На този ден улиците са пълни с красиви деца. Първолачетата примират коя точно ризка или рокличка да си сложат, какви цветя да носят, какви етикети, какви подвързии… Предстои им година, в която въпросът за „красивото“ ще тегне над техните неумели ченгелчета. После ще се изгуби.

Да си представим, че сме детективи, които трябва да го открият в българското училище. Или подводни археолози, които намират останки от потънал кораб, отръскват ги от водораслите, вадят ги на повърхността и се опитват да ги сглобят. Големият въпрос се е разпаднал, но парчетата някак подсказват какво би могло да е цялото. Ето няколко от тях, поне тези, които можем да забележим и от сушата.

Как изглежда един учебник по изобразително изкуство? Има ли противоречие между принципите на хармония или обмислено естетическо предизвикателство, които са описани в него, и тези, които внушава самото му оформление? Каква идея за художественото внушават останалите учебници? Какво подсказват – че „всичко трябва да бъде красиво или че да търсиш естетика е безсмислено занимание?

Кой се грижи учителите (поне началните) да разбират от музика, театър, литература, за да могат да отделят доброто от кича, когато зареждат библиотеката на класа или водят децата на концерт, представление и изложба? Педагогическият факултет? Кой изобщо подсказва, че е важно това да се прави, да се отразява в учебния план, да е улеснено, има ли някакви насоки и ръководства?

Колко галерии и музеи имат разработена програма за деца? Колко имат пътуващи изложби, които биха могли да гостуват по училищата?

Как изглеждат фоайетата на повечето държавни училища, каква е естетическата стойност на нещата, които се излагат там?

Къде в цялата програма е синтезът между предметите, благодарение на който може да научиш за връзката между математика и живопис (пропорции, композиция, перспектива и пр.), математика и музика (видове хармонии), химия и рисуване (бои, датиране на класически картини, реставрация) и т.н.?

Това всъщност важно ли е? Или само ще ни развали ежегодната радост да търсим снимки на абитуриенти, над чиято безвкусица да се смеем? Кого интересува – разните му там театри, галерии, концертни зали и пр. или всички, които обитаваме обща среда, която изглежда, звучи и въобще се усеща по един точно определен начин?

Има ли някаква връзка между вида на блока точно срещу вашия и идеята, че културата е тясно специализирана област, като болестите по овошките, и няма смисъл да разбираш от нея, ако няма (не дай боже) да ти става професия?

Има ли някакъв начин да спориш за изкуство, без да спориш за ценности (които малко трудно се насаждат с табла в коридорите или с точки в училищен правилник)?

Универсалният отговор на горните въпроси е, че „тези неща се учат вкъщи“. Не е вярно. Тези неща се учат навсякъде. И училището много често е пропуснат шанс. Да не кажа, че и то, като градската среда, може да бъде място за „отучване“. Другият проблем е, че тези неща формално са залегнали в учебната програма (забутани някъде в съдържанието на „специалните“ предмети).

Но училището не учи само с това, което е изписано на дъската, а и с всичко, което се случва или не се случва в него.

Заглавна снимка: rawpixel

Зорница Христова

Зорница Христова

Преводачка, издателка, журналистка, авторка на детски книги. Съоснователка на издателство „Точица“. Вярва, че нищо не е даденост и за да го има, трябват мисъл, труд и сърце.