Зависимостите в България – кратка справка от първа ръка

Традиционно темата за зависимостите в България е силно митологизирана, което води и до замитането ѝ под килима. Точно както за страшните караконджули и самодиви не се говори на висок глас и по тъмно, така и тази тема е поставена в сферата на мистичното зло. Според разпространената митология проблемът със зависимостите е проблем на новото, на времето на Прехода, а през соца такова нещо не е имало. Всъщност страната ни има доста богата култура на употреба на психоактивни вещества, която се корени далеч в праисторията ни.

Нека си припомним, че едни от първите производители на вино в света са траките, които са живели по тези земи и са започнали да произвеждат варианти на виното преди повече от 5000 години. А тогава на него се е гледало като на сакрална напитка, мост към божественото, възможност да комуникираш с по-висшите сили. Достъпът до него е бил привилегия за избрани. Но траките далеч не са се ограничавали само до употребата на алкохол. В свой доклад, озаглавен „За Родопите, растенията, съдържащи алкалоиди, и тяхното приложение в религиозните ритуали и медицината“, Лидия Кирилова пише:

Няма никакво съмнение за това, че траките са познавали и използвали в магическите си ритуали някои от многобройните лекарствени растения, растящи на Балканския полуостров. Според Херодот те „хвърляли върховете на конопа в огъня и дишали дима през кухи тръстикови стебла, от което ставали като пияни и накрая заспивали“. Съществуват неясни сведения, че по долината на Струма жреците приготвяли упойваща напитка от татул.

По-късно виното намира своето място и в християнската религиозна традиция. В православието църковното причастие включва даването на хляб и вино, които са символ на тялото и кръвта на Исус, а виното присъства на практика във всички църковни ритуали в жизнения цикъл на човека – от кръщенето, през сватбата, та до погребението. Един от най-обичаните и уважавани български светци е Трифон Зарезан, наследник на Дионис. А исторически виното е и символ на сила и могъщество, привилегия на победителите – Крум пие вино от черепа на победения Никифор.

В по-ново време популярна става и ракията, която бързо е припозната за традиционна напитка. Интересно е да отбележим, че тя е толкова важна за българина, та дори през османското владичество никой не е посегнал на домашното ѝ производство, независимо че ислямът не позволява употребата на алкохол. Традицията за производство и консумация на домашна ракия продължава и до днес, а политиците не успяват да съберат кураж и да поставят производството ѝ под контрол, който би гарантирал безопасността на напитката. През последните петнайсетина години темата се повдига регулярно и се подхвърля като горещ картоф между институциите, които се опитват да се спасят от отговорност. Куриозен факт е, че през 2015 г. един от опитите да се регламентира производството на ракия доведе до жалба от страна на малки производители до омбудсмана Мая Манолова и по този казус тя дори сезира Конституционния съд.

Цялата история дава ясна представа за важността, която употребата на алкохол и някои други психоактивни вещества (тютюнът все още е изключително популярен в страната) представлява за българите. Естествено, извън културнотрадиционния контекст съществува и чисто здравен. През 2019 г. България е на девето място в света по употреба на алкохол с впечатляващите 12,46 литра годишна консумация на човек. За сравнение: Русия е със скромните 10,5 литра, а сърбите изпиват eдва по 8,85 литра годишно. Очевидно консумацията на алкохол е широко приета в българското общество и на нея се гледа като на нещо нормално, дори задължително.

В същото време е странно как общественият разговор за консумацията на наркотици (които също са психоактивни вещества със сходен здравен риск и действие) е абсолютно табу.

А наркотиците никак не са ново явление

Действително употребата на психоактивни вещества през социализма е много по-слабо разпространена, отколкото в по-късните години, но все пак е налице. Вещества като омнопон, лидол, морфин, както и различни препарати, съдържащи опиати, са достъпни само за малък кръг от хора. Те се снабдяват с тях чрез познати лекари и медицински лица, с фалшиви рецепти или кражби от аптеки и болници.

През 60-те години проблемът става толкова видим, че Народната република създава Кабинет за лечение на алкохолизъм и тютюнопушене, който през 70-те се трансформира в Център за профилактика и лечение на зависимости. През 80-те години центърът се превръща във водещо лечебно заведение за зависими и приема пациенти и от други балкански страни, като Гърция, където тогава подобни грижи не съществуват. През 2004 г. центърът е регистриран като Държавна психиатрична болница за лечение на наркомании и алкохолизъм на бюджетна издръжка с капацитет от 40 места (през 70-те години са били 160).

Важно е също да се отбележи, че през 80-те години България е известна с износа си на каптагон (вид амфетамин) към Близкия изток, който е сериозен източник на така нужната на НРБ твърда валута. Този износ поставя основите и на един от най-големите канали за трафик на наркотици между Европа и Близкия изток, който е ключов и до днес.

Деветдесетте години на ХХ век са времето, когато България се сблъсква челно с огромния проблем за нелегалните наркотици. Докато хероиновата епидемия удря Западна Европа през 80-те и страните започват да вземат спешни мерки, в България първоначално всичко изглежда спокойно. Отварянето на страната обаче води до навлизането на хероина и кокаина от Близкия изток (основно през същия онзи канал за износ на каптагон), а родната марихуана става суперпопулярна и се разпространява със скоростта на горски пожар.

Невижданата хероинова епидемия отнема живота на хиляди млади хора. Хероинът бързо се превръща в начин на живот, вид бунт срещу системата. Използва се основно от хора с образование и желание за свобода и различност, гневни на предишния режим, на мизерията и безпътицата в този период.

Инициативи в сферата на зависимостите

В отговор на този изключително сериозен проблем през 1994 г. се създава Националният център по наркомании, който отговаря за изготвянето и координацията на дейностите по превенция, лечение, рехабилитация, намаляване на вредите и т.н. През 1997 г. се основава първата неправителствена организация, която се занимава с намаляването на вредите от употребата на наркотици – Фондация „Инициатива за здраве“. През следващата година се създават две сходни организации – „Доза обич“ в Бургас и „Панацея“ в Пловдив. Тяхното финансиране идва от международни източници.

Важно е да обърнем специално внимание на тези неправителствени организации и на тяхната дейност, защото те са в основата на последвалия отговор на държавата по темата. Дейността им е свързана главно с превенция на кръвнопреносими инфекции, като СПИН, хепатит С, хепатит В и сифилис, но най-важната им функция всъщност е поддържането на добър контакт с младите хора, които употребяват наркотици, осигуряване на среда, в която те да се чувстват сигурни и да споделят трудностите си, което им помага и да съберат кураж, за да започнат промяна. Изключително важно е, че организациите работят на терен, на местата, където хората се събират и се чувстват в безопасност.

Малко по-късно се създава и първата безплатна субституираща програма в страната, която оказва подкрепа на най-тежко зависимите от опиати пациенти. Създават се и първите частни терапевтични общности, които следват високи международни стандарти за работа. За съжаление, тогава се появяват и придобиват популярност и т.нар. комуни, които третират зависимите младежи като безплатна работна ръка и възможност за реализиране на по-големи печалби.

Стъпки в правилната посока

През 2003 г. в България навлиза Глобалният фонд за борба с ХИВ, туберкулоза и малария, чието финансиране дава възможност на Министерството на здравеопазването да предложи наистина всеобхватна превенция от ХИВ за хората, употребяващи наркотици. Освен трите вече работещи организации се формират множество нови, които покриват почти изцяло територията на страната. Изграждат се екипи, провеждат се обучения за персонала, закупуват се оборудване и апаратура. Благодарение на тези средства България се превръща в страна еталон за борбата със СПИН и други кръвнопреносими инфекции.

Прави впечатление обаче, че дейностите, свързани с превенция и лечение на зависимостите, някак изостават от превенцията от ХИВ. Държавните институции не подкрепят със средства доказано ефективните научни методи за превенция, обучение за които са получили преподаватели от цялата страна, и съвсем естествено те престават да бъдат от интерес за училищата и учителите. Безплатното лечение остава затворено в кръга на психиатричната помощ, където опит и знания за зависимостите имат единици специалисти ентусиасти, работещи основно в Държавната психиатрична болница за лечение на наркомании и алкохолизъм в софийския квартал „Суходол“ и в Шесто мъжко отделение на Държавната психиатрична болница в Раднево. Частните терапевтични общности стават мнозинство и цените им хвръкват, независимо че далеч не всички дават добри резултати. Учителите са оставени да преценяват сами как в часовете на класа да осъществяват превенция на употребата на наркотици.

В същото време служители от Министерството на здравеопазването отчитат изключително добри резултати по отношение на борбата с ХИВ, участват във всевъзможни международни форуми, където представят добрите си практики. Множество експерти изграждат успешна кариера на международно ниво и остават в чужбина.

След напускането на Глобалния фонд

През 2017 г. финансирането от Глобалния фонд приключи. Независимо че всяко правителство след 2003 г. е подписало споразумение България да гарантира продължението на дейностите след оттеглянето на Глобалния фонд, адекватно финансиране няма и до днес. Процесът по закриване на организации, работещи за превенцията от ХИВ и кръвнопреносими инфекции, вече е започнал през 2014 г., още при първите финансови съкращения от Глобалния фонд. Тогава започва и сериозна кампания за „преструктуриране“ (или иначе казано – закриване) на Националния център по наркомании, която достигна целта си през 2019 г.

Последните опити за продължаване на дейностите по превенция от ХИВ от страна на експертните неправителствени организации беше в периода от юли 2019 до юли 2020 г., когато бяха открити два пъти повече нови серопозитивни лица в сравнение с предишните периоди. След това работата на терен с хора, които активно употребяват наркотици, престана. Никой не прави превенция на кръвнопреносими инфекции, никой не тества на терен, никой не работи с мотивацията за лечение на зависимите хора, както се правеше през годините.

В тази тежка ситуация през 2019 г. Центърът за хуманни политики пое грижата за единствения дневен център за хора, които употребяват наркотици – Розовата къща. Място, на което страдащите от зависимост могат да получат храна, дрехи, хигиенни материали, лекарства, да потърсят съдействие за издаване на документи, записване при личен лекар, подаване на искане за ТЕЛК, лечение на зависимостта си или пък на друго заболяване. Място, на което да получат подкрепа в битката си за по-достоен живот. Дейността на Розовата къща се финансира основно от частни лица и организации.

За край на този обзор ми се ще да отбележа нещо много важно, което сякаш като общество често забравяме:

зависимостта е преди всичко заболяване.

По-точната научна дефиниция е, че зависимостта е „хронично-рецидивиращо заболяване, което предизвиква трайни промени в мозъчната биохимия“. Към същата група впрочем спада и захарният диабет.

Успешното лечение на зависимостта не опира само до личното решение и воля на болния. Зависимият има нужда от подкрепа и терапия, която да е безплатна и достъпна. А ние – от повече открити разговори за този социален проблем и за стигмата, с която обричаме на маргинализация част от нашето общество.