Защото така… но защо?

Все повече ме тормозят т.нар. традиции, особено „патриотичните“: наложени са в други времена от други хора – какво общо имат с мен? Не чувствам нищо, как да се преструвам? Не е ли по-уместно всеки да усети своето отношение; да не се продължава до безкрайност с едно и също само защото „така се прави“? Кощунство ли е да признаеш: интересуват ме не обичаите, а настоящето и предимно собственото ми минало (включително донякъде на роднините, на някои приятели, на някои композитори/писатели…)? С всичко това съвсем не искам да кажа надутото „различна съм“. Всеки е различен.

Омръзва ми с десетилетия да се повтаря едно и също (дори рожден ден). 20 години това, 40 години онова… Съответният „празник“ губи ценността си за мен – защо да го отчитам по инерция? Или да свързвам празнуването с трапези, с фризура и тоалетче… Зная, че съм темерут – близките ми се възмущават от мен, мислят ме за надменна или с претенции. Но нито националните празници ме вълнуват (обичам целия свят и за мен празник е пътуването в чужбина), нито разбирам защо трябва някой да се обижда, ако не го „уважа“ с безкрайни часове на масата или с кичозна картичка…

Вече съм по-спокойна и почти отстояла разбиранията си за общуване, ежедневие и начин на живот. И дори не ми пука, ако близки и далечни мислят, че не съм „нормална“, щом не обичам да излизам с хора. Чрез опит и размисли съм се наместила в положението, което чувствам като „мое“ (дори многознаещите да го нарекат пренебрежително „зона на комфорт“). Най-после смятам себе си именно за нормална с всичките ми изброени особености. Включително с това, че не ходя на козметик и маникюрист, не нося маркови дрехи, не ям предимно полезни храни, не се надпреварвам с никого, не ме е срам, че чета „висока“ литература. От друга страна… дали на „стари години“ няма да ми се приискат точно хора, внимание, мероприятия? Тогава може вече да са се отказали да се занимават с мен…

Чудя се също: може ли един млад човек да си позволи да чувства ежедневието, общуването, празнуването, развлеченията по сходен на моя начин? Няма ли да му е по-трудно в намирането на сродни души и собствено удовлетворение? Аз на себе си съм ясна, с всичките трудности заради особеностите на избора ми. Сега по-скоро се замислям за „поколението“: на 18–20–30 години не пречиш ли на себе си, ако отхвърляш общоприетите шаблони за образование, кариера, външен вид и т.н.? То, поколението, самò ще си намеря пътя, но не мога понякога да не мисля за родителския си пример…

Р. Ю., преводачка

Събуждаш се един ден хванат на хорото. Може и да не ти се играе, но се налага, за да не те стъпчат. Неуютът извън майчината утроба, прекалено студеното или топлото, задушаващата многолюдност или самота от първите зъбки до последната беззъбост, изпитанията на конкретното тяло, пределите на дадената душа, страна, епоха… „Първородният грях“, ако такова нещо съществува, би трябвало да е на сметката не на оня, който се ражда, а на оня, който решава това да стане – раждането е първото, фундаментално лишаване на човека от избор. Не е чудно, че и всичко, което идва после, е драматично оцветено от (не)възможността да се избира лично.

Да пушиш, да тичаш за здраве, да слагаш амулети в червено и бяло на първи март, да хвърляш бебешки пъп в Сорбоната или праха на близък в морето, да ядеш десерта след второто, да наричаш някого „превъзходителство“, да развяваш знаме, да гласуваш отново и отново за същата вредоносна партия… Навикът, традицията, ритуалът са сродни поведения, които в добрия случай ни спестяват ненужни вземания на решения, а в лошия ни пречат да изберем каквото ни е действително нужно.

Много пъти обичайното е благодат. Не можем да живеем качествено (спокойно и радостно) в състояние на постоянно приключение и на ново изобретяване на нещата от А и Б. Непродуктивно е да прекъсваме системата от знаци, която автоматично ни свързва с другите. В едно крайно любопитно интервю с автора на „Силата на навиците“ Чарлс Дюхиг (не Дюиг, както пише на българската корица), се казва, че прекарваме 40% от времето си в повторителни действия. Едно изследване на Масачусетския технологичен институт вдига процентите на ежедневната рутина до 90%. Тоест ние не прокарваме волни пътеки из големия свят, а се движим почти постоянно в утъпкани коловози. И това не е лошо. Лошото е да нямаме думата дори пред утъпканите коловози, или ако понечим да поемем другаде, да се оказваме в опасност (от присмех, изолация, разправа).

Има една книга на Боало и Нарсьожак, в която осъден на смърт се измъква от затвора чрез хирургически операции. Подарява се на науката и така на седмина свободни души навън се присаждат първо крайниците му, после вътрешните органи и накрая – мозъкът. Чудесен романов сюжет за бягство. Мисля си, че ние, неромановите персонажи, няма как да се измъкнем от всичките си затвори: вярно, лесно можем да се унищожим вътре в тях (това поне сме отработили до съвършенство), но не ни е известно никакво другаде, където да се прехвърлим на части. За да живеем, имаме нужда да сме както сходни с групата си, така и свободни от диктата ѝ. Да имаме чувството, че принадлежим, но и че сме господари на действията си. Съставени сме от огромна доза еднаквост и минидоза различност и за да може личността ни да оцелее горе-долу щастливо и хармонично, ни трябва добра дозировка, съобразена с контекста.

Преди изпит в университета мама и татко ми ливваха вода. Превеждах си го с „Ние се обичаме“, затова и нямаше да имам нищо против, ако вместо ливване на вода изпявахме заедно куплет от прибалтийска песен или се покланяхме три пъти на изток със заклинанието „Мутабор!“ Но щях да имам всичко против, ако действието беше задължително и от неизвършването му следваше неспокойствие и неудовлетвореност. Непременността на традициите и навиците от улеснение ги превръща в бреме. Важи и за непременността на пороците и добродетелите. Понякога е „по-полезно“ да запалиш цигара, отколкото да си напазаруваш „полезна храна“, както я наричаш ти. Понякога е „по-прилично“ да изкрещиш, отколкото да замълчиш. Понякога е по-ефикасно да се предадеш, отколкото да надделееш. Трябва да се мисли.

БРАЙЪН. Вижте. В голяма грешка сте. Няма защо да ме следвате. Няма защо да следвате когото и да било! Трябва да мислите самостоятелно! Вие всички сте отделни личности!
СЛЕДОВНИЦИТЕ. Да, ние всички сме отделни личности!
БРАЙЪН. Вие всички сте различни!
СЛЕДОВНИЦИТЕ. Да, ние всички сме различни.
ГЛАС В ТЪЛПАТА. Аз не съм!
СЛЕДОВНИЦИТЕ. Шшт. Шшшт!

Из „Животът на Брайън“

И законите, и обичаите ни позволяват да живеем в общност: голямата разлика е, че силата на първите е в постоянното им рационално преосмисляне и усъвършенстване на всеки етап от развитието ни, а тази на вторите – в безконечното повторение. Проблемът с повторението е, че от един момент нататък всяко нещо омалява като стара дреха и почва да изглежда комично, да пречи на движенията, дори да препъва до смърт. Като онова, дето Маркс го беше казал за историята… че ако първия път е трагедия, втория ще е фарс. Е, от фарса има полза само ако ни кара да се смеем.

Полите, дългите коси и емоциите са за жените, мъжете не плачат и боравят с посоки, оръжия и отвертки; бракът между дългокосите и неплачещите е единственото редно съжителство; детето носи името на дядо си или баба си и на четирийсетия ден от живота му над главата му се чупи погача… Който не примира от вълнение при празничното отцепване на държавата покрай Трети март, е родоотстъпник; който обича усамотението, е темерут; който не псува, е превзет; който чете висока литература – фукльо. „Тука е така…“ Все едно дали в ума на роднините ни, съседите или бюрократите – тези неща някога може да са имали смисъл или оправдание, но сега нямат. Ако някой си ги харесва, да им се радва. Важното е „неспазването“ им да не води до вменяване на вина и подобни агресии. (Знаеш ли какво си мисля понякога? Че част от традициите съществуват предимно защото на някои хора им трябва благовиден претекст да мачкат другите.)

„Защото така“ е възможно най-детинският отговор, за който се сещам. Възрастните би трябвало отдавна да са го надживели. Към всяка традиционна очевидност, към всяка ритуална помпозност е добре да се прилага въпросът „Защо?“ Ако отговорът е свързан с наслада – отлично. Но ако води до мъчителни „защо“ и капитулира със „защото така“, работата не е наред. Вкопчеността в заварени положения е плашещ знак за липса на мозъчна активност. Възпроизвеждането на жестове, вече опразнени от смисъл, прилича на мания…

Не че нямаме национални идентичности – имаме. Но всеки от нас е среща на множество често по-силни идентичности. Поставим ли нацията на първо място, извършваме предателство към тях… Не че нямаме дом. Но заслужаваме – и имаме – по-добри домове от гротескния театър на нациите: своите семейства, своите приятели, общността на всички по света, с които изповядваме еднакви ценности.

Физикът Карло Ровели в „Националната идентичност
е фалшификат“, интервю за „Гардиън“

Чудесно е да се пазят народните песни, старите постройки и думи, знанието за билките и сезоните, вещината на занаятите, любимите пантофи – всичко, което още върши работа и доставя удоволствие. В момента обаче, в който навиците се превърнат в бреме, царството им трябва да приключи, така си мисля. Чрез разбиране и разбиване, личен пример и отказ. По малко и дружелюбно, защото величината на промяната и силата на очакваната конфронтация често ни отказват от онова, след което ще ни е по-добре: да напишем оплакване, да идем да гласуваме, да започнем упражнения, да приключим връзка.

Мила Р., казваш „аз на себе си съм ясна“ – това е едно от най-хубавите неща, които могат да се чуят от някого. „Зоната на комфорт“ не е превземка или бърлога за летаргии, а задължително убежище, изражение на личността. Избирането на собствената нормалност не е каприз. Звучиш ми здраво – не мисля, че някога ще изпиташ необходимост от хората и от ритуалите, от които сега се дърпаш. Убежденията са „като жилите – с възрастта се подуват“.

Сигурна съм, че и на младия, и на възрастния не му е леко да пробира шаблоните, да си намери подходящо място и да го опази. Обаче вярвам, че трябва да се казва „не“ на всеки „принцип“, който хем няма убедителна причина за съществуване, хем пречи на нечие мирно съществуване. Първо, за да не обитаваме до края си нечий чужд живот. И второ, за да не се налага на днешните деца утре да плащат нашите неизречени „не“-та.

Заглавна снимка: Биволи в с. Очуша, 2018 г. © Нева Мичева. „Биволат би са надтичвал с фтичките, ама го страх да са не продъне земята под него“, казва народът за уж готовия да промени нещата, който остава да си лежи в гьола със стадото.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.