По краищата: 10 филма от 2019 година

По-долу по азбучен ред са изредени няколко къде по-типични, къде по-ексцентрични заглавия от тази година, от които се вижда какво става по фестивалите и в света. И десетте се занимават с отклонения от „нормалността“ (траур, заболяване, развод, война, малцинственост, неправда), но така изкусно и хуманно, че от тях веднага стават ясни две неща: защо/как въпросната нормалност е най-голямото отклонение и как/защо се прави кино. Не сме търсили нарочно разкази за изключения и маргиналности – потърсило ги е самото изкуство и с начина, по който ги е намерило, не ни е оставило друг избор, освен да се вгледаме и вслушаме…

„Бащата“ е третият филм на Кристина Грозева и Петър Вълчанов („Урок“, „Слава“) – автобиографичен колкото за тях, толкова и за нас, зрителите. Синът (Иван Бърнев) е побелял, без да порасне съвсем; бащата (Иван Савов) е готов доброволно да се откаже от цялата си рационалност, само и само да не осъзнае смъртта на своята съпруга; двамата мъже са способни на много обич и грижа, но дотам не умеят да се изразят, че с благодатна за разказвачите спонтанност сноват между трагичното и комичното… Онова, което се случва по време на тяхното неволно пътешествие заедно, ни касае и като личности, и като общество. Парадоксално, „Бащата“ е филм, посветен на майката, както отбелязаха Вълчанов и Грозева в Карлови Вари, където през юли работата им беше отличена с Кристалния глобус.

Рядко творба на български режисьор е получавала най-високото признание на някой от 15-те най-престижни кинофестивала – говорим за събития от порядъка на Берлин, Кан, Сан Себастиан и за период от 1932-ра насам (тогава е основана майката на световните филмови форуми – Мострата във Венеция). Допреди „Бащата“ до подобна награда са стигали цифром и словом 5 (пет) филма, които очертават любопитна картина на промените в българския бит, вкус и арт: „Обич“ (един от три Златни приза в Москва 1973), „Лачените обувки на незнайния воин“ (Златен паун ex aequo на Индийския международен филмов фестивал през 1981 г.), „Източни пиеси“ (Гран при от Токио 2009), „Каръци“ (Златен свети Георги, Москва 2015) и „Безбог“ (Златен леопард от Локарно 2016).

„Брачна история“ (Marriage Story) се наема да опише лошите времена на една двойка, но без да тормози героите си и публиката – целта е различна от тази на превъзходните и все пак мъчителни „Крамър срещу Крамър“ (чийто отпечатък си личи в „Брачна история“), „Войната на семейство Роуз“, „5х2“ или „Раздяла“. Развоят на събитията е предвидим (нищо невиждано и нечувано), но точно това го прави лесен за съпреживяване. Филмът – много театрален, с увлекателен диалог – се старае и да се хареса: с любимите характерни актьори в ролите на разпознаваеми второстепенни персонажи; със сантименталната музика; с дружелюбната лекота, която в крайна сметка надделява в отношенията на екрана.

Етюд след етюд Никол и Чарли (Скарлет Джохансън и Адам Драйвър във вихъра си) „отмятат“ повечето ситуации, в които може да изпадне една мислеща, добронамерена, любяща, но неулегнала в партньорството си двойка. Най-интересният ход на автора Ноа Баумбах е, че двамата сякаш събират липсващата във връзката им мъдрост именно по време на развода си – той се оказва Голямото изпитание, в което нужното се затвърждава, ненужното отпада и вместо задаващите се пепелища остава надежда.

„Извън нормата“ (Hors normes) на Оливие Накаш и Ерик Толедано е художествена адаптация на реален казус: двама приятели, евреин и мюсюлманин, се занимават доброволно с младежи в трудни ситуации, отписани от системата. Групата на единия е от хора с аутизъм, тази на другия – с хулигански прояви, а приятелите (Венсан Касел и Реда Катеб) редовно ги събират, за да им помогнат в общуването. Не бързайте скептично да се извърнете: тук няма кич, сладникавост или патос от вида, който подрива собствената си кауза.

Накаш и Толедано са майстори в предаването на точно такива „възли“ в общото ни живеене: колкото по-сложни за осмисляне, толкова по-добре за тяхното кино. И в „Извън нормата“, както в най-известния им филм „Недосегаемите“, в рискован сюжет по наболяла социална тема те съумяват да изведат на преден план най-доброто в човешката природа у героите си и да го свържат с най-доброто у зрителите. Отлично кино с очаквано блестящо изпълнение и неочакван хумористичен обертон.

Какво ѝ e на Бени, момиченцето в центъра на „Извън системата“ (Systemsprenger)? С нея никой не може да излезе на глава, дори тя самата – енергията ѝ ще я пръсне отвътре, вниманието ѝ лети по непредвидими траектории, личността ѝ не се побира в нито една схема, дори в онези, които сякаш ѝ допадат… Тя е способна на привързаност, разговор и вникване, но е официално „тежък случай“ и в този филм ставаме свидетели на момента, в който всички, от майка ѝ до последния мохикан сред социалните работници, вдигат ръце от нея.

Няма система, която доброволно да задържа в себе си възможната причина за своя крах… Къде тогава да се дене едно дете с абсолютно различна логика и ритъм? Въпросите, които поставя „Извън системата“, са бодливи и важни далеч извън конкретната ситуация; авторката Нора Фингшайт се е подготвяла с години да разкаже тази интригуваща история; десетгодишната актриса Хелена Ценгел е събарящ емоционален ураган.

„В началото на нашето столетие в Монфермей, близо до Париж, имаше малко долнопробно ханче, което вече не съществува…“ – така започва една от главите в романа „Клетниците“ на Виктор Юго. В началото на нашето столетие Монфермей е вече част от Париж, предградие тип гето: сред неговите панелки и шарено население отраства роденият в Мали Ладж Ли и пак сред тях се връща за пълнометражния си дебют в игралното кино (с който взе наградата на журито в Кан).

„Клетниците“ (Les misérables) е „играчка-плачка“ – онагледява как произволно и бързо избухва насилието; колко малко е нужно на хаоса да се отприщи; колко лесно избуява взаимното неразбиране между най-неразбраните в обществото. В разказа на Ладж Ли (почитател впрочем на Спайк Лий) в днешен Монфермей трима полицаи се мъчат – всеки както умее – да опазят един ред, който повече ги търпи, отколкото почита; пристига пътуващ цирк; един черен гаврош отмъква тигърче и последствията стават неконтролируеми… В този филм има живот, хъс, хумор, отчаяние и възхитителен актьорски екип, който да ги въплъти.

С майка от Еквадор и баща от Колумбия, роден в Сао Пауло и отрасъл с видеокасетки на „Междузвездни войни“, „Лорънс Арабски“ и „Подводницата“, завършил икономика в Университета „Браун“ с дипломна работа за Куба и дебютирал в киното с филм за боливиеца Ево Моралес, журналистът и режисьор Алехандро Ландес е нещо като сборен образ на Латинска Америка. Сборно латиноамерикански е и третият му филм „Маймуни“ (Monos), едно от големите тазгодишни събития – бляскава художествена интерпретация на безумието на гражданската война.

В „Маймуни“ не е ясно кога и къде се развива действието: има много природа, водата е движещата стихия, езикът е испански, ситуацията е на отдавнашен хаос. На отряд от осем въоръжени тийнейджъри високо в планината е възложено да пазят една отвлечена американка и една дойна крава – те са подразделение на някаква неуточнена съпротива или революция, или грешка. Етикетите са нарочно махнати, включително жанровите (тук има движенчески театър, политика, психеделични гледки, танц, социология…) – според Ландес главното във филма е човекът като социално животно и обществото с травма, което в своята обърканост прилича на подрастващ…

Благодарение на „Медена земя“ (Honeyland) независимите документалисти Тамара Котевска и Любомир Стефанов започнаха годината с три награди от „Сънданс“, продължиха в същия дух на фестивалите в Атина, Мумбай, Петербург, Ванкувър и пр., а сега са в кратките списъци с кандидати за „Оскар“ за чуждоезичен и за документален филм. „Медена земя“ проследява отрязък от живота на симпатичната 55-годишна Хатидже в изоставеното македонско селце Бекирлия (без хора, пътища, електричество, течаща вода…). Вечно засмяната, добросърдечна жена се грижи за старата си майка, събира мед от диви пчелини („половината вземи, половината остави“), преживява тежко временното нанасяне на шумно многодетно семейство в близката къща…

Това, че монтажът по-скоро накъсва темпото, а някои от взаимодействията с новите съседи са сякаш режисирани (при все декларираната ненамеса на авторите), е щедро компенсирано от обаятелната личност на Хатидже, покъртително красивите природни сцени и омагьосаното, ту плашещо, ту примамливо измерение на съществуването извън градската лудост, лакомия и суета.

Неслучайно в оригиналното заглавие на „Портрет на момиче в пламъци“ (Portrait de la jeune fille en feu) на Селин Сиама „момичето“ е членувано – то е неповторимо, сияйно явление за другото момиче, дошло да увековечи лика му. Краят на ХVIII в. е и художничката Мариан (Ноеми Мерлан) е поканена на един бретански остров от разглезена благородничка (Валерия Голино), за да нарисува портрет на дъщеря ѝ Елоиз (Адел Енел).

Операцията трябва да се извърши под секрет – портретът е залог за скорошното задомяване на Елоиз, която обаче не желае да се омъжва. Портретът е залог и за материалното добруване на Мариан, но тя изведнъж открива, че потайното му изпълнение не ѝ се удава. Двете връстнички са наглед противоположности – едната е светлокоса, заможна, тиха, чужда на света; другата, със смуглата си хубост и „мъжката“ си самостоятелност, идва право от него… Филмът е посветен на тяхното опознаване и взаимно осмисляне – приказната му, безметежна атмосфера остава задълго в очите и ума.

Към средата на „Спомен“ (The Souvenir) главната героиня Джули, студентка от заможно семейство в началото на 80-те, обсъжда с колегите си как в сцената с душа от „Психо“ се виждат не раните, а ножът, което е предостатъчно. Нещо сходно – косвено, изшпионирано, но плашещо именно в своята недоизказаност – прави целият филм на британката Джоана Хог. Разказът за една любов тук е виртуозно оголен от повечето си детайли и нюанси – точно както в спомените, – така че истината да лъсне смущаваща като оглозган скелет.

Добросърдечната Джули е толкова млада, че все още повече предстои, отколкото е – когато я забележат, най-често я коментират или критикуват. Антъни е петнайсетина години по-възрастен и я манипулира като по учебник. „Спомен“ е диагноза, история за паразит и гостоприемник, но така построен, че човещината да блесне над виновността и наивността. В главната роля е убедителната дебютантка Хонър Суинтън Бърн, дъщеря на Тилда Суинтън (която играе майка ѝ във филма).

Пабло, главният герой в „Трусове“ (Temblores), е двойно неосъществен: в дома си поддържа пропукваща се фасада на примерен съпруг, баща и син, а в успоредния си живот с мъжа, в който е влюбен – непреодолимо състояние на тревожност и гузност. Може би най-силните сцени в този филм на Хайро Бустаманте са от опита за „лечение“ на Пабло в „изправителния“ курс за гей хора към местната църква…

Бустаманте дебютира през 2015 г. със стъписващия „Ичканул“, с който спечели огромно доверие и десетки награди – в Берлин, Киев, Монреал, Осло, Гент, Картахена, – а през 2019 г. го допълни до трилогия с още два филма. В трилогията на фокус са най-тежките язви в нравите на родната му Гватемала – „Ичканул“ взема на мушка расизма (но и класизма, и патриархата), „Ла Йорона“ разглежда безнаказаността (на военнопрестъпниците, на силните спрямо слабите), а в „Трусове“ виждаме какви поражения нанася хомофобията (но и религията, и слепият консерватизъм).

Ще ни се да споменем трите филма заедно, за да отбележим величината на предприетото от Бустаманте: освен че са талантливи и интересни, освен че посягат да изметат най-мрачните гватемалски натрупвания, те поставят и стабилна основа за една все още рехава и неуверена национална кинематография.

Заглавна снимка: Noom Peerapong