Защо в Китай отвличат жени

С текстовете на писателките Шън Къ-и и Лу Мин вече обърнахме внимание на някои последици от китайската политика на планирана раждаемост, въведена през 1979 г. Навярно отвъд предвижданията на законотворците остава това, че през следващите десетилетия въпросната политика ще доведе до осезаем полов дисбаланс в обществото, който ще предизвика недостиг на жени в малките населени места, а оттам ще стане причина за фрапантно засилване на „трафика на булки“ както от градовете към селата, така и от близки страни към Китай.

Явлението е с неизмерим мащаб, тъй като поради редица социокултурни характеристики част от престъпленията не са докладвани, а някои от докладваните не са разследвани, както добре показват и художествени произведения на тази тематика, например филмът „Сляпа планина“.

Като следващо попълнение в поредицата ни „Китай отвътре“ представяме гледната точка на писателя Дзя Пин-уа към проблема. Извънредно продуктивен, с огромно количество романи, разкази и есета, които му отреждат статут на литературна звезда, той е един от най-четените и награждавани съвременни китайски писатели. Подобно на Нобеловия лауреат Мо Йен, пише основно за своенравни типажи от родната си провинция, като смесва висок книжовен с разговорен и жаргонен език.

Романът „Дзи-хуа“ на Дзя Пин-уа от 2016 г. разказва именно историята на една отвлечена жена. Тук публикуваме откъс от послеслова на автора.

Едно сушаво лято преди десет години бях на гости на свой земляк в жилището му под наем в южната част на Сиан. Той е пелтек и говореше на пресекулки, докато жена му не спираше да хлипа на леглото зад завесата. По това време имаше много комари и непрекъснато трябваше да ги шляпаме, само дето всеки път се шляпвахме я по ръцете, я по лицето.

„Замина. При-при-прибра се пак там“, изливаше ми мъката си той.

И до днес си спомням как надигна глава към мен с едни толкова празни очи, че от ужас сума време не можах да продумам. Говореше за дъщеря си. Тя прекъснала прогимназията в родното си място, за да дойде в Сиан и да събира вторични суровини с родителите си, докато година по-късно не била отвлечена и продадена. Търсили я три години, накрая я спасили с помощта на полицията, но след шест месеца тя се върнала там, където я били продали.

Жена му все така плачеше. Землякът ми внезапно избухна: „Ка-ка-какво плачеш само?! Ще ми плаче!“, грабна една купичка от масата и я запрати по завесата. Не го възпрях, нито се опитах да го вразумя. Върху масата имаше още една купа с туршия, сито с хлебчета на пара и саксия, направена от черен пластмасов бидон. Магнолията в саксията я беше посадила дъщеря му на третия ден след завръщането си – землякът ме беше извикал да ме почерпи и тогава я бях видял да тъпче пръст в бидона.

Побързах да отместя купата, ситото и саксията, да не вземе да хвърли и тях по жена си. Най-накрая разбрах какво е станало. Понеже по вестниците и телевизията непрекъснато съобщавали за героичното дело на полицията, хората узнали, че отвлечената жена е дъщеря му, съответно всички ги зяпали, сочели и обсъждали – разправяли, че мъжът, на когото я продали, бил беден и улав; че тя родила дете. Оттогава дъщеря му спряла да излиза и да говори, по цял ден си седяла вкъщи и не помръдвала. Землякът ми се разтревожил, че ако продължава в същия дух, тя ще полудее или най-малкото ще се поболее, затова потърсил сватовница. Надеждата му била дъщеря му да се омъжи в някой далечен дом, където никой няма да знае за положението ѝ. Само че точно когато отишъл да говори със сватовницата, дъщеря му изчезнала. Оставила бележка, че се прибира в селото.

Досега не съм разказвал тази история на никого, тя обаче се е забила като нож в сърцето ми и на всяко присещане за нея имам чувството, че ножът продължава да се врязва все по-дълбоко. Така и не разбрах кое е селото, където се е прибрала дъщерята на земляка ми, нито какъв живот е водила през десетте години оттогава. С него още поддържаме връзка, той си живее постарому, всяко лято продължава да се връща на село да прибере реколтата, след това идва в Сиан да събира вторични суровини. Само от година на година все повече старее, косата му оредява, гърбът му се превива.

Допреди няколко години при всяка наша среща той говореше все за това, разправяше, че когато спасявали дъщеря му, ходил във въпросното село – било някъде нависоко, духал страшен вятър, хората живеели в пещерни жилища и нямали пшеница да си правят хлебчета на пара. Напоследък обаче изобщо не споменава дъщеря си. Веднъж го попитах дали е ходил да я види, а той само махна с ръка: „Какво д-д-да… да ѝ гледам!“ Явно не му се говореше, така че повече не повдигнах въпроса.

Оттогава обиколките ми са ме отвеждали до какви ли не затънтени селца, включително високо по платата. И всеки път, щом от пътеката зърна някоя жена да копае картофи на склона, със зачервено смугло лице и тежък кош на гърба, с извити навън крака и тромава походка, се сещам за нея; щом мина покрай някое пещерно жилище с всевъзможни сечива и увесени билки пред входа, с магарета, прасета, кокошки и кучета в двора, отпред нисък мъж яде прав, жена бърше сополите на детето си и току извръща глава към съседите да ги пустоса и да се потупа по задника, се сещам за нея; щом обиколя някой пазар и се запътя за следващото село, и видя дете да лови скакалци, баба му го вика отдалеч, а то не чува и не чува, тя оставя кошницата си на земята и се провиква: „Кой иска бисквити? Кой иска бисквити?“, внучето ѝ пак не идва, но пък идват врабчета и гарвани и когато детето най-после дотърчава с уловените скакалци, в кошницата вече го няма пакета с бисквити, останала е само една кост, зъбът, който бабата е загубила на пазара и си го носи, за да го хвърли върху покрива… не знам защо, но пак се сещам за нея.

На младини смъртта за мен беше просто дума, понятие, философски въпрос, който обсъждах свободно и разпалено. От петдесетгодишна възраст нататък обаче, когато хората в рода ми и в приятелските ми кръгове заумираха един след друг, докато накрая не починаха и родителите ми, смъртта ме изпълва с безмълвен ужас. Колко пъти съм попадал на репортажи за отвлечени жени и деца по вестниците и телевизията, но тези случаи все са ми се стрували твърде далечни, все едно чета за търговията с чернокожи роби в чуждите романи. Случаят с дъщерята на земляка обаче ме накара да се вглеждам в хората по улиците с подозрение, а когато след гости изпращам роднини с дете или внуче, винаги им заръчвам да пазят детето.

Живял съм на село деветнайсет години, преди да се преместя в Сиан, затова и дълго време си въобразявах, че знам всичко за селския живот. Само че в началото на 80-те години функционерка от Женския съюз ми каза, че според едно проучване 60% от жените не изпитват удоволствие от сексуалния си живот. Помня как се опулих. Преди десет години, когато дъщерята на земляка ми беше отвлечена, реших да отида в едно полицейско управление – там научих, че броят на отвлечените жени и деца в този град е неизвестен, тъй като е трудно да се установи дали въпросните хора наистина са отвлечени. Сигурно е обаче, че заведените случаи на изчезнали хора са хиляди. И пак се опулих.

Откакто започнах да обръщам внимание на това, по градските улици все забелязвам обяви за изгубени хора, залепени на стълбове, пътни знаци и телефонни будки. Повечето от тях са жени и деца и всеки път първата ми мисъл е, че са отвлечени. Такива съобщения обаче са рядкост по селата, което поражда въпроса защо случаите са концентрирани в градовете. Кражбите на пари са разбираеми, кражбите на имущество са разбираеми, кражбите на домашни животни също са разбираеми, но как е възможно да има кражби на жени и деца? Обществото се развива и цивилизова, а все още съществуват такива абсурди и дивотии. Защо?

В годините на големия преход се осъществи най-голямата човешка миграция в историята на Китай – почти всички хора се стекоха към градовете. Да вземем например Сиан – древен град, който в момента е пълен с млади лица. Те са със спретнати дрехи, модерни прически и готини физиономии, когато си правят селфита с телефоните, но по всевъзможните им диалекти веднага се познава, че осемдесет-деветдесет процента от тях са от селата. В моя блок повечето апартаменти са наети от такива младежи, някои от които действително са се установили и живеят добре в Сиан, но повечето от тях просто блуждаят – или не могат да си намерят работа, или си намират, но набързо напускат, понеже заплатата е ниска, условията са лоши или задълженията са твърде тежки. Те обаче не се прибират по родните си места – предпочитат по три пъти на ден да ядат полуготови нудли, само и само да не се върнат обратно.

В началото на всяка година централното правителство спуска документ, в който се тръби за изграждане на нови социалистически села. Само че без млади хора кой ще ги изгради – децата, оставени от родителите си при старците в опразнените къщи? Наистина в някои села се строят красиви сгради с табели „Селски комитет“, „Зала за дейности на партийни членове“, появяват се нови болници и институти за селскостопански изследвания, само че всичко това става единствено по места, които са в близост до градове или магистрали и с благоприятни природни условия.

Същевременно по селата в отдалечените и изостанали райони продължават да живеят сума мъже, които не разполагат с пари и технически умения и разчитат единствено на земята, за да си осигурят храна и подслон, но които вече няма как да си намерят жена и да имат деца. Бил съм в няколко такива села с почти изцяло ергенско население. Куц мъж, който паднал и си счупил крака, докато вдигал електрически стълб за селото, ми каза: „Линията на рода ми ще приключи с мен. Селото ни ще изчезне с нашето поколение.“ Не знаех какво да му отговоря.

Спомням си за популярните през 80-те години литературни произведения за младежите, изпратени на принудителен труд в селата по време на Културната революция – толкова думи се изписаха за непоносимия селски живот и за мъките на заточениците. Като част от младежите, които тогава бяха върнати на село, аз също смятам, че кампанията не беше редна. Но нима това означава, че на селяните просто им е писано да се мъчат?

Отвличането е брутално действие, което трябва да се преследва, но докато провеждаме полицейски акции, докато осъждаме престъпниците и възхваляваме служителите на реда, има ли кой да забележи, че градовете отмъкнаха от селата техните богатства, работни сили и жени, че мъжете в опустошените земи се превръщат в стъбла, които цъфтят, но не се плодят. Може би това са последните китайски села, а те са последните ергени.

Не е ли и това част от историята на нашето време?

Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач на всички текстове в нея е Стефан Русинов.