Някой заповяда да стрелят в лицето ми. Единият от тях, смеейки се, натисна спусъка. Оръжието не беше заредено. Носеха маски. Качиха се в джиповете си и потеглиха. Мен ме оставиха пребит на пътя.
Това разказва от Венецуела полският журналист Томаш Сурдел, станал жертва на FAES (Fuerza de Acción Especial de la Policía Nacional Bolivariana – Специални части на боливарската национална полиция*).
Работя в БНР и водя медийното предаване „Мрежата“. Откакто през последните месеци във Венецуела „ври и кипи“, исках да знам какво се случва в тази страна, но не само от информацията в големи или малки медии. Търсех разказ от първо лице.
Имам приятел българин, който години наред е живял в Каракас, но напуснал след идването на Уго Чавес на власт. Той ме свърза с Валиенте**, който вече трета седмица ми изпраща информация за събитията там. Понякога това са аудиосъобщения, понякога – само няколко написани изречения или линк към публикация, която го вълнува, тревожи или радва.
Помоли да общуваме през WhatsApp, защото съобщенията там са криптирани. Страх го е от подслушване.
WhatsApp писука на телефона ми предимно нощем и аз знам, че е той, защото никой друг не ми пише по това време в приложението. Затова и следващият разказ повече наподобява поредица от скрийншотове, отколкото журналистически материал. Представям ви го в този вид, без да го променям или допълвам, защото искам да запазя драматизма на общуването ни. А то започна така:
WhatsApp [22:31, 28.2.2019]: „Добър ден, госпожо Атанасова! Благодаря, че ме потърсихте.“
Валиенте ми съобщава, че връзката всеки момент може да се разпадне и че ще продължим разговора, когато се прибере у дома, защото е опасно да ходи с телефон в ръката по улиците на Каракас. Чакам повече от час. В София е почти полунощ.
Телефонът най-сетне звънва. Веднага го питам защо е опасно да се ходи с телефон по улиците.
Защото може да ми го откраднат. А може и да ме убият, за да го вземат. Заради един мобилен телефон. Нивото на безнаказаност е потресаващо. Престъпността се шири навсякъде, службите за сигурност не работят, а престъпността се използва, за да се държи населението в страх и под контрол. Хората се страхуват от престъпници, от паравоенни, които тук се наричат „колективи“, боят се и от самата полиция, и от военните. Това е реалността тук.
Мълча… Докато се опитвам да си представя чутото и да се успокоя от „ударното“ начало на разговора ни, гласът му идва до мен енергичен, готов да продължи. Питам го за ситуацията във Венецуела сега.
Мога да Ви разказвам много. Но ще го илюстрирам с една история, която по някакъв начин е показателна за това какво се случва тук. Разказа ми я една приятелка, медицинска сестра в университетската болница към Централния университет на Венецуела, втората по големина в Каракас. Кухнята на болницата, където се приготвя храната за всички пациенти, е напълно разграбена. Сградата е там, кухнята е там, но няма храна, няма пари за храна, няма и вода. Просто не е за вярване. Малкото продукти, които пристигат, понякога стават плячка на войници, идващи от близките казарми. Вземат я, за да хранят военните вместо болните. Вярно, трудно е да се докаже, че наистина го правят, но когато видиш как камиони идват, за да вземат храна от болницата… това трябва да ти говори нещо.
Наистина ли инфлацията е толкова голяма?
В момента имаме инфлация от около един милион процента. По-лошото е, че икономистите прогнозират още по-висока инфлация за тази година. Може би в течение на годината ще достигнем двайсет милиона процента. Двайсет милиона процента, които са директно следствие от управлението на комунистите. Разрушения, които са причинявали и преди, на други места, а сега и тук. Не знам какво да Ви кажа. Ако тези числа не са в състояние да Ви обяснят как изглежда животът тук, не знам какво друго ще успее. В същото време се изливат безсмислици от страна на чависти, мадуристи, комунисти, кубинци, както и европейски комунисти… Които с плам защитават режима на този узурпатор.
Чудя се как да продължа разговора. Искам да го попитам много неща, но имам чувството, че нещо ще ми попречи да го направя. В същия момент връзката за минути прекъсва и гласът му се изгубва. После се връща, но в аудиосъобщение, защото през WhatsApp всяка дума идва с голямо закъснение и е трудно да се говори.
Малко преди звуковия файл пристига и снимка.
Според мен авторът на тази снимка трябва да получи „Пулицър“, защото с нея илюстрира страховита история. Ще Ви я разкажа. Това момиче е тийнейджърка от индианското племе пемон, което живее в регион близо до границата с Бразилия. По-голямата част от жителите там са местни, индианци. На снимката това момиче се изправя само̀ пред злосторниците от националната гвардия на Венецуела. Всъщност не знаем дали това не са пуснати от затворите престъпници, които правителството представя за военни, за да ги изправи срещу цивилното население. Хората там се бият всеки ден. В буквалния смисъл на думата, седем дни и седем нощи от миналия петък. Индианците настояват до тях да стигне хуманитарна помощ с лекарства и храна. Очевидно режимът на Мадуро не разрешава и им изпраща ескадрони от военни (или престъпници, преоблечени като военни), за да ги държи под контрол.
Аз самият не успявам да се свържа с познатите си там, но до миналия петък имаше 27 убити. Повечето от тях – с куршум в главата. Има и над 300 ранени. Било е касапница. Военните и паравоенните забраняват влизането и излизането от близката болница. По тази причина ранените е трябвало да се лекуват вкъщи. Искат да ги накарат да сведат глава и да се подчинят на лудия Мадуро. Те са индианци и са собственици на земята си. Тази собственост е скрепена в Конституцията на Венецуела. Нямам предвид просто собственост върху някакъв парцел земя, а автономия на цял регион.
Гледам снимката и слушам аудиото. Опитвам се да успокоя темпото на разговора. Връщам го към икономиката. Тук, у нас, има две версии за тежката икономическа ситуация във Венецуела. Едната е, че сегашното състояние на Венецуела се дължи на санкциите, които търпи, и затова хората умират от глад и болести. Другата е, че всичко това е заради лошото управление през годините. Кое е вярно?
Санкциите – американски, европейски и канадски – не бяха насочени към компании под контрола на правителството, нито пък към правителствени органи. Санкциите бяха наложени върху лични, повтарям, лични банкови сметки и лична собственост на служители на режима, притежавани извън Венецуела. Така че няма абсолютно никаква връзка между санкциите и икономическия разгром на Венецуела.
Бедите ни тук са неоспоримо и директно следствие от грабеж, саботаж и вътрешен блокаж, които правителството и неговите кубински съветници систематично планират, организират и извършват. В момента във Венецуела се намират между 15 и 20 хиляди кубински служители. Цялата военна система се контролира от кубинци. Нито един местен генерал не може да вземе съществено решение, без преди това да получи одобрение от кубинските си съветници. Цялата система на митниците и пристанищата също се контролира от кубинци.
Връзката ни отново прекъсва. Няколко дни по-късно получавам видео. Валиенте ми казва, че е снимано от негов приятел. Питам кое е това място.
Видеото е от миналия вторник в 16 ч. Това по принцип са най-оживените часове на остров Маргарита. Булевардите „Сантяго Мариньо“ и „Четвърти май“, които виждате, преди години бяха двете най-важни места за пазаруване във Венецуела. Видеото показва пътуване по булевардите за шопинг (е, някога са били за шопинг) в град Порламар на остров Маргарита. В други времена движението по тези булеварди беше толкова интензивно, че трябваше цял час, за да изминеш четири-пет километра с кола. Ходенето сред толкова много хора беше като 24-часово парти. Но сега островът е разрушен, много от магазините са затворени. Няма и хора по улиците, а това е времето на карнавалите. Сама преценете…
Каква би могла да е развръзката? Гледаме по телевизията как хората са излезли по улиците и са разделени. Има митинги и концерти в подкрепа и на Мадуро, и на Гуайдо. И сякаш нещата са на кантар – гражданска война или избори. Ако са избори, може ли г-н Мадуро да организира честни избори? И доколко е реална опасността от гражданска война?
Това за гражданската война е много труден въпрос. Вярвам в максимата, че реалността винаги успява да надмине въображението. Но се съмнявам, че ще стигнем чак дотам. Колкото до честните избори – е, това е много лесен въпрос. Ако изборите се организират от правителството на Мадуро – не, това няма как да стане. За тях идеята за честни избори просто не съществува. Изобщо не е в тяхната идеология. Откакто Чавес дойде на власт, което е вече към двайсет години, всички избори се организират в зали за гласуване, които се управляват от… познайте… От кубинци! Честни избори могат да се организират единствено от нов орган и под много строг контрол от международни наблюдатели.
А местните медии какво пишат и има ли въобще независими медии?
Има няколко медии, предимно вестници, които са независими от правителството. Но телевизионни канали – не. Няма нито една телевизия, която да е независима. Има няколко радиопрограми, които въпреки всичко все още оцеляват полуживи. Глобяват ги, прекъсват им сигнала, те някак си пак успяват да излъчват, после пак ги глобяват и пак им прекъсват сигнала. Тук по-важни са социалните мрежи. Те ни държат свързани и информирани. Много журналисти имат профили в повечето социални мрежи и по този начин информират, водят дискусии и коментират.
А защо правителството не е блокирало тези канали? Ще Ви обясня. Не могат да го направят, защото нямат техническите средства. Не могат да блокират просто отделни журналисти. Ако искат да затворят устата на един, трябва да спрат интернета в цялата страна. Но не могат да го направят. Във Венецуела няма паралелни мрежи за достъп до интернет. Има само една. Така че ако искат да блокират социалните мрежи, трябва да спрат и своя собствен достъп. Ако можеха да се справят с този проблем, досега да ги бяха блокирали. Факт е, че достъпът до интернет стана труден. Връзките са нестабилни и прекъсват, но въпреки това все още успяваме да се свързваме и да се информираме.
Дни след този разговор токът във Венецуела e спрян. Нямаме връзка с Валиенте, докато един ден получавам няколко кратки изречения, сякаш промъкнали се случайно.
Блокирането на интернет се превърна в блокиране на електроенергията в цялата страна. Сега е 16 ч. След час ще стане едно денонощие, откакто няма ток в цялата страна!!! В обществените болници ще има много смъртни случаи. По-голямата част от тях (90–95%) нямат резервни генератори. Това ще засегне най-вече новородени деца…
И отново дни мълчание. До 11 март, когато…
Днес е неделя, 8:35 ч. вечерта. Отскоро има ток и телефонен сигнал, след като спряха в четвъртък, в 4:50 ч. следобед. Затова не съм Ви писал в последните три дни. Нямаше ток в цялата страна и все още не е пуснат изцяло навсякъде. Може би само половината страна е имала ток за по три-четири часа днес. Много болници са без резервни генератори – например най-важната детска болница в цяла Венецуела – Hospital de Niños J.M.delos Ríos.
И после пак тишина.
Здравейте! Този видеоклип е от днес, 12 март, след четири последователни дни без вода в цялата, цялата страна!!! И представят сцена като от „Ад“ на Данте. Това са бедни хора от Каракас, които събират отпадни води. Предполагаме, че ще се опитат да ги преварят или дестилират в домовете си… Това е река Гуайре, която минава през цял Каракас и в нея се изливат всички отпадни води.
Последният ни разговор с Валиенте е на 17 март. Говорим за публикация в Twitter, според която режимът на Мадуро е вкарал в затвора две кучета на полковник, дезертирал от армията по политически причини. За първи път чувам Валиенте да се смее – смях с ирония и недоумение, но все пак смях.
Питам го дали би могъл да направи снимки на Каракас, които илюстрират положението там в момента.
Моля, уточнете какви снимки искате, защото имам чувството, че вече съм загубил способността си да се изненадвам от каквото и да било…
Каракас е на 9233 километра от София, но граничещото с примирение отчаяние влиза в стаята ми. Нямам какво да му кажа. Моля го, ако има възможност и желание, да снима места, които обича или го радват. На следващия ден заваляват снимки…
* Според Валиенте FAES е нова елитна полицейска част, съставена главно от престъпници, паравоенни групи, партизани от Колумбия, както и различи наемници от други страни. FAES е пряко подчинен на правителството. Към декември 2018 г. в организацията са се включили около 1200 души.
** Събеседникът ми пожела да остане анонимен. В същото време, въпреки че се притеснява да не бъде разпознат, се съгласи да общува с мен. Затова избрах за него името Валиенте, което на испански означава „смел, храбър“.
Искате да четете повече подобни статии?
„Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели. Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет.
Подкрепете ни