На второ четене: „Животът и приключенията на Джак Енгъл“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Животът и приключенията на Джак Енгъл“ от Уолт Уитман

превод от английски Стефан Радев, изд. „Лист “, 2018

Аз славя себе си, възпявам себе си.
Това, което аз получа, и вие ще го получите,
защото всеки атом, който ми принадлежи, и вам
принадлежи.

Аз бродя и зова душата си,
аз бродя, отпускам се нехайно и гледам стръкчето трева.
Езикът ми и всеки атом на кръвта ми са произлезли от земята и този въздух.
Роден съм от родители, родени тука от родители, родени
също тука, и родителите им родени също тука,
сега започвам, на тридесет и седем съм, напълно здрав,
и се надявам, че няма да престана до смъртта си.

„Песен за себе си“, Уолт Уитман
(в превод на Цветан Стоянов)

Поезията на Уитман, първия поет на американската демокрация, е добре позната на български в различни преводи и интерпретации. За него Езра Паунд казва, че „той е Америка“. Харолд Блум е категоричен, че даже и за хората, които никога не са написали и ред поезия, Уитман е техен литературен родител и автор на светското евангелие на САЩ – „Стръкчета трева“. Той е важен колкото за Керуак и Гинсбърг, толкова и за Майкъл Кънингам. Филмът „Обществото на мъртвите поети“ продължава да вдъхновява и запознава зрителите с едно от малкото негови популярни стихотворения в рима и по-строга стъпка. Във времена на агресивна хомофобия е добре да се припомни, че е и икона за ЛГБТИ общността.

Настоящата книга го показва в нова светлина. Тя е писана няколко години преди да е открил поетичния си глас по категоричен начин. Преди да е „започнал“, както пише в „Песен за себе си“. Преди да е променил масовата нагласа за поезията. Преди да е тръгнал по пътя на налагането, веднъж и завинаги, на дългия и бял стих като легитимна форма, за което често е наричан „бащата на свободния стих“. Това „преди“ е трябвало да остане невидимо, защото този роман, излязъл в подлистник, още при първото си издание не е бил подписан от него. А Уитман всъщност вече е имал един прозаичен бестселър зад гърба си – „Франклин Евънс“ – и купища разкази в десетки вестници и списания, редом до прозата на Хоторн и По.

На романа (или по-скоро новелата) може да се гледа като на куриоз, начин за изкарване на прехраната на писателя в онзи момент или като на тестово поле, на опити с проба и грешка по пътя към поезията му. Това е „набързо разказана история – нахвърлян разказ от случки“, смесица между сантименталната традиция на Дикенс и току-що родилия се криминален роман. Историята е за сирак, лукав адвокат, измамници, които след разнообразни и схематични перипетии са, естествено, победени от добри всеотдайни хора и силата на приятелството.

Най-хубавото в прозата на Уитман са отклоненията от сюжета. Именно детайлните описания на Ню Йорк от средата на XIX век са сред ценните неща в книгата. Те показват живота на улицата и големия разрив между богати и бедни. Колоритни са посещенията в операта, проблясъците на хумор („истинската Америка съперничи на Древна Гърция по любовта към свинското“) и гледната точка, че успехът, бил той и икономически, се крепи на съчувствие и взаимопомощ, а не на амбиция и кариеризъм.

Личи си, както и от забавните имена на действащите лица, сякаш измислени от Томас Пинчън век по-късно, а също и от подскоците в разказването, че фабулата не го е вълнувала особено, а може би по-скоро се е забавлявал и опитвал нещо ново. Особено видимо е това в най-хубавата глава, посветена на гробището на църквата „Света Троица“. Тя е плътна и гъста поема в проза, разположила се на десет страници, и има малко общо със сюжета на историята. В нея и в редовете, възхваляващи и съживяващи забележителни американски покойници като Александър Хамилтън, се предвкусва свежестта и пълноводието на „Стръкчета трева“. Именно в тази глава отчетливо се чува бъдещият глас на Уитман. Вижда се и трансформацията му от журналист и конвенционален поет и прозаик в поемащ рискове автор, чиито чувствени, философски и неподлежащи на тогавашна лесна класификация стихове ще отворят врата, през която ще влизаме и излизаме обновени като читатели, поети, композитори, режисьори и художници и до днес.

Борхес, един от най-страстните читатели на Уитман, вероятно също би се радвал да прочете книгата. За него аржентинецът пише, че е автор на един от най-сполучливите експерименти в литературата именно защото читателят може въобще да не забележи, че е не само свидетел, но и съучастник в експеримент. Днес последователността на лабораторните опити е проследима и последвалите резултати изглеждат още по-впечатляващи. Именно и заради това са разбираеми думите на Уитман от 1882 г. за по-ранните му работи: „Искреното ми желание бе всички тези груби и хлапашки неща тихо да потънат в забвение.“ Или тези му думи от 1891 г.: „Навярно бих се изкушил да го застрелям, ако имах възможност“ – по повод желанието на амбициозен съставител да събере и издаде ранната му проза.

Трябва да се каже, че дължим появата на книгата на един-единствен човек, литературен историк и критик, разбира се, и на неговото педантично академично любопитство. През 2017 г. Закари Търпин намира в бележниците на Уитман имената на главните герои Джак Енгъл и адвоката Ковърт и решава да потърси по-внимателно нещо за тях в дигитализираната преса от времето на Уитман. Неочаквано се натъква на обявление в „Ню Йорк Таймс“ за предстоящата публикация на история за героите през 1852 г. и пише с молба до библиотеката на Конгреса за броевете от март до април на вестник „Ню Йорк Съндей Диспеч“. Голяма е изненадата му, когато прочита „забавната, креативна и странна малка книга“ в цялост.

За три години вече са се натрупали няколко задълбочени статии за книгата и едва ли може да се предполага какво още може да излезе от архивите. Романи на Флобер или Мелвил? Дневник на Сервантес? Бележник на Данте? Или неопровержими доказателства за личността на Шекспир, които да сложат точка на конспиративните теории? Кой знае. Дано ни предстои да се натъкваме на още неочаквани публикации от автори, за които сме си мислили, че вече всичко ни е ясно. Така ще можем да ги преоткрием и препрочетем отново. Да ги съживим.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.