На 10 декември т.г. светът отбеляза 70 години от деня, в който Общото събрание на ООН приема Всеобщата декларация за правата на човека. И докато на много места по света седмицата минава под знака на тази годишнина, варненци имат други проблеми. Един призрак се беше материализирал на няколко билборда в града – призракът на „джендъра“. Билбордовете показваха снимки на двойки мъже или жени в гръб и на тях пишеше: „Няма страшно. Това е просто любов.“ Много скоро един от билбордовете – този с мъжката двойка – беше вандализиран, човешките фигури на него бяха задраскани. Докато от Фондация „Работилница за граждански инициативи“ (водещата организация в проекта) се канеха да сезират Варненската община за случилото се, самата община реши да свали билбордовете с аргумента: подадени са множество сигнали срещу тях. Същото смята да направи Община Пловдив с тамошните билбордове, част от акцията.

Според журналистката от БНР Ирина Недева над темата за правата на ЛГБТИ хората у нас продължава да тегне политическо табу. „Няма големи политически партии в България, които да подкрепят сексуално различните“, твърди тя.

Като се замисли човек, не само големи, а и малки политически субекти, които да проявят подобна храброст, няма. Като изключим „Зелените“.

Противоречивият път на човешките права

Между историята с билбордовете във Варна и Всеобщата декларация за правата на човека привидно няма връзка. Правата на гей хората не са предмет на Декларацията. Чак през 1990 г. Световната здравна организация премахва хомосексуалността от списъка на психиатричните заболявания – след десетилетия борби и прайдове на ЛГБТ общности.

Разбирането за човешки права обаче е нещо, което съвсем не е съществувало винаги и което се променя с годините. Идеята, че хората са равни и имат права, се ражда по времето на Европейското просвещение. Но под „всички хора“ просвещенските философи не са си представяли точно всички, а по-скоро подобните на себе си. В знаменитото си есе „Отговор на въпроса: „Що е Просвещение?“ например Имануел Кант твърди, че жените по дефиниция не могат да ползват разсъдъка си сами, без ръководството на някой друг (предполага се, мъж).

Всеобщата декларация за правата на човека се ражда в годините непосредствено след края на Втората световна война и изразява нагласите на онова време. Преди 70 години най-важният въпрос е: как да се направи така, че да не се повтарят зверствата на войната? Как милиони човешки същества да не бъдат унищожавани само заради своята раса, етническа или национална принадлежност, религия? Към тези теми се интегрират и разбиранията за различните видове равенство между хората, характерни за епохата.

Записаните в Декларацията принципи не стават автоматично реалност дори в държавите, които в най-голяма степен я развяват като знаме. Въпреки декларираното расово равенство например чак през 1960 г. чернокожо дете за първи път е допуснато да се обучава в училище за бели. 6-годишната Руби Бриджис е ескортирана от федерални шерифи, докато в училището свикнат с присъствието ѝ. Осем години по-късно борецът за граждански права Мартин Лутър Кинг е убит от човек, убеден в превъзходството на бялата раса. Той става първият чернокож, заради чиято смърт САЩ обявяват национален траур. 20 години след приемането на Всеобщата декларация за правата на човека. А днес в България наличието на сегрегирани училища се смята за нещо нормално. Конвенцията на ООН за правата на детето е приета през 1989 г., четири десетилетия след Декларацията.

Пътят на жените към равенството също не е улеснен от факта, че има декларация на ООН, в която то фигурира. И до днес жените не получават колкото мъжете за една и съща работа – в държавите, в които изобщо имат право да работят – и не са пропорционално представени във властта.

Дори най-основното човешко право – правото на живот – се прилага твърде избирателно. В някои американски щати още действа смъртно наказание. Федералната германска провинция Хесен го отмени едва преди месец и нещо. Макар то да не се е прилагало, след като е забранено от Конституцията на ФРГ, не е било премахнато от основния закон на Хесен.

Изобщо, и до ден днешен човешките права не важат за всички с еднаква сила. Когато става дума за дискриминирани и стигматизирани малцинства или за хора, търсещи убежище, често пъти други аргументи се оказват по-важни от основните човешки права.

Друг въпрос е, че самите човешки права понякога влизат в противоречие помежду си. Права, свързани с традициите, като правото на религия и правото на практикуване на собствената култура например, нерядко са в конфликт със светските права – на жените, на децата, на ЛГБТИ хората и т.н. Българските протестанти например, които принципно не обичат много темата за човешките права и протестират срещу Истанбулската конвенция, пред перспективата със закон да се ограничат техните права, се сетиха, че религията е основно човешко право.

Правото на една религия или култура също понякога воюва срещу правото на друга. Правото на образование може да се интерпретира по коренно различен начин, когато става въпрос за свободата на родителите да изберат образование за децата си или за свободата на децата да имат собствено мнение и да търсят информация, записана в Конвенцията за правата на детето. И така нататък.

Какво представляват правата на гей хората и какво означават свалените билбордове?

Хомосексуалността официално вече не е заболяване, а в демократичните страни тя отдавна не е и престъпление. Да обичаш човек от същия пол е нещо, което е станало неизменна част от правото на личен и семеен живот. Така че, макар буквално да не влиза във Всеобщата декларация за правата на човека, то се е превърнало в част от духа и интерпретацията ѝ. Това обуславя и легализирането на еднополовите съюзи и бракове в различни държави.

Също като правата на чернокожите или на жените, гей правата са извоювани – там, където ги има – след дълги борби. Погромът над гей парада в Белград през 2010 г. е толкова впечатляващ, че става основа за филма „Парад“. Седем години по-късно Сърбия има министър-председателка, която е открита лесбийка. Ако това е възможно да се случи в държава, която дори не е част от Европейския съюз, има надежда и за положението на гей хората в България.

Ала надежда не означава гаранция. Вандализирането и премахването на билбордове, разбира се, не е равносилно на физическо насилие. Но то е поредният знак, че у нас правото на съществуване на различните се отрича; и че това отричане става с благословията на властта. То показва на гей хората в България (за кой ли път), че не само няма политическа воля за признаване на правата им, а и те не могат да се чувстват сигурни и защитени. Защото самият факт, че не се крият, предизвиква скандал.

В същото време все повече гей хора в България не се страхуват да излязат на светло, с всяка година „София прайд“ става по-масов. Ако конспиративната истерия около Истанбулската конвенция не успя да промени това, унищожаването на няколко билборда също няма да може. А колкото по-голяма е видимостта, толкова повече са и шансовете за приемане. Въпреки всичко.

Снимки: © Петър Вълчев, предоставени на „Тоест“ от Фондация GLAS

Светла Енчева

Светла Енчева

Социоложка, журналистка, активистка в областта на човешките права, блогърка, свири лошо на бас. Най-добре се справя като свободен електрон. Вярва, че думите не отразяват, а променят реалността.