Звучения, значения

Нева, здравей!

Преди много години БНТ направи конкурс за най-хубава българска дума. В един от репортажите, посветени на конкурса, една възрастна дама отговори така: „Най-хубавата българска дума е „сбогом!“ и означава „с бога напред“. Каза го с толкова плам и живот, че този едноминутен отрязък се настани трайно в ума ми и често напомня за себе си. Може би защото на мен „сбогом“ винаги ми засяда на гърлото. Винаги ми звучи като край, не начало, не път. Винаги всява страх като към нещо безвъзвратно обърнато назад, неспособно да гледа напред.

Интересно ми е какво е за теб и имаш ли си ти любима дума?

Мария

Седях си веднъж в Кукления театър и гледах чудно представление, смеех се, плясках с ръце и от време на време се просълзявах. Сега ще допуснеш, мила Мария, че това е било преди „демокрацията“ и че салонът е бил пълен с чавдарчета, но не – беше преди година или две, повечето места бяха празни и горе-долу равен брой възрастни и хлапета заемахме първите редове. Актьорите правеха чудеса от самоотверженост, за да въплътят абстрактната и много поучителна история за едно мъничко същество, което броди самотно, докато не намира своето място. По някое време детето до мен, ококорено пред необичайната форма на главния герой на сцената, пошепна високо към майка си: „Какво е това?“, която съвършено сериозно отвърна: „Дунапрен!“

Разказвам ти горното не толкова за да илюстрирам как с малката истина може да се убие голямата, или за да си припомня щастливите времена, когато ходехме на театър и шепотът на непознати беше естествена част от преживяването, колкото за да започна с факта, че след онзи едночасов спектакъл изкарах два часа в търсене на произхода на „дунапрен“, без да го открия. Ето как една дума, към която нямах особени чувства, се превърна в обект на почти маниакалния ми интерес (ако някой знае къде и защо за първи път е употребена, моля да ми пише!). А какво прави нещата хубави, ако не живото ни увлечение по тях?

Моята професия е литературният превод – аз съм обречена на лични отношения с колкото може повече от десетките хиляди думи на българския език. Няма никакъв начин да отговоря еднозначно на въпроса коя ми е любима – по-скоро имам любими преживявания с думи. И те са от няколко типа. Когато думата разпалва любопитството ми. Когато е безкрайно точна за ситуацията и заковава разкривената реалност. Когато звънти по начин, който ме забавлява. Когато значи нещо, което може да се изрази само с нея. Когато е хитро композирана от различни съставки. Когато има произход, който прилича на пътешествие през епохи и географии. Когато ми напомня за нещо или някого, когото обичам. Когато ми дава пределно ясна информация за човека насреща. Когато ме спасява. Когато ме учудва.

Любимата ми телевизионна героиня Миранда (от едноименния британски сериал) често спира насред изречението, за да вкуси за втори или трети път някоя дума, която току-що е казала – аз съм същата. Редовно ми се случва и да прекъсна някого, за да отбележа: „О, каква хубава дума!“ Преди няколко месеца изкарах цял ден във възторг от „развигор“ – „топъл пролетен вятър, който развива, разлиства гората“. Бях очарована да разбера какво прави тункваната вафла тунквана. В началото на тази седмица бях на пейките в розариума на Борисовата градина и една жена зад гърба ми каза: „Скоро ще се спуснат сенките“ – подобен начин на изразяване задължително избягвам при превод, защото звучи твърде лирично като за парк… но когато реалността ми го поднесе, изпитвам страхотна признателност.

Великолепната Жела Георгиева използва в преводите си думата „табани“ и макар аз да нямам подходящ случай да я употребя, ми е драго да я срещам отново. От други две приятелки преводачки научих две точни и звучни думи, които също си кътам за случаи на нужда: от Невена Дишлиева-Кръстева – „карбалка“ (люлката греда, в чиито два края сядат люлеещите се), а от Русанка Ляпова – „билички“ (изумително е разнообразието от названия за това, на което в София викахме просто „стъклени топчета“). Изпаднах във възхита от факта, че „пукал“ (в „мълчи като пукал“) всъщност е диалектна форма на „бухал“. Дълбоко ме впечатлява хамелеонската промяна на думите според контекста, включително широкия, социален и политически такъв: „фанатичен“ за нацистите е било комплимент, „космополит“ за комунистите – обида. Умирам си за думи като „гъгнив“ и „тщеславен“. Изключително ми е приятно, че дивото прасе има глиги, а слонът – бивни. Е, как може на човек да му е приятно такова нещо? Ами ей на̀, почти физическа наслада изпитвам.

Народните наименования на растения и птици, както и имената на села и паланки ме хвърлят в музиката: гръмотрън и бабини зъби, чичопей и гугушурка, Прохлада и Кукурахцево! С удоволствие наричам наум по-разпасаните тийнейджъри „шилета“, а носовете, изкарани над пандемичните маски – „дзифки“. И ми е важно, че да се капичнеш не е съвсем като да паднеш, а да се схумнеш не е точно да се спихнеш. Веднъж попаднах на словосъчетанието „пъстра подвъглищна задруга“ и с радост установих, че напук на привидностите в него има нула фентъзи и сума наука („пъстрата подвъглищна задруга е изградена от полимиктови конгломерати и пясъчници с прослойки от аргилити…“). Много ми е любопитно преображението на английското painkiller (обезболяващо) по пътя до българското „пенкилер“ (човек, решение или лекарство за всякакви случаи). Високо ценя възможността да опиша руините на провалените усилия със съществително като „градобитнина“ (онова, което остава от посевите, когато ги удари градушка).

„Дъгоцветен“ и „гороломен“ са от сорта думи, които обожавам както заради направата им, така и заради значението. Понякога се влюбвам в цели семейства – от тези, които можеш да разширяваш и по собствено усмотрение, защото езикът ти дава съответните средства и право. Неотдавна например във фантастичния превод на „Моят прадядо и аз“ попаднах на „рачило“ и като ми се отвори един глад за ручило, котило, белило, плашило, венчило, старило и патило, и какво ли още не – измислих си мислилото! А я виж тези: мливо, печиво, сечиво, градиво, четиво – не са ли славни? Или жилище, хранилище, зрелище, светилище, училище, чистилище? В сърцето ми винаги има специално място за българските думи, в чийто корен ясно личи родството с близки и далечни други езици – свидните ми „индоевропейщини“. Преди няколко месеца за едно начинание, което така и не успях да доведа до завършек, помолих приятели да запишат на своите езици думата „череши“ (в множествено число и с ясна мисъл за плодовете, за да прозвучи сочно). Чуй само каква превъзходна индоевропейщина:

Обичам да виждам, да произнасям и да мисля думи като „уют“, „нега“, „голишарче“ и „хубавеляк“, но – важи вероятно за всички – най обичам фамилната си лексика. Думи, които не просто ми харесват сами по себе си, но и свързвам изключително с моето семейство. Когато бях малка, баща ми казваше по-често „тукачка“: умалително от „тук“, което краси международната ми сбирка с образци на готова на всичко гальовност, редом с obrigadinha (умалително на „благодарна съм ви“ на португалски) или ahorita („ей сегичка“ на мексикански испански). От мама си имам „колендро“ – уханието преди дъжд (идва от името на някакво растение, което дълго мислех, че е кориандър, но вече не съм сигурна). Баба Невена, мир на душата ѝ, казваше на скравенския си диалект нещо, което ме кара да се смея и сега: „скокам“. Да те „наскокат“ е да те нагъделичкат едно хубаво.

Истината е, че ако ми предложат да избера по хубост между „сбогом“ и „пататник“, „щудирам“, „тайга“ или „хайде“ например (все ми е едно от кои езици са тръгнали, вече са мои… да не говорим, че самото „хубав“ е с персийско родословие), „сбогом“ ще отпадне първо. Никога не съм го употребявала в личния си живот и не мисля, че са ми го казвали – свързвам го с драматизъм и безнадеждност, с които предпочитам да нямам общо, а и с някакъв отказ от отговорност, типичен за всяко прехвърляне на човешките отношения в божествения план. Харесвам повече „Прощавай!“, ако раздялата ще е окончателна. Или старовремското „Остани си със здраве!“. Или най-добре „до нови срещи“, „довиждане“ и „доскоричко“. Или „чао“, което на италиански се ползва и за „здрасти“ и (през сдъвкано северняшко произношение) идва от „роб“, schiavo – един вид „твой роб съм“, „на твое разположение съм“. Та така. Пиши ми кои думи предпочиташ ти, Мария, и чао.

„Черешите“ от звуковия файл произнесоха: Нева (български), Антъни (английски), Суви (фински), Ане (фламандски), Сара (френски), Иван (испански), Нуну (кротък португалски), Педру (въодушевен португалски), Силке и Карло (немски), Ализ (унгарски), Джоя (стандартен италиански), Стефано (белунски италиански), Весна (сръбски), Мюжде (турски), Иева (латвийски), Луминица (румънски), Хрѝстос (гръцки), Неус (каталунски), Карл (исландски), Уши (датски) и Еду (баски).

Заглавно изображение: „Есенна реколта“ на Николай Грозни, писател и фотограф. Попитах Николай за негова любима дума и той каза „бездарие“: „прекрасна, без еквивалент на повечето големи езици“.

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.