Задължително образование по самоомраза

Марко Марков се самоуби на 27 февруари 2025 г. Той беше един от основателите на ЛГБТИ организацията „Действие“. Смъртта му шокира мнозина. Не само защото Марко беше едва на 38 години. Нито само защото беше пример и вдъхновение за поколения активисти, дори за такива, които не го познаваха лично. А и защото на пръв поглед нищо в живота му не издаваше, че иска да умре. Беше се установил в Нидерландия, съжителстваше с любящ партньор, снимките, които публикуваше в социалните мрежи, излъчваха щастие.

Тази щастлива черупка обаче прикриваше изключителна крехкост и ранимост. И травми още от юношеските и младежките години. От опитите да бъде „излекуван“ от сексуалната си ориентация чрез екзорсизъм, през хомофобския побой в центъра на София и подигравателното отношение на институциите след това, до заплахите, преследването, нападенията и изобщо цялата омраза…

През годините, в които общувах с Марко, имах усещането, че активизмът го държи жив, осмисля съществуването му, помага му да приема себе си и да понася живота. Може и да съм грешала. Но вече в Нидерландия той споделя, че годините на активизъм в България са го изтощили и повече няма сили за това. Казва и че се чувства бежанец от родната си страна. Три години по-късно става бежанец от самия живот.

Чупливи хора

Марко съвсем не е единственият ЛГБТИ човек, когото познавам, който едва е носел тежестта на собственото си съществуване. Трудно ми е да преброя приятелите и познатите си, които цял живот се борят с депресии с устойчиви суицидни идеи – в резултат на неприемане, преживяно насилие, самоомраза.

Сещам се за жена на 20 и малко години – толкова млада, колкото беше Марко, когато се запознах с него. Тя е блестяща във всичко, с което се заема, и получава заслужени награди. Но не смее да разкрие сексуалната си ориентация пред семейството си и години наред ходи на психотерапия, за да е в състояние да приема себе си. Живее в непрестанни угризения, че не постъпва както трябва.

Друг млад познат печели популярност с име и пол, с които не се идентифицира. Защото родителите му могат някак да преглътнат, че детето им е лесбийка, но не и че е транс мъж.

Мисля си и за транс жена, която вече е на средна възраст, но се е отказала от перспективата да уреди живота си в страна, в която би била приета, защото трябва да се грижи за болните си родители. Бори се с бедността, защото никой не иска да я наеме на работа с женска външност и мъжко име в личната карта. Не излиза навън с месеци от страх да не я пребият, защото е транс.

Приятел пък цял живот не си е позволявал пълноценен личен живот заради майка си, за която се е грижил и от която е крил сексуалната си ориентация. А когато майка му умира, той е твърде болен, за да може да има пълноценен личен живот.

Приятелка, и то пълнолетна и даже висшистка, е била отвлечена от баща си за цял месец, заключена и с отнети лични документи – само защото е обичала друга жена.

Друга приятелка, прехвърлила 50-те, се опитва да е хем добра дъщеря на родител, който не приема сексуалната ѝ ориентация, хем добра партньорка на дългогодишната си приятелка. И непрекъснато се разкъсва от чувство на вина, че не е там, където трябва да бъде.

Познавам ЛГБТИ хора, чиито родители са се отказали от тях. И такива, които, макар да имат партньори, прекарват т.нар. семейни празници сами, защото връзките им не се вписват в стереотипа за „традиционно семейство“.

Сещам се за десетки хора, които емигрираха, за да се спасят от тукашната среда и да могат да бъдат себе си.

„Приносът“ на Закона за предучилищното и училищното образование

Повечето хора, за които разказах, са осъзнали сексуалната си ориентация или половата си идентичност, когато в България вече не е незаконно да си хомосексуален, бисексуален или трансджендър. Въпреки това те са били обект на хомофобия или трансфобия било в училище, било вкъщи, било на обществени места, било навсякъде.

С промените в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО) от 7 август 2024 г. на днешните ЛГБТИ деца и тийнейджъри официално им се казва, че те са втора категория хора. Законът на практика забранява всякакво изразяване на каквото и да е, свързано с „нетрадиционна сексуална ориентация и/или определяне на полова идентичност, различна от биологичната“. А „нетрадиционната сексуална ориентация“ се определя като „различни от общоприетите и заложените в българската правна традиция схващания за емоционално, романтично, сексуално или чувствено привличане между лица от противоположни полове“.

По този начин хиляди деца и тийнейджъри биват заклеймени като различни от общоприетото, а самото им съществуване е сведено до заплаха, „пропаганда“ и „подстрекаване“. Това няма как да не причини дълбоки травми у много от тях. Освен това законовите промени дават зелена светлина за легитимиране на тормоза над ЛГБТИ учениците, което от своя страна води до още травми.

Опасността от задължителното обучение по религия

Един от приоритетите на настоящия министър на образованието Красимир Вълчев (ГЕРБ) е обучението по религия в училище да стане задължително, а не избираемо, както е в момента. Инициативата има сериозни шансове да мине в парламента. Става дума не за религия по принцип, а конкретно за православно християнство.

В ЗПУО се забранява „налагането на идеологически и/или религиозни доктрини“ в системата на образованието. Обучението по религия обаче се води неконфесионално, тоест не е насочено непременно към вярващи православни християни. В същото време обаче, ако хвърлим поглед върху програмата на предмета религия – въпреки общите приказки в началото за толерантност между отделните религии и към невярващите, става дума за

индоктриниране в православие.

От един първокласник например се очаква да „осъзнава, че Бог е всемогъщ и може да върши чудеса“, да „разбира, че всички хора са деца на Бога и Той се грижи за нас“, и „да разбира за любовта на Бога чрез примера на Иисус Христос“. Тук не става дума просто за познаване на религиозно учение – напротив, става дума за вяра.

В програмата много се говори за любов – на Бога към човека, на човека към Бога, към ближния. От второкласниците дори се очаква да разбират, „че любовта на Бога не се спечелва с омраза към неговите създания“.

В девети клас обаче идва темата за половото разделение в контекста на Стария завет. От един деветокласник се изисква да:

• знае, че според Свещеното Писание човекът се дели на два пола (половинки): мъж и жена – единството на човека в брака;
• знае, че еднополовите сексуални отношения според Закона се наказват със смърт (Лев. 20:13).

Това впрочем е единственият пример за грях, който се дава в цялата учебна програма, като изключим първородния – той обаче не е индивидуален. Въпреки че според Стария завет какво ли не е грях – от предбрачния и извънбрачния секс, през нечестивите помисли, та до лихварството, без което съвременната икономика би била невъзможна. И именно защото грехът е неизбежен, идва Христос, за да плати със смъртта си за греховете на всички.

От деветокласниците също се очаква да разбират, че „грехът води до страдание и смърт“.

Как посланието на това учебно съдържание ще отекне у един 15-ина годишен ЛГБТИ тийнейджър, който го приема сериозно? „Ти си грешен, ти заслужаваш страдание и смърт.“ Освен ако по някакъв начин не се „поправи“, което няма как да стане, защото човек не си избира сексуалната ориентация и половата идентичност. Нито може да ги променя с пост, молитва и разкаяние.

Каква по-сигурна рецепта за депресия с устойчиви мисли за самоубийство?

Марковчета в масово производство

Заради популизъм и пропаганда българската образователна система все повече се превръща в машина за производство на марковчета – на ЛГБТИ младежи, пречупени още в крехка възраст. Те ще пораснат (ако доживеят порастването) като хора, които цял живот ще се борят не само с агресията и неприемането от страна на другите, а със самоомразата и неприемането на себе си. С непоносимостта към живота, с усилието да се събуждат сутрин отново и отново и да виждат някакъв смисъл да продължават, въпреки че усещат само болка. С невъзможността да бъдат щастливи, дори да са намерили споделена любов и приемаща среда.

Не, това не е начин да се създава здраво общество, нито да се възпитава любов към родината. Упражненията на политическия популизъм върху хора в крехка възраст ще доведат най-много до още омраза и разделение, травми, емиграция и самоубийства.