За равните права е не твърде рано, а опасно късно

Хомофобската реторика у нас неизменно се активизира, когато е налице някое от следните условия: прайд, избори, сериозен политически или обществен проблем, от който определени сили се опитват да отвлекат вниманието, и координирана международна кампания.

Към настоящия момент са налице поне три от тези четири условия.

На 15 май се състоя „Бургас прайд“ – първият в страната ни извън столицата, а на 12 юни е „София прайд“. По случайност събитието се пада точно в началото на кампанията за извънредните парламентарни избори. Сериозните проблеми, които бившите управляващи се опитват да заметат под килима, са безчет, като има и съмнения за тежки престъпления, извършени с участието на доскорошната власт. Дори понастоящем да няма международно координирана хомофобска кампания в активна фаза, лицата, групите и организациите, които са проводници на тези кампании в България, не знаят почивка.

В последно време хомофобските прояви са толкова много, че е трудно да се изброят, без да се пропусне нещо.

Освен това на практика всеки ден има нова акция, така че, ако искаме да изброим всичко изчерпателно, рискуваме да не сме актуални.

Съпротивата срещу прайда в Бургас беше толкова силна, че планираното шествие не се проведе, а участниците през цялото време останаха на площада, замеряни с яйца, краставици и дори с димка. Шествието на „София прайд“ вече е традиция и ще се проведе, но както обикновено ще бъде съпътствано от „антипарад“ – шествие „в защита на традиционното християнско семейство“.

Междувременно има акции срещу представяне на книги в София и Пловдив, както и срещу прожекции на филми на ЛГБТИ тематика. Те минават без физическо насилие – все пак идват избори, а част от участниците в акциите са от националистически партии, борещи се със зъби и нокти този път да преминат 4-процентната бариера. Дори отново обединени под някаква форма, „Патриотите“ са наясно, че са на ръба, а и малко под него. Затова се стараят хем да консолидират електората си на основата на омраза, защото само така могат, хем да не преминават границата, отвъд която ще си имат неприятности.

Вандализъм обаче не липсва.

Клуб The Steps, който е на ЛГБТИ организацията Single Step, беше облепен с хомофобски послания. С анти-ЛГБТИ лепенки осъмна и входната врата на новия дом на общностния център Rainbow Hub. А скоро след официалното откриване на центъра знамето в цветовете на дъгата, развяващо се от балкона му, беше вандализирано.

С хомофобски лепенки са облепени и много превозни средства на градския транспорт. Такива лепенки има не само в София, а и в други градове. Според запознати цената им върви по 6 лева за сто бройки. Билбордовете на „София прайд“ пък се късат и/или „украсяват“ с обидни послания.

Цялата кампания е свързана с обилно разпространяване на фалшиви новини.

Уж всичко е с цел „да защитим децата“ и „против педофилията“. С подобни мотиви бяха протестите против представянето на детската книжка „Мравин“ на авторка с псевдоним Великан Василева. В книжката се разказва за осиротелия Мравин, за когото другите мравки не искат да се грижат и който накрая намира ново семейство при пеперуда и бръмбарка, естеството на отношенията между които впрочем не се уточнява.

Привиждането на педофилия навсякъде води и до комични куриози. Така например противници на прайда подали сигнал в полицията срещу планираната прожекция на македонския филм „Змия“, понеже в синопсиса му се споменава за приятелство между възрастен мъж и момченце. За полицейската проверка разказва пред „Дарик“ адвокатката Деница Любенова от организацията „Действие“:

Всъщност ние днес бяхме в полицията около час и половина. Гледахме филма с полицейските служители, включително с „Детска престъпност“. И те казаха: „Няма нищо подобно.“ Включително някои от полицейските служители се разплакаха на филма. Естествено, че няма нищо подобно. Просто в момента се използва ЛГБТ тематиката за преследване на политически цели поради предстоящите избори.

В центъра на София, на бул. „Витоша“, се е разположила групичка с голям хомофобски постер, която заговаря хората и им раздава листовки с послания срещу ЛГБТИ хората. Организацията „Родители обединени за децата“ (РОД), която е активна и против Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги, разпространи чудата позиция, в която буквите в някои думи са заменени с цифри и има цели пасажи с главни букви. Сред адресатите на отвореното писмо е и Джордж Сорос, от когото очевидно се очаква да си го прочете на български. А съдържанието му представлява бурен протест срещу неверни факти, гарниран с национализъм и религиозен фундаментализъм. Достатъчно е да цитираме следното (оригиналният правопис е запазен):

Деца в България няма да учат в детската градина как се мастурбира от 0 до 4г възраст по препоръка на СЗО и УНИЦЕФ!

Хомофобската активност приема и псевдоакадемични форми. В деня преди „София прайд“ в Пловдивския университет се организира „онлайн симпозиум“ под заглавие „Свободно и критично мислещо общество“. Инициативата е на ултраконсервативната организация „Свобода за всеки“, според която „всеки“ е християнин евангелист, в краен случай може да е и друг вид християнин, а светски настроените хора, особено ЛГБТИ, очевидно са „никой“. „Свободното и критично мислене“ в симпозиума е насочено против либералните ценности и „джендър идеологията“. Сред участниците са чуждестранни религиозни фундаменталисти, „дежурният“ на подобни събития Борислав Цеков, химици, които са специалисти по идеология, и прочее „академици“.

Накратко – хомофобията в България става все повече и изглежда все по-приемлива.

В настоящия момент повод за това е предизборната ситуация, но и кризата, в която се намират управлявалите доскоро. Вместо например от ВМРО да отговарят каква е връзката им с търговията с българско гражданство, много по-лесно е да борят несъществуваща педофилия.

В същото време обаче сегашната ситуация е част от развиваща се с години тенденция. С влизането на страната ни в Европейския съюз изглежда, че няма пречка пред ЛГБТИ хората в България да се борят за равни права по начина, по който се прави това в Западна Европа. През 2008 г. се провежда първият „София прайд“. И макар той да е съпроводен с масова хомофобска агресия, институциите реагират адекватно.

Още през 2009 г. обаче фундаменталистки християнски групи отбелязват победа, успявайки да попречат на прокарването на проектозакон за легализиране на съвместното съжителство. А всеки „София прайд“ се превръща в повод в телевизионните студиа да се пита „Вие за какво всъщност парадирате?“, все едно това се случва за първи път. И неизменно се канят „представители на другата страна“, които са откровени хомофоби.

След кампанията около Истанбулската конвенция обаче положението на ЛГБТИ хората се влошава драстично. Не просто словото на омразата още повече се нормализира, ами

институциите заемат откровено хомофобски и трансфобски позиции.

С най-тежки последствия е позицията на Конституционния съд, според който половата идентичност е пряка функция на биологията. До онзи момент в продължение на трийсетина години у нас беше възможно човек юридически да си смени пола, макар че съдебните практики бяха противоречиви. След решението на КС все повече съдилища започнаха да постановяват откази за смяна на пола. Затова към този съд е отправено питане как точно да се тълкува понятието „пол“. И ако отговорът потвърди позицията по повод Истанбулската конвенция, на трансхората у нас ще бъде забранено да сменят пола си. Не е изключено това да се случи, защото дори професионална организация като Дружеството на психолозите в България излиза със становище, съответстващо на политическата конюнктура. Това показва как

масираната дезинформационна кампания води не само до политически и правни последствия, а до самоцензуриране на експертите.

В същото време българското общество не е изолирано от света. Все повече стават случаите, изискващи приемане и правно регулиране на живота на ЛГБТИ хората. Увеличава се например броят на еднополовите двойки, които отглеждат деца. Тези деца растат, ходят на училище и рано или късно става ясно, че имат (в общия случай) две майки. И рискът да се сблъскат с омраза и отхвърляне е огромен. Освен това само биологичният родител има право да носи каквато и да е отговорност за детето.

Много еднополови двойки живеят заедно, но не само не могат да се наследяват един друг и да ползват още множество облекчения, налични за хората в брак, а и ако единият е в болница, другият няма право да получи информация за състоянието му. И ако единият умре, другият е никой, а права имат само роднините на починалия.

Въпреки това политическите субекти у нас абдикират от темата,

оставяйки ултранационалисти и религиозни фундаменталисти да определят и ограничават дневния ред, че и езика им. Единственото изключение е партията „Зелено движение“, която има трайно отношение в подкрепа на равните права. Наскоро партията публикува позиция против хомофобията, а после украси логото си в социалните мрежи с флага в цветовете на дъгата. „Зелено движение“ обаче е част от коалицията „Демократична България“, в която няма единомислие по темата. Преобладаващата позиция там е, че е „рано“ за такива теми и че „обществото не е готово“.

При другите партии и коалиции ситуацията е още по-отчайваща. На предишните избори единственият открито хомосексуален кандидат за депутат беше Виктор Лилов, който беше на почти избираемото трето място в листата на „Изправи се! Мутри вън!“ в 25-ти МИР. Тази седмица Лилов обяви решението си да не се кандидатира отново, тъй като Мая Манолова не е реагирала на призива му за позиция в подкрепа на равните права и защото не вижда политически субект, който да противостои на омразата.

Председателят на „Има такъв народ“ Слави Трифонов се обяви против Истанбулската конвенция, следователно е малко вероятно да очакваме от партията да подкрепи равните права. БСП се състезава по ултраконсервативност с националистите, ДПС следва конюнктурата, а от ГЕРБ биха направили всичко възможно, за да се коалират отново с доскорошните си партньори – „Патриотите“.

Поддавайки се на популизма обаче, политическите сили отричат собствената си отговорност в изработването на публичния език.

А публичният език е неизменно свързан с нагласите и поведението на хората. Обществото няма как да „стане готово“, ако легитимният език е този на омразата. Дори се наблюдава обратният процес. За близо десетгодишното си съществуване например клуб „Спартакус“, открит в средата на 90-те години в подлеза на Софийския университет, не пречеше на никого, въпреки че беше средище предимно на гей хора. А днес никакво публично събитие на ЛГБТИ тема не може да се проведе в България без полицейска охрана.

Социалистическият режим у нас пада почти по същото време, по което Световната здравна организация изключва хомосексуалността от списъка на заболяванията. ЛГБТИ хората, които в онези години са били тийнейджъри и изпълнени с надежда, че ще могат свободно да бъдат себе си в собствената си страна, днес са на възраст да имат внуци. А равни права не се задават на хоризонта им.

Равните права не засягат само ЛГБТИ хората. Те са въпрос на цивилизационен избор.

Крайно време е политическите ни субекти, които имат претенцията да бъдат демократични, да се запитат на кои държави искат да прилича България. Дали на тези, които полагат усилия да гарантират равни права на всички хора, или на онези, експлоатиращи омразата за политически цели? Дали предпочитат страната ни да е като Германия, Нидерландия, Швеция и Нова Зеландия, или искат да е като Русия, Беларус и Зимбабве, накъдето са се запътили Унгария и Полша? И в коя от двете групи държави има повече върховенство на закона?

Никак не е рано да се зададе този въпрос. Напротив – последствията от незадаването му вече са излезли от контрол.

Заглавна снимка: Mercedes Mehling / Unsplash