Вместо подкрепа – преследване. Защо България се проваля в борбата с употребата на наркотици

Неотдавна млада певица, рекламираща енергийни прахчета за шмъркане, предизвика взрив от публично недоволство. Рекламата беше свалена, певицата обяви, че „се самоканселира“, и темата потъна със скоростта, с която беше грабнала вниманието на публиката. Истински, задълбочен и отговорен разговор за употребата на наркотици и за предотвратяването на тази употреба отново не се проведе.

В следващите редове ще маркираме какви биха били основните спирки на един такъв разговор, без претенцията да го обхванем напълно, но с надеждата поне да посеем началото му. Юлия Георгиева е председател на Фондация „Център за хуманни политики“. Организацията се занимава с дейности за намаляване на вредите от употребата на наркотици и управлява единствения в страната нископрагов център за работа с хора, зависими от наркотици и алкохол – Розовата къща. С нея разговаря Надежда Цекулова.

Вие бяхте човекът, който неотдавна обърна внимание на реклама на енергийни прахчета за шмъркане, и това предизвика грандиозен публичен скандал. Но тази реклама не беше нито нова, нито единствена и вероятно хиляди хора са я видели преди Вашата реакция. И не са се впечатлили силно. Други пък и след скандала недоумяваха какъв е проблемът – нали прахчетата са безвредни. Нека започнем с тази тема с все още отекващо ехо и с обяснението защо рекламирането на прахчета за шмъркане носи рискове.

Проблемът с наркотиците никога не е веществото, а защо хората искат да вземат наркотици. Какво им дават тези вещества. Популярните лица помагат за създаването на магия около употребата на дадено нещо. В конкретния случай – пред шмъркането по принцип има психологическа бариера, тъй като в нашата култура обичайно нищо не се приема по този начин, за нас то е неестествено. Прескачането на тази граница, на този естествен страх, който е една от бариерите пред един млад човек да започне да взема наркотици, е проблемно. Нормализирането и създаването на магия около употребата драстично повишава риска да се премине от едно вещество към друго.

И пак казвам, веществото няма значение. Значение има всичко останало. Значение има например това, че дамата, чието име беше забъркано в скандала, така и не разбра какво предизвика острата реакция срещу рекламата. А тя не го разбра, защото такъв е нейният свят. Около нея очевидно така се прави, то е нормализирано. Това е страшното в цялата история.

Свалянето на тази реклама за кратко повдигна темата за превенцията на употребата на наркотици, но много бързо тази вълна отмина. А като че ли въпросът какво е работеща превенция и има ли тя почва у нас се нуждае от по-сериозен дебат... 

Идеята на превенцията е децата да се чувстват достатъчно спокойни да говорят по темата и ако им се появят мераци да опитат някое вещество, да могат да ги обсъдят и да се спрат навреме. У нас често „превенция“ се прави от МВР – полицай влиза с куче в класната стая и това е най-страшното нещо на света, защото той ей сега ще пусне кучето и то ще разбере кой има у себе си трева. Това не е превенция. Това е сплашване и е най-сигурният начин детето никога да не потърси помощ. 

Идеята на превенцията е също да има истинна информация. Тук чуваме: „Ако пушиш трева, ще умреш“, но те вече са пушили трева и не са умрели, и в момента, в който излезеш с такова послание, младежите престават да ти вярват и ставаш за смях, а това води и до неглижиране на проблема. 

А как изглежда качествената превенция?

Трябва да се обхващат различните групи спрямо техния риск. Ако отдалечим фокуса, борбата с наркотиците, както се нарича в България, се дели на две основни групи: борба с търсенето и борба с предлагането. Четирите основни стълба за борба с наркотиците са: превенция; терапия и рехабилитация; намаляване на вредите; преследване на трафика и разпространението. Те трябва да бъдат равни и като тежест, и като финансиране. В България за шест години имаше отделени 500 млн. лева за преследване и 50 млн. лева за всичко останало. И всъщност тук вече се вижда как нещата се изкривяват, защото, когато има търсене, винаги ще има и предлагане. Хората трябва да имат по-малко причини да употребяват наркотици, защото това се случва в отговор на определени нужди. Никой не започва с идеята „Аз защо пък да не стана зависим?“. 

Има ли някакви доминиращи причини за употреба на наркотици?

Могат да бъдат много различни. Например крайна бедност – неслучайно сегрегираните райони са много силно засегнати, това е начин да оцелееш психически. А може да е и за забавление. Може да е нужда да бъдеш част от някаква среда. И е важно да се работи с тези причини. Така стигаме до добрата превенция. Ние от години искаме да се въведе такава програма в България. Тя работи с конкретни психични нужди сред младите хора и се спира на четири основни неща, които са маркери за риск: импулсивно поведение, тревожност, депресивност и търсене на силни усещания. Тези рискови фактори се установяват чрез въпросник и последващата работа се насочва към децата, които реално са рискови.

Има ли данни колко са те?

Средно 20–30%, въпреки че за България излязоха повече – около 50%. Има високи показатели и в други страни, където децата по-трудно намират мястото си в обществото. У нас го отдавам на това, че ние не сме много подкрепящи хора, ние от българския етнос. Сблъсквала съм се със стотици случаи, в които единият родител знае, че детето има проблем с наркотици, другият не знае, а всички живеят заедно. Докато в ромската общност например става съвсем обратното – ако човек, който употребява наркотици, се прибере вкъщи и каже: „Аз искам да спра“, там веднага се вдига телефонът, събират се 30 човека, обграждат го отвсякъде и се грижат за него. Изключително различно е и е много впечатляваща разликата, защото живеем на една и съща територия. 

Но да се върна на въпроса. Да кажем, че до 30% от хлапетата са рискови. С тях се работи в групи, в които всъщност не се говори за наркотици. Говори се за чувства, говори се за това какво и как точно ти пречи – ако например си импулсивен и си се опитал да удариш учителката, това по какъв начин ти влияе и защо не е хубаво да го правиш. И когато се чувстваш така, какво би могъл да направиш, за да се справиш. Тези казуси се обсъждат в групата от млади хора с помощта на фасилитатор, но те сами си търсят решенията, не им ги дава някой назидателен възрастен. В страните, в които тази програма работи, има доста висок процент на успеваемост.

При отсъствието на ефективна превенция очевидно много деца и младежи опитват разнообразни вещества. Какво се случва след това?

След това се обособяват две групи. В едната са младежите, които са опитали някакво вещество еднократно – в това, общо взето, няма проблем, стига да знаят какво точно пробват. В другата са тези, които са започнали да употребяват редовно, и тук историята става зловеща. Те имат нужда от терапия, рехабилитация и нашата цел е, докато са деца и млади хора, да спрат употребата.

В България обаче има само една терапевтична общност, в която приемат младежи под 18 г., и тя е платена. В това няма нищо лошо и доколкото знам, работят добре. Просто е много скъпо за семействата и съответно за най-рисковите деца е абсолютно недостъпно. Ние в момента имаме едно дете, което е в болница в изключително тежко състояние. По принцип не работим с деца, но се обръщат към нас, тъй като няма към кой друг, и аз се чувствам ужасно безпомощна и гневна, защото няма какво да направя за тези деца, няма къде да ги насоча, няма система, която да ги поеме и да гарантира грижа за тях. 

Какво се случва с такива деца?

Имаше една история преди повече от десет години за едни хлапета от „Орландовци“, които бяха заразени с ХИВ. Това беше общност от деца на по 12–13 години, които си инжектираха хероин и бяха успели помежду си да се заразят с ХИВ. Стана голям скандал, имаше множество медийни публикации. Много хора от администрацията се ангажираха и положиха усилия да направят нещо за тези деца, но това така и не сработи. Всички починаха впоследствие, едно по едно. От употреба на наркотици, от ХИВ, от липса на грижа. Мисля, че в това отношение не сме мръднали през тези над десет години, независимо от изключително тежкия урок. 

По отношение на т.нар. възрастни, които са всъщност млади хора, но над 18 г., положението не е много по-добро. Има ограничен брой места, едното е в „Суходол“, в Държавната психиатрична болница за лечение на наркомании и алкохолизъм. Няма да коментирам думичката „наркомания“ – руски термин, който много отдавна трябваше да изхвърлим. Другата безплатна възможност са психиатриите – с всички ужасяващи неща, които знаем за условията и качеството на грижите в тях.

Съществуват също няколко терапевтични религиозни комуни. В тях проблемът е, че сравнително често хората отново започват да употребяват, след като напуснат комуната. Има един немалък брой терапевтични общности. Някои не са лицензирани и не подлежат на никакъв контрол. Има и такива, които работят превъзходно, но за нуждаещите се невинаги е лесно да се ориентират коя каква е. Освен това тези общности по правило също нямат финансиране и пациентът плаща между 2000 и 3000 лв. на месец, като лечението – за да има шанс за някакъв успех – продължава най-малко десет месеца. 

Има ли данни колко души са обхванати от тези възможности за терапия и рехабилитация, с всичките им условности, и колко общо се нуждаят от терапия?

Би трябвало да има някакви данни в годишния доклад на Националния фокусен център. Те отчитат някакво намаляване, но за мен не отразяват реалната ситуация. Терминологията не е осъвременена, проследяването на начина, по който се събират данните, и може би ресурсът, който се отделя за това, не са достатъчни. Като резултат аз смятам, че всъщност не знаем отговора на този въпрос. 

Вие всъщност се занимавате с намаляване на вредите от употребата на наркотици. В България преди години дейностите в това направление се развиваха и финансираха от Глобалния фонд за борба срещу СПИН, туберкулоза и малария. Откакто Фондът се оттегли от страната ни обаче, тази дейност, вместо да бъде поета от българските институции, сякаш напълно изчезна. Доколко е вярно това повърхностно впечатление? 

Във висока степен. Здравното министерство разпознава само тестване за ХИВ и за кръвнопреносими инфекции и раздаване на материали за превенцията им. Ние спечелихме една обществена поръчка за тази дейност, но парите са крайно недостатъчни. Правим го, защото имаме допълнително финансиране от Elton John AIDS Foundation и можем да си покрием разходите. Но например колегите в Пловдив трябва да работят една година с четири рискови групи за общата сума от 37 000 лв., като с тези пари трябва да наемат трима души, да купят консумативи, да платят гориво и т.н. Парите са смешни.

Говорите за мобилната си услуга. Най-разпознаваемата ви дейност обаче е Розовата къща, където оказвате доста по-широкоспектърна подкрепа. Разкажете в резюме какво предлага екипът ви там.

Винаги ще има хора, които употребяват наркотици. Ние сме там за тях, за да можем да покрием нуждите, които те имат, докато употребяват, и да ги подкрепим, ако решат да се опитат да спрат. Всъщност това е целта на нашата работа – намалявайки вредата за конкретния човек, ние намаляваме вредата за близкото му обкръжение и за обществото.

В Розовата къща специално работим с хората, които са в най-ниската възможна социална позиция. Много често те не са поддържали контакт с никакви близки хора с години, да не кажа с десетилетия. Това също е част от нашата работа. Ако този човек дойде и каже: „Аз много искам да видя майка си“, често се случва ние да се обадим на майка му и да проведем този първи разговор. И много често успяваме, защото на родителите това им тежи и искат да са полезни.

Така колелото се завърта – ако човекът се е прибрал да живее вкъщи, много по-сигурно е, че си взема лекарствата за ХИВ или за хепатит, или за каквото и да е, започва да употребява по-малко наркотици или влиза в някаква програма, започва работа. Така този човек не просто не е на улицата, а вкарва пари в бюджета и допринася за обществото. И не е задължително това да е придружено с пълно спиране на употребата.

Според мен немалко хора вярват, че или вземаш наркотици, или си социално приемлив – двете заедно са несъвместими.

Да, тук отношението е черно-бяло. Чувала съм неведнъж: „Или да спира, или да мре.“ Но аз малко ще обърна нещата. Огромна част от хората, които упражняват висококвалифицирани професии, употребяват наркотици. Огромна част от хората, на които се възхищавате, употребяват наркотици. Така приемливо и съвместимо ли звучи? В момента може би най-популярните вещества са стимулантите – вещества, които ти дават възможност да работиш повече, да бъдеш по-ефективен за по-дълъг период и една част от видимия свят на много успешни хора се крепи на тези вещества. Проблемът е, че при дълга употреба се стига до срив. 

Разказвам това, за да стане ясно, че употребата може и да не нарушава функционирането на един човек. Всеки от нас познава такива хора дори без да знае. Те имат семейства, имат социална среда, успешни са в работата си. Хората, с които Розовата къща работи обаче, са точно обратното – те са тези, които са изтеглили късата клечка, нямат нищо и никога досега не са получавали грижа и помощ. 

Защото няма друга услуга като Розовата къща?

Да. Имам тъжно-смешна история във връзка с това. Когато за първи път разбрахме, че има шанс да получим финансиране като социална услуга, и отидохме на среща в Социалното министерство, за мен беше шокиращо, когато хората от Министерството казаха: „Ние търсим подобна организация от десет години.“ Същевременно ние от десет години се занимаваме със Здравното министерство и се опитваме да обясним колко е важна работата ни, но никой не ни обръща внимание. Просто липсва всякаква координация.

Какво е положението ви в момента? Розовата къща изгуби къщата си преди няколко месеца и въпреки огромната дарителска съпричастност, опитите на Общината да ви намери ново място засега не са дали резултат. Как ще посрещнете есента? 

Столичната община успя да ни намери едно малко помещение. То категорично не може да покрие нуждите ни – няма тоалетна, няма баня, няма пералня, няма базови неща. Не можем да правим превръзки. Практически само осигуряваме храна в момента. Иначе по отношение на самото построяване на Розовата къща – най-после имаме скица от районната община и чакаме виза от главния архитект на София. Процесът върви, но за съжаление, много бавно. Идва зима и това на мен ми е най-големият кошмар. През лятото за четири месеца загубихме шест човека. Какво ще стане през зимата, не искам да мисля... 

От разговора ни дотук излиза, че нито превенцията, нито лечението, нито намаляването на вредите са ефективни у нас. Дори разпознаването на крайно рискови реклами става едва след като някой като Вас го обясни достъпно и с картинки. Каква е причината?

Щях да кажа „неглижиране“, но не е това точната дума. Точните думи са „безхаберие“ и „некадърност“. От години се опитвам да не ползвам такива силни думи, защото в системата има хора, на които им пука и които правят всичко по силите си – те не заслужават подобни обобщения. Навсякъде се намира по някой свестен и съвестен човек и благодарение на това ние не сме се сринали напълно. Но не може цялата система да се държи на мускулите на десет човека, които на местно ниво се опитват да направят нещичко за малката си общност. 

Извън тези отчайващо малко на брой хора честното обяснение е това – безхаберие и некадърност. 

В рубриката „Разговори за здравеопазването“ Надежда Цекулова кани своите събеседници да поговорят без клишета и празнодумие за проблемите и решенията, болката и оздравяването, медицината и политиката.