Да се открояват с качество; да се вълнуват от личността; да са кратки и увлекателни; да не прекаляват с гръмките пози и фрази, описателната музика, насилието и ефектниченето; да не са от най-обсъжданите – това бяха критериите за подбор на тези десет сериала от изтеклата година. И още: през 2018 г. да е излъчен първият или последният им сезон; да са откриваеми онлайн; възможно най-малко да носят отпечатъка на телевизията, родена да продава или приспива.

Истинско кино

„Завръщане у дома“ (Homecoming) е нов-новеничък сериал на Amazon с бляскаво остаряваща Джулия Робъртс в главната роля и равностойно силни в персонажите си Стивън Джеймс и Боби Канавале.

Ако кажем, че в него се разправя за порочна компания, която уж поема безаварийното прибиране в мирния живот на ветерани от американските войни в Близкия изток, все едно нищо не сме казали. Историята – в която герои и зрители са в постоянно търсене на истината – е завладяваща и личи, че всеки детайл от нейното поднасяне, от визуалната символика до музиката, е обмислен от хора с внушителна кинокултура.

Режисьор е Сам Есмаил („Мистър Робот“), а епизодите са десет – общо пет часа задъхано гледане, освен ако не спирате, за да повтаряте сцени, което е съвсем разбираемо. „Завръщане у дома“ е екранна преработка на страхотния едноименен подкаст с Катрин Кийнър и Оскар Айзък – той също няма да ви пусне, преди да сте го изгълтали от А до Я.

„Искрени съболезнования“ (Sorry For Your Loss) е първата подобна продукция на Facebook и всичките ѝ 10 половинчасови епизода може да се гледат в социалката. Звучи ужасно (що за разказ може да породи тази параноична, често истерична говорилня?), но всъщност е прекрасно. Това е един от най-смислените, добре композирани сериали, появили се през 2018 г.

Огромна част от чара му се дължи на хармонията в разнообразния, талантлив актьорски състав начело с Елизабет Олсен, превъзходна в ролята си на нелепо овдовяла млада жена, която храбро, макар и не съвсем успешно се бори с тъгата и съпътстващите я неизвестни. Звучи тежко, а всъщност облекчава. Ще ви накара да плачете, да се усмихвате и да витаете в мисли и може би в мечти.

Почти като на театър

„Жажда за скитане“ (Wanderlust) е с чисто британски вкус, нищо че в главната роля е австралийката Тони Колет, а сериалът – шест епизода по час – е копродукция на BBC One и Netflix. Автор на сценария (по едноименната си пиеса от 2010 г.) е драматургът Ник Пейн, когото познаваме на българска сцена от „Съзвездия“.

Психоаналитичката Джой и учителят Алан имат хубаво семейство с три разбрани пораснали деца – дали защото са заедно от съвсем млади и не са се „наживели“, дали защото всичко им се получава и е лесно да забравят какви са късметлии, или по друга причина, двамата решават да „експериментират“ сексуално и емоционално извън връзката си (обаче честно и без криене). Сериалът се занимава с желаните и реалните измерения на това скитане вън от дома в съпровода на впечатляващ саундтрак.

След Saturday Night Live

„Бари“ (Barry) разказва – по рискованата граница на комедията с тъгата – за един наемен убиец, който вярва, че може да убива само негодници и да води паралелен чист живот. Когато веднъж отива със задание в Лос Анджелис, той се оказва въвлечен в… курс по актьорско майсторство. В осемте епизода по половин час Бари успява силно да се привърже към новата версия на собствената си личност, циничния си преподавател, бездарната си съкурсничка Сали и дори към един чеченски мафиот.

Между смешките този сериал на HBO има истински драматични находки и работи с клишетата, все едно ги вижда за първи път. Бил Хейдър, идеолог на „Бари“ и изпълнител на главната роля, е едно от най-обичаните бивши лица на Saturday Night Live (SNL) – телевизионно шоу за политически хумор по NBC, което съществува от 70-те и в което са „отгледани“ някои от най-способните и необикновени американски актьори.

„Последният човек на Земята“ (The Last Man on Earth) е постапокалиптична комедия в 67 ексцентрични хапки по двайсетина минути, които, ако се дозират правилно, могат да ви топлят цяла зима. В ролята на (за кратко единствения) оцелял от страшната епидемия, покосила земното население в края на 2020 г., и основен автор на сюжета е друг от известните „кадри“ на SNL – Уил Форте.

Хуморът варира с изненадваща лекота от детинщината до политическата сатира; правдоподобността в обичайния смисъл на думата е последна грижа, но вътрешните връзки в разказа са умело и последователно изведени. И заплетени, и завързани на фльонга. Сериалът е ярък, изобретателен, щур, ироничен (включително към себе си), способен на голяма нежност и пристрастяващ след първите 4–5 епизода.

Тази година Fox излъчи четвъртия му, последен сезон (нищо че в завършека имаше хляб за още поне един).

Жени с характер

„Да убиеш Ийв“ (Killing Eve) на BBC America е новата рожба на сценаристката и продуцентка Фийби Уолър-Бридж (автор и лице на Fleabag, една от най-интересните невротични комедии, появявали се по телевизията) и както може да се очаква, е динамичен, модерен, богат на обрати, увлекателни диалози и образи, които моментално започваш да разпознаваш и да харесваш.

И тук като в „Бари“ има наемен убиец, само че жена – младата красавица Виланел (Джоуди Комър). Също като Никита на Люк Бесон, тя е била измъкната от затвора от лошите, които са я превърнали в машина за унищожение. За разлика от ранимата французойка обаче, Виланел е чиста проба психопат. Когато тайната агентка Ийв (о, Сандра Оу!) попада на следите ѝ, се случва нещо странно: преследвачката се увлича по перфекционизма на преследваната, която на свой ред открива преследвачката си и се пристрастява към нея. Действието се развива в Лондон и Париж, където живеят Ийв и Виланел, както и навсякъде, където бива изпратена убийцата (включително България за минута-две в началото на втория епизод).

„Лудата бивша приятелка“ (Crazy Ex-Girlfriend) е чудата кръстоска между „Приятели“ и Flight of the Conchords и съдържа както от безобидния хумор на първия, така и от монтипайтъновските моменти на арогантна гениалност на втория (плюс – и това е най-доброто – подобни на неговите ненадейни музикални изблици).

Този сериал на The CW е плод на въображението на Рейчъл Блум: тя изпълнява и главната роля на неуравновесената, опасно влюбчива пееща адвокатка Ребека, която сменя лъскавия си живот в Ню Йорк с много по-семпъл и радостен негов вариант в калифорнийското градче Уест Ковина.

В момента тече четвъртият, последен сезон на „Лудата бивша приятелка“ – втората половина от общо 18-те му епизода предстои в началото на 2019-та.

Най-лошите от най-добрите

В „Отворени рани“ (Sharp Objects), режисиран за HBO от Жан-Марк Вале („Клубът на купувачите от Далас“, „Големите малки лъжи“), ритъмът всмуква, окото не може да се отлепи от пиршеството на екрана, а саундтракът участва в действието редом с актьорите.

Ейми Адамс е репортерка, която се връща в родното си градче, за да пише за убийството на тийнейджърка и да се изправи лице в лице със стари травми. Тялото ѝ е нашарено с думи-белези, а наоколо на гъсти талази се стеле южняшката готика, позната от „Истински детектив“ и Rectify. Логиката на вдъхновилия сериала роман на Гилиън Флин (незнайно защо продавана в България като Джилиан) често куца – може би заради фалша на действащите лица и престараването с изненадите, познати ни вече от друга екранизация по Флин – „Не казвай сбогом“. Няма значение, общата атмосфера и отделни сцени така омайват, че е все едно какви небивалици се нижат, само и само да има още.

„Бодигард“ (Bodyguard) на BBC One си заслужава да се гледа (от образцовото напрегнато начало, през някои великолепни сцени с наситени взаимодействия между персонажите, до възмутително нелепия финал) дори само заради освежаващото недоумение как е възможно толкова смелост и изобретателност в сценария да са смесени с толкова неправдоподобности.

Бивш военен е зачислен като охрана на министъра на вътрешните работи на Великобритания. Министърът е привлекателна с характера и външността си жена, което донякъде повтаря механизма от онзи „Бодигард“ с Уитни Хюстън, за който всички се сещаме. Но приликите са дотук. В шест едночасови епизода темата е отчаяният опит на праволинейния, почтен бодигард (Ричард Мадън, забележителен) да предотврати козните на банда терористи и банда хлъзгави политици.

Сам по себе си

Шведско-датският „Мостът“ (Bron/Broen) е един от съвсем малкото неанглоезични сериали, нацелили начина и нивото, на което могат да се състезават с англоезичните. Структурата му е простичка, изпълнението – отлично.

Първият му сезон направи фурор през 2011 г. с историята за престъпление на Йоресундския мост, свързващ Копенхаген (Дания) с Малмьо (Швеция), за разкриването на което всеки от градовете изпраща свой детектив: датчанина Мартин и шведката Сага. Оттам нататък принципът е същият и в останалите три сезона (само по някое време Мартин излиза от действието и на негово място влиза Хенрик), последният от които беше излъчен тази година.

Особеностите на приятелството между чудачката Сага и съответния ѝ партньор, играта на прилики и разлики между съседните държави, специфичните за цивилизования свят проблеми и решения, етичните дилеми и топлата човечност на фона на скования северен пейзаж се оказаха безкрайно любопитни за зрителите – толкова, че „Мостът“ беше излъчен в над 100 страни и за седем години преживя четири римейка (ситуирани на реалната или символична граница между Мексико и САЩ, Франция и Англия, Естония и Русия и Сингапур и Малайзия). Без нищо да издаваме, ще кажем само, че всичко елегантно свършва, както е започнало: на моста, с титулната песен, която и досега запраща почитателите на сериала в упоение.

Заглавията са с приблизителен превод и може тепърва да се появят по друг начин на български, затова ги даваме и в оригинал.

Заглавна снимка: Ajeet Mestry