След като преди година подбрахме 10 сериала, чийто първи или последен сезон е излъчен през 2018 г., сега решихме да повторим селекцията с оглед на 2019-та. Без да се спираме на най-шумните продукции и на тези, създадени изключително за откъсване от реалността, пресяхме колкото успяхме от останалите по признак „качество“ и „краткост“ и отделихме няколко, които ангажират ума и чувствата.

Не ни беше лесно да се откажем от започналите тази година „Чернобил“ и „Добри поличби“ (колкото и сполучливо да са екранизирани, сме по-склонни да препоръчаме книгите, на които са стъпили – „Чернобилска молитва“ на Светлана Алексиевич и „Добри поличби“ на Нийл Гейман и Тери Пратчет); посрещнахме с любопитство добрите хрумвания в иначе неравните „Еуфория“ и „С години“; отбелязахме с носталгия края на комичния „Несломимата Кими Шмит“ и анимирания „Боджак Хорсмен“. И все пак предпочетохме да се спрем на по-долните десет, в които изпълнението пасва повече на заявените намерения и вложеното време е по-оправдано.

Миналото в схватка с бъдещето

„Добродетелите“ (The Virtues) на британския Channel 4 е дълга терапевтична сесия на смелия разказвач Шейн Медоус („Това е Англия“, „Обувките на мъртвеца“). В 4 едночасови епизода тежка травма от момчешките години превръща настоящето на главния герой Джоузеф (Стивън Греъм) в бойно поле, където отначало лудешки се блъскат, а после започват да се наместват страдание, срам, нежност, безпомощност, надежда.

В първия епизод Джоузеф ни е чужд и навярно неприятен, а в последния искаме да го прегърнем и да му обещаем, че всичко ще е наред. В единственото си покъртително интервю относно причината за създаването на „Добродетелите“ (акт на насилие срещу самия него в детството му) авторът припомня нещо, което или не знаем, или бързо забравяме: „колко героично е за някои хора просто да живеят нормален живот“. Съвсем неслучайната музика е на Пи Джей Харви.

„Щастието е нещо толкова чудесно, че няма значение чие е – твое или чуждо“, казва една от героините в „След живота“ (After Life) на Рики Джервез. В тази горчива комедия на Netflix Тони, който е пребивавал в безметежно неведение за света до смъртта на своята съпруга, сякаш за първи път започва сам да се ориентира сред възможностите за щастие и въобще за живот.

Всеки от шестте 30-минутни епизода е по изпитана рецепта: случка от работното място (бидейки репортер в малък град, Тони отразява за местния вестник абсурдни „събития“ – мъж, който свири на два дудука с ноздрите си; жена, която прави мляко с ориз от кърмата си), „щипка“ от вътрешния пейзаж на главния герой, няколко интересни диалога и хубава, значеща музика с титрите (You’ve Got a Friend, Into My Arms, Youth). В сериала се виждат измерения на болката и основания за живот, които някому със сигурност ще донесат умиротворение.

Край след край

„Доброто място“ (The Good Place на NBC, 4 сезона по 13 серии от по 20 минути) приютява група очарователни персонажи – четирима смъртни в отвъдното, едно нетленно същество, което организира новото им битие (Тед Дансън от „Бар Наздраве“ в чудесна форма) и една лъчезарна Джанет (ни човек, ни робот, а ходеща информационна система с неограничена способност да материализира познанията си).

Хората са типично по човешки объркани и недодялани, но и готови да се учат и да не се предават. Разговорите им минават през широка зона от съвременната култура и имена като Киркегор и Кардашиян прехвърчат без конфликт помежду си; доброто, злото и свободната воля се дефинират в думи и дела, а след като си припомняме защо „адът – това са другите“, неизбежно стигаме до извода, че другите са и раят. През купищата обрати и разкрития сериалът не спира да твърди нужните неща: приятелството е възможно, промяната – също, да обичаш има смисъл, както и да размишляваш над участта си.

Малко след купона за своя 36-ти рожден ден главната героиня на нюйоркския до мозъка на костите си „Матрьошка“ (Russian Doll на Netflix) – хлевоустата, цинична, прегракнала Надя (Наташа Лион) – умира при злополука. Само за да се освести миг по-късно отново в изходна позиция (в дизайнерската тоалетна на апартамента, където се празнува в нейна чест) и да преживее втора скоропостижна смърт. След която всичко пак се рестартира – версия след версия на един и същи отрязък, както в триделния „Бягай, Лола“ или в стоте упражнения по стил на Кьоно.

В течение на 8 все по-многопластови епизода от по 25 минути Надя завързва ново приятелство, отърсва се от някои баналности и осъзнава, че смъртта не е задължителен завършек на зациклянето, в което се е озовала. (Когато питат Лион дали сценарият ѝ е повлиян от „Омагьосан ден“, тя отговаря, че вдъхновението е по-скоро „Човекът в търсене на смисъл“.)

По истински случай

Английската критика с право обяви Мерит Уивър и Тони Колет в „Невероятно“ (Unbelievable на Netflix, 8 епизода по 50 минути) за най-добрия полицейски тандем на малкия екран, откак „Истински детектив“ събра Матю Макконъхи и Уди Харелсън. Сюжетните линии са две – издирването на сериен изнасилвач и перипетиите на нападнато от него момиче с тежък житейски старт, на което никой, включително то самото, не вярва напълно.

Сериалът е изключителен по ред причини, две от които са, че поставя потърпевшата в центъра (и хвърля светлина върху многото ужаси, свързани с едно изнасилване, които далеч не се ограничават само с бруталния акт) и че не посяга към романтичното клише за ченгето по петите на престъпника. Вместо обръгнал мъж на средна възраст, който дави самотата си в алкохол, докато решава загадки с почти свръхестествена интуиция, тук има две жени с богат речник, нюансирани емоции и разбираеми животи, които са наясно, че престъпниците са „най-скучните хора“, и полагат огромен съвместен труд (безкрайно интересно е да се види колко щателно се провежда едно реално издирване). Сериалът черпи щедро и вярно от великолепния репортаж на Т. Крисчън Милър и Кен Армстронг, с който двамата спечелиха „Пулицър“.

Историята в „Като ни видят“ (When They See Us на Netflix, 4 едночасови епизода) е от 1989-та: петима осмокласници с тъмна кожа са обвинени в изнасилването на бяла жена в Ню Йорк. Полицията ги притиска да си „признаят“, пресата ги именува „Петорката от Сентръл Парк“, съдът ги обрича на дълги години затвор, въпреки че всички те заявяват невинността си. Ужасяваща невинност, която нищо – нито самопризнанията на истинския виновник през 2002 г., нито реабилитирането на младежите и полученото след десетилетия унижения парично обезщетение – не е в състояние да овъзмезди.

Сериалът успява да преведе сухите факти в личности и да ги покаже в богатството и уязвимостта им; да илюстрира как всяка система за ред може да се превърне в месомелачка; да посочи отвлечеността на понятието за „истина“… Актьорите са един път. И е добре да помним, че събитията са действителни и всъщност омекотени – ако сюжетът беше измислен, вложените в него количества несправедливост щяха да изглеждат прекалени.

„Сутрешен блок“ (The Morning Show на Apple TV+, 10 епизода по час) разказва за битките за власт, но и за труда зад кулисите на едно утвърдено телевизионно предаване. То губи единия си водещ (Стив Карел), уличèн в разпасано поведение с жените в студиото, и втората водеща (не се сещам за по-сложна и подходяща роля на Дженифър Анистън) прави изненадващ ход, като сама избира кой да поеме мястото му – друга журналистка, при това много различна по стил и опит (Рийз Уидърспуун).

В първите 3–4 епизода сериалът не дава вид, че ще изкара нещо съществено от лъскавата си конвенционална опаковка. После обаче се засилва, придава обем на персонажите, избягва лесното заклеймяване или оправдаване на сложни поведения и оголва по смазващ, понятен начин механизма на злоупотребата със служебна позиция. В сексуалното посегателство от осмия епизод няма грам видима принуда и все пак един човешки живот е прекършен пред очите ни. (Истинските случаи, от които може да се е захранил сценарият, са безброй. Помните ли Моника Люински например? Каквото и да ви е останало в паметта от скандала с Бил Клинтън преди 20 години, няма много общо с нея, защото до неотдавна нейният глас просто не се чуваше.)

Време за фантазия

В „Какви ги вършим в мрака“ (What We Do in the Shadows) новозеландците Тайка Уайтити (човекът зад „Джоджо Заека“ и куп други свежи начинания) и Джемейн Клемент (половинката от комичното дуо Flight of the Conchords) преформулират щурия си едноименен филм от 2014-та за американския канал FX.

Първият сезон е от 10 епизода по 30 минути; жанрът e мокюментъри (лъжедокументалистика); форматът – риалити: камера следва еженощието на група вампири, заселили се на Статън Айлънд, и от време на време ги изчаква да споделят по нещо право в обектива. Вампирите са нескопосни, суетни и с колоритен бит и реч: Нандор, Ласло и Надя са европейци столетници, а Колин – съвременен енергиен смукач, от тези, дето ти изпиват силите с опяване. Когато четиримата съквартиранти и техният мечтаещ да вампиряса слуга Гийермо научават за пристигането на високопоставения кръвопиец барон Афанас, нещата стават неовладяемо весели…

„Баскетс“ (Baskets на FX). Чип (Зак Галифанакис със своята най-бъстъркийтъновска физиономия) мечтае да е френски клоун, но е смешник на арена за родео в калифорнийски градец. Неговият брат близнак Дейл е уседнал и „успял“, но скрито му завижда. Майка им, страстна почитателка на супермаркетите и на Роналд Рейгън, е изиграна със смайваща палитра от меки меланхолии от комика Луи Андерсън. Чип за кратко е женен за пресметлива френска красавица, но съдбата явно му е отредила за спътница кротката Марта, която е редом с него през всичките 4 сезона по 10 епизода от половин час…

„Баскетс“ е за хора, които харесват не само да се смеят на глас, но и да се усмихват наум, и може да дотегне на места, но компенсира с неочакваните си мигове на поезия.

Театър!

Всичко започва с десет минути лондонска стендъп комедия, която прераства в камерен моноспектакъл, който на свой ред се оказва на театралния фестивал в Единбург през август 2013-та и се прочува, въпреки че първата му рецензия е отрицателна. BBC дава възможност на авторката да го превърне в минисериал и три лета по-късно Fleabag се излъчва по телевизията. Какво значи заглавието, не е ясно – „флийбег“ е нещо като „бълхава торба“, детинско изкривяване на името на сценаристката, режисьорка и актриса Фийби Уолър-Бридж…

Първият сезон е гневно-комичен, леко нестроен и има твърде много прилики с друг сериал на BBC, разкошния „Миранда“ (2009–2015) – най-видимата от тях е характерното чупене на „четвъртата стена“ чрез поглеждане и говорене право в обектива. Вторият сезон обаче, тези нови, последни 6 епизода от по 30 минути, които се появиха през 2019-та, са оригинални и преливащи от вдъхновение, едно от най-хубавите неща, които са се случвали на телевизията.

Сред най-големите преимущества на Fleabag са способността му да изявява и тълкува онези моменти, в които животът се разкрива в цялото си великолепие и кошмарност на присъда без право на обжалване; умението с минимум щрихи да гради плътни образи и да зачеква важни теми (отговорността, вината, траура, близостта), без да губи чувство за абсурд и хумор; присъствието на духа, с което всяка нишка е проведена от епизод в епизод; неистовият актьорски състав. Смешен, дързък, трагичен, ободряващо чудат, пълен с упование и поводи за размисъл, Fleabag показва какво е да си възрастен, да си приятел, да те има (вж. монолога на героинята на Кристин Скот Томас за отношенията на жените с болката и монолога на Свещеника за смелостта да обичаш!). Безукорната камера и разкошният саундтрак не са патерица, а естествен елемент от разказването…

Бонус

За да потвърдим правилото сериалите в този материал да са с първи или последен сезон от 2019-та, ще го нарушим с едно изключение – просто защото е превъзходен образец в жанра си и бързаме да го кажем.

„В очакване на артиста“ (Waiting for the Artist на IFC) е четвъртият епизод от третия сезон на Documentary Now!, псевдодокументален сериал от половинчасови пародии, направен с разбиране, наслада и талант от едни от най-известните зевзеци на американската телевизия – Фред Армисен, Бил Хейдър, Сет Майърс, Джон Мълейни.

„В очакване на артиста“ пародира прочутия пърформанс на Марина Абрамович „В присъствие на артиста“, а и цялото творчество на сръбската ексцентричка, като надлежно отчита сюблимните и нелепите му страни (на мушка е концептуалното изкуство изобщо). Водеща е Хелън Мирън, а Кейт Бланшет играе унгарската ексцентричка Изабела Барта, която се върти в гигантска пералня, тича с кофа на главата през обсипан с остри предмети под към звънящ телефон (за да покаже „какво е да си жена“) и реве като ранено животно, когато не ѝ дават да е „радикална“ и да подпали музея, където ще излага. Авторите успешно са изразили и симпатията си към всеотдайната Абрамович, и съмненията си към средата ѝ (безмилостно е осмян бившият ѝ партньор Улай – тук Димо).

Заглавията са с приблизителен превод и може тепърва да се появят по друг начин на български, затова ги даваме и в оригинал.

Заглавна снимка: Pablo García Saldaña