За политическите, личните и литературните призраци

С Шехан Карунатилака разговаря Стефан Иванов

Шехан Карунатилака е първият писател от Шри Ланка, носител на наградата „Букър“ за 2022 г. за „Седемте луни на Мали Алмейда“ – бурна история с черен хумор за фотограф, убит в разгара на гражданската война в страната, който има седем дни да си уреди сметките със света на живите от бюрократичния задгробен свят. Книгата е едновременно трилър, сатира, философска притча и политически роман. С Шехан Карунатилака разговаряхме в Zoom броени дни преди срещата му с читатели в България, която ще се състои на 25 април от 18:30 часа в Националния археологически музей в София и е част от програмата на „Литературни срещи“.

Каква роля играе собствената Ви идентичност на човек от Шри Ланка в оформянето на сюрреализма в света на главния герой Мали Алмейда?

Аз съм от Коломбо, от англоезичната столица. Прекарал съм и известно време в чужбина. Израснал съм в Нова Зеландия, работил съм в Лондон и Сингапур. Така че винаги съм се чувствал защитен от страданията, през които е преминала страната ми. Едва по-късно, четейки за тях, открих истинските ужаси. Семейството на съпругата ми е пряко засегнато. Може би това е бил моят начин да се справя с вината, че съм имал късмет, че съм бил защитен. Ако се бях родил в планинската област, на север, или в зоната на войната, кой знае?

Естествено, обичам и добри истории за духове и убийства. Не се чувствах способен да пиша нехудожествена литература или да пиша с вторични преживявания. Използвам сюрреалистичния похват с този мъртвец, за да дам думата на жертвите, да ги има техните показания, с които не разполагаме. Имаме показанията на извършителите, а повечето от тях никога не са и заловени, но нямаме гледната точка на жертвите. И мисля, че именно това ме доведе до този избор. Да се даде думата на мъртвите след войната, защото книгата е написана именно след трийсетгодишната гражданска война, която приключи през 2009 г.

Смятате ли хумора за средство на съпротива, за форма на изтласкване, или и за двете?

Определено е и двете. Също така според мен той е и механизъм за справяне. Знам от Ангел Игов, с когото бяхме заедно в писателска резиденция в Айова, че българите също имат мрачно чувство за хумор, особено когато обсъждате политиката, историята и лудостта, през която преминаваме в момента. В Шри Ланка преминахме през катастрофа и абсурд и изглеждаше, че няма да има изход и край. И тогава войната свърши и дойде прекратяването на огъня. Но след това избухна марксистко въстание, което завърши доста жестоко. Затова пиша за края на 80-те години, времето на моето детство, на моите тийнейджърски години, защото тогавашните конфликти вече свършиха. Чувствам се в безопасност по отношение на тях.

Но ако погледнете последните десет години, Шри Ланка премина през терористична атака със стотици жертви точно преди ковид, за да стигне до икономически срив. Сега изведнъж имаме народно правителство. Хората, които биват убивани в романа, сега са на власт. Когато преди три години бяхме с Ангел в Айова, писах в Twitter, както се наричаше тогава, че Шри Ланка е в колапс. Но това, което забелязах през всички тези периоди, е, че шегите никога не спираха. Шегите, меметата – дори на улицата, докато се протестира. Представете си футболен мач, в който вашият отбор губи с четири на нула, но вие скандирате смешки.

А сега, благодарение на интернет, хората разполагат – или поне разполагаха – със силата да влияят на разказа и историята. Държавата може да се опита да наложи своя разказ и именно това се случва тези дни, но не и изцяло. Мисля, че в писането си се стремя към герои, които са изправени пред мрачни ситуации, но винаги имат мъдър и абсурден начин да гледат на тях. Да гледаш в бездната е доста депресиращо, но можеш и да се смееш, докато плачеш. Това е мощен инструмент, защото смятам, че правителствата и диктаторите не знаят как да контролират вицовете и сатирата. Дори по време на най-диктаторския период в Шри Ланка, когато личните свободи бяха потъпкани, а журналисти биваха отвличани, все още имаше сатира, все още имаше комедия.

Може ли сатирата все още да нарани властта в свят, в който властта се е научила да създава – почти съзнателно – комедия и мемета?

Точно сега е трудно да различиш истинско заглавие от фалшиво и от шега, защото има много абсурд. Вярно е, че доскоро можеше да се разчита повече на създателите на мемета и на сатириците. Например по време на първия мандат на Тръмп. Това е инструмент, който може да се използва. Но мисля, че не им е работа на комиците да информират. И ние не можем да се осланяме на тях, за да ни измъкнат от тези проблеми. Журналистите трябва да си вършат работата. Сега се намираме в периода след сатирата, след истината и понякога е трудно, защото няма такова нещо като безпристрастна журналистика, а ние не се доверяваме, освен ако източникът не потвърждава нашите собствени пристрастия. Все пак смятам, че когато се пише за мрачното минало, каквото Шри Ланка има в изобилие, е полезно да имаш подръка поне лека усмивка.

Как изобразяването на задгробния живот отразява възгледите Ви за паметта и историята в следвоенните общества?

Предупреждавам, че не съм виждал отблизо задгробния живот. Израснах, гледайки филми на ужасите и четейки Стивън Кинг и Клайв Баркър. Насочих се и към религиозните текстове, към Данте, Тибетската книга на мъртвите, Бхагавад Гита, християнските текстове. Има различни виждания за задгробния живот. И също така има убедителни аргументи, че най-вероятно няма такъв. Свещта угасва – и толкова. Има я и гледната точка на Мали Алмейда, военния фотограф, който е атеист. Той е убеден, че всичко е случайно хвърляне на зарове. Тази не много фина метафора се дължи на факта, че е комарджия. Всичко е пресметнат риск. И не може да има Бог, защото как би могло да има Бог, ако всички тези ужасни неща се случват на невинни хора, докато на чудовищата им се разминава? Може да бъде разбран този светоглед. Да поставиш такъв човек в задгробния живот е особена работа.

Във всяко общество, в което съм живял, съществуват истории за духове. Там, където е имало насилие и травми, тези истории са повече. В опустошените от цунами села се разказват истории за гласове в океана, за села, в които са били отвличани хора, за фигури в гората. Взех цялата тази митология и си представих, че призраците са хора, които са умрели при несправедливост. Тогава Шри Ланка трябва да е пълна с призраци. Оттам започна всичко. А идеята за седемте луни е от Южна Азия, където вярваме, че духът витае седем дни, преди да отиде към следващото място.

С кои книги смятате, че разговаря вашият роман?

С тези преди мен. С Майкъл Ондатджи, с Ромеш Гунесекера. Мисля, че преди Ондатджи доста писатели от Шри Ланка пробваха да звучат много английски или много американски, опитвайки се да докажат, че ние, кафявите хора, можем да пишем на английски толкова добре, колкото Греъм Грийн или Хемингуей. Това бяха талантливи писатели, но изглеждаше малко фалшиво. И затова мисля, че когато те, Карл Мюлер, Салман Рушди, Арундати Рой и всички останали, започнаха да пишат със собствения си южноазиатски глас, това беше много важно. Гласът е това, което завладява.

Мисля, че преди в Шри Ланка се пишеше изключително за западната публика. Сега може би пишем за самите себе си. И така можем да стигнем и до България, в която също е имало диктатура, експериментиране с марксизъм и тоталитаризъм. Лечението е да се пишат истории, които хора като мен и вас биха прочели. И не е задължително те да са съобразени с това, което Западът смята, че са добрите и лошите, защото, мисля, че в книгата ясно го казвам: за мен няма добри.

Дали хомосексуалността на Мали Алмейда е акт на политическо предизвикателство в една страна, която все още е в преговори за моралните си правила?

Хората казват: защо го направихте гей? Не съм го направил гей. Той такъв си беше.

Има няколко реални човека, които са били убити в края на 80-те години и чиито отвличания и убийства не са били разкрити. Този, който привлече вниманието ми, беше Ричард де Зойса. Има филм за него, който току-що излезе – касов хит в Шри Ланка, въпреки че е малко противоречив. Но Ричард де Зойса не е бил точно като Мали. Той е бил актьор, драматург, поет. Но отново говорещ английски, от средната класа на Коломбо. И той е убит и случаят не е разкрит.

Докато Мали придобиваше плът по страниците, единственият общ елемент, който остана, беше, че Ричард де Зойса е бил скрит гей. И не знам дали става дума за политическо предизвикателство, защото днес целият свят се е развил и дори в Шри Ланка имаме прайдове и това не е такова табу. Но някои читатели питат, най-вече редакторът ми, защо има толкова много секс в книгата. Трябва ли да е толкова безпричинен. И моят отговор е, че в този жесток свят, в който се случват всички тези ужаси, такива моменти на удоволствие са спасение. Може би това е по-скоро духовно, отколкото политическо предизвикателство.

Какви призраци преследват собственото Ви писане? Политически, лични или литературни са те?

Предполагам, че има гласове в главата ми. И сега, след като спечелих голяма награда, има повече гласове от преди. „Струва ли си да се прави това? Ще се интересува ли някой? Ще го прочете ли някой? Не трябва ли да направиш нещо по-добро? Ще харесат ли книгата ти толкова, колкото предишната? Дали това ще е провал?“ Има ги всички тези гласове, но трябва да ги заглушиш.

Мисля, че по отношение на литературните герои се опирам силно на Кърт Вонегът. Той е златният стандарт, когато пишеш такъв тип мрачни, но дълбоко забавни и сърдечни неща. „Така е то“, както се казва в „Кланица 5“. Тази реплика е подходяща за почти всяка ситуация, но е измамно проста. Често си я повтарям наум. Понякога героите от книгата седят там, на този диван зад мен. Те не са наясно, че ги виждаме и ни разказват историята на ухото. Не е ясно и дали това са призраците, които са ни нужни. Но трябва всеки ден писателят да сяда и да ги призовава.

Оптимист ли сте за възможността за справедливост – божествена или човешка – в настоящия глобален ред?

Как бих могъл да отговоря на този въпрос? Историите ми са доста мрачни, но имат щастлив край или поне опити за щастлив край. В тях има надежда. Но също така съм живял в Шри Ланка в продължение на петдесет години и за това време видях, че много престъпления остават ненаказани. Божествено правосъдие? Защо не? Нека да повярваме, че кармата действа. Може би отнема триста години. Що се отнася до човешката справедливост, надявам се, че нещата са се подобрили и могат да се подобрят, но не съм видял много доказателства до този момент.