„Жените носят половината небе“, заявява Мао Дзъдун през 60-те години, след което работните условия в китайските държавни предприятия се изравняват почти напълно за двата пола, женската заетост бързо застига мъжката и процентът ѝ става един от най-високите в Азия. Такъв остава той и до момента, но след реформите през 78-ма и особено след началото на 90-те, когато започва големият икономически подем в Китай, се наблюдава бавен, но устойчив спад до днешните едва 69% (по данни на Inkstone).

Понастоящем в Китай има около 610 млн. жени, но нито една от тях не заема каквато и да е висока държавна длъжност, а проблемите на работното място за обикновените китайки стават все повече и все по-големи, както показва и скорошна статия на „Капитал“.

В следващия текст от нашата поредица „Китай отвътре“ представяме гледната точка към положението на жените в днешното китайско общество на писателката Уан Ани, записана за серията литературни беседи на платформата за подкасти „Хималаи“.


През последните години отношенията между двата пола се промениха значително – и бракът, и любовта вече нямат нищо общо със ситуацията в самото начало на реформите през 80-те години. Имаше период, в който между мъжете и жените в Китай съществуваше равнопоставеност, установена и защитена от Конституцията. С постепенното развитие на свободната икономика обаче двата пола се озоваха в съвсем различно икономическо положение, например що се отнася до професионалната реализация, условията на работното място и т.н.

След тази промяна вече е много по-трудно да се говори по същия начин за равнопоставеност или неравнопоставеност. Още повече че Китай се развива изключително неравномерно – ситуацията на една жена в Шанхай е напълно несравнима с тази в Югозападен Китай. Така че няма как цялото това пространство да се вкара в една схема, да се изведе някакво обобщение.

Може би единственият начин да говоря за проблемите на жените е да изходя от собственото си обкръжение. Очевидно в град като Шанхай всички имат равната възможност да получат качествено образование, затова и тук се събират много жени, много талантливи жени от цялата страна. Според мен в Шанхай сме създали един напълно различен начин на съществуване и начин на живот, включително брачен живот. В някаква степен това отново е свързано с икономическото положение.

Например във времето на младините ни, 70-те и 80-те години, бракът на една жена до голяма степен се обуславяше от икономически натиск – тя се жени, защото желае да има собствен дом. В момента има много неомъжени жени, които живеят сами – те могат да си позволят хубави жилища, заради което за тях бракът не е нещо неотложно. В този град се намират много независими жени, които водят бляскав живот. Но и те също имат желание за семейство – желание, което май не зависи от епохата. В крайна сметка става въпрос за това кой начин на живот носи най-голямо щастие. А този въпрос всъщност стои еднакво и пред двата пола, тъй че е трудно той да се обсъжда само от женска гледна точка.

В моето обкръжение в Шанхай жените вече притежават доста голяма независимост, както и усещане за собствена стойност. В същото време, ако хвърлим поглед малко по-надалеч, има жени, чието положение сякаш е по-зле от преди, по-зле отпреди четирийсет години. В отношението към жените на работното място в момента видимо съществуват някои несправедливости, например определени ограничения пред професионалното развитие заради бременността и майчинството. Ако се вгледаме по-внимателно в този свят, ще забележим, че по развлекателните места е пълно с останали без селските си имоти жени, които работят в сферата на услугите. Ето защо в този град могат да се видят както най-облагодетелстваните, така и най-потиснатите жени.

Според мен при такава ситуация е много трудно да се изведе каквото и да е заключение. Сред най-уважаваните жени с високо положение има такива, които мечтаят за семейство, а сред секс работничките от долните слоеве може би има такива, които притежават сравнително голяма независимост, някои от тях например изпращат пари вкъщи, за да издържат мъжете в селото.

Ситуацията е доста странна, но точно затова е богат източник на материал за нас, писателите, особено за писателките. Щом си писателка, значи малко или много се интересуваш от жените, разбираш ги и ги цениш.

Освен това забелязвам и едно друго ново явление – в момента писателките са повече, а и по-добри от писателите. Според мен увеличението на количеството и качеството на писателките до някаква степен говори за това, че съвременното общество е все по-развито и все по-форматирано, тоест все по-специализирано – общество, на което може би са му нужни повече мъже и в което мъжките характеристики се вписват по-добре, докато жените подхождат повече на среда, където по-важни са емоциите и естетиката. Затова в момента с изкуство се занимават преобладаващо жени, а мъжете в изкуството често притежават отчетливи женски характеристики.

Пърформанс на съвременната артистка Сие Жун (Xie Rong), известна с псевдонима Echo Morgan

Мъжкият свят е все така важен. Политиката, икономиката, финансите и правото ще продължават да са стълбовете за развитие на света. А жените сякаш се намират в някаква маргинална, неясна, крехка среда. Така че според мен днес в отношенията между половете жените не са нито в съвсем подчинено положение, както в Древен Китай, нито напълно свободни, както при експерименталните отношения между Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар. Днес техните експерименти всъщност не изглеждат кой знае колко предизвикателни, но по-важното е, че при тях някои съществени въпроси остават докрай без отговор, например има ли нужда от изключителност в любовта или имат ли чувствата място в брака – въпроси, които сякаш винаги ще са актуални.

Вземете някои от онези прекрасни жени с професии – техните стремежи различават ли се по някакъв начин от стремежите на жените от епохата на Джейн Остин? Те искат да се омъжат и да имат семейство, единствената разлика е в това, че героините на Джейн Остин нямат никаква зестра, а нашият проблем е, че имаме твърде, твърде много пари. Жените ни са много богати, затова и са много нащрек. Така че според мен днешната ситуация е изключително сложна.

Темата за връзката на жените и града е доста интересна. Според мен градът е много подходящо място за живот на жените. В града физическата сила не е от първостепенно значение, така че жените могат да разчитат на интелект, технически умения, психически качества и прочее за своето съществуване – градът им предоставя много добра житейска и продуктивна среда. Като консуматорско място той също съдейства жените да изпъкват. Градът действително е едно придобито цивилизационно пространство, което овластява жените.

В края на краищата обаче мъжът като че ли продължава да е субектът на обществото, понеже всички началници продължават да са мъже. А след като станат началници, те винаги се обграждат с множество смирени, отстъпчиви жени. Ето от това ми е малко неприятно и мъчно – защо при толкова развита икономика и толкова голяма степен на оползотворяване на женския потенциал жените продължават да са все така отстъпчиви пред мъжете?

Напоследък много нашумя сериалът „Първата половина на моя живот“ – имам чувството, че всички го гледат, даже разни интелектуалци ми го препоръчват, понеже аз не се интересувам от сериали. Когато си го пуснах – разбира се, не го загледах внимателно, просто му хвърлих едно око, – много се зачудих как е възможно един такъв текст, един такъв сериал да бъде приет от мъже и жени от всички обществени класи. Всъщност героинята в него е изключително жалка.

Най-забавният момент в сериала е как тази жена, след като е зарязана от един преуспял мъж, в крайна сметка му натрива носа, като тръгва с друг, по-високопоставен от него. А това е все същата система – лошият опит на героинята не я кара да отправи критика към системата и да търси път към някакъв по-свободен свят; вместо това тя стига до още по-голяма крайност и съответно още по-голяма несвобода в същата система. По този начин нейната позиция още повече се принизява. Затова ми е много странно, че този сериал е толкова високо оценяван.

Разбира се, мога да разбера, ако масовият зрител го харесва, понеже му служи за отдушник – всички мразят Лин Лин, втората съпруга на мъжа, който изоставя главната героиня, и изпитват удоволствие да си изливат яда върху нея. Това е приемливо от гледна точка на най-базисните ценности, само че на мен ми е чудно защо и толкова интелектуалци са запалени. Според мен това е много интересно.

Две китайски жени седят една до друга, гледат в пространството пред тях

Афиш на сериала „Първата половина на моя живот“

Голяма част от текстовете, които излизат в наши дни, не могат да бъдат разтълкувани с нашите разбирания или от гледна точка на западния феминизъм. И нямам предвид самите сериали, а по-скоро всички явления покрай тях. Те не могат да бъдат обяснени и с идеята за полово равенство от началото на Народната република, нито пък с идеите от началото на реформите, когато тъкмо започвахме да гледаме обективно на отношенията между двата пола. Днешната ни среда е изключително богата, затова и междуполовите отношения в нея са многостранни, сложни и безредни като нея. За нас, писателите, естествено, това е много интересно, тъй като епохата ни предоставя безброй текстове наготово.

Аз не гледам много сериали – пуснах си само този и много се ядосах. Въпреки това няма как да се изисква от сериалите да са като романите, тъй като те представят повсеместните ценности. Сериалите са масови, докато романите са индивидуални. Така че ако искаме да видим актуална картина на нашето общество, със сигурност сериалите предоставят по-точна – за това романите не носят отговорност.

В момента стойността на някои романи е в това, че добавят нови индивидуални образи към литературната история. Женските образи в тях варират във всяко отделно произведение. При мен например те притежават по-скоро естетическа стойност. Тя идва от това, че те се намират извън мейнстрийма, че са маргинали – техният емоционален свят е много богат и свободен, изразяват се свободно и живеят свободно, но цената, която плащат за това, е, че остават завинаги извън мейнстрийма и нямат достъп до света на успеха.

Заглавна снимка: © Matthias Ripp

Стефан Русинов е преводач на китайско- и англоезична литература, хоноруван преподавател по китайска култура в СУ „Св. Климент Охридски“ и спорадичен кинонаблюдател. Съставител на поредицата „Китай отвътре“ и преводач от китайски език на всички текстове в нея.
Уан Ани

Уан Ани

Родена през 1954 г., авторка на множество разкази, романи и литературни есета, с които придобива голяма популярност през 80-те. Носителка е на най-престижната китайска литературна награда „Мао Дун“ за романа си „Песен за вечната тъга“ (1995). Преподавателка по литература в университета „Фудан“. От 2006 г. е председателка на Съюза на писателите в Шанхай.