Нещо повече от забавление: 52-ри Международен фестивал за фантастично кино в Ситджес

Наличието на нудистки плаж и приветливото отношение към хомосексуалните хора не са непременно най-видимите елементи, с които каталунското градче Ситджес разчупва съществуващите на много други места на планетата ни табута, особено през октомври, когато всяка година тук се провежда най-старият филмов фестивал за фантастика и ужаси.

В рамките на единайсет дни фестивалният дух броди навред из курортния град – чрез безбройните плакати и знамена по централните улички; караваните за бързо хранене, където можеш да поръчаш бургер „Дарт Вейдър“ или меню „Лудия Макс“; килима пред големия киносалон в хотел „Мелиа“, който е не просто червен, а кървавочервен; и най-осезаемо чрез традиционния Парад на зомбитата, който се провежда в първата събота на фестивала – (на)шествие от стотици ентусиасти, гримирани като мъртъвци, чудовища и жертви на лоши медицински експерименти.

Най-празнично е в киносалоните, където видеошапката на фестивала неизменно предизвиква бурно аплодиране от местните фенове; същото получават логата на продуцентските компании, осмелили се да инвестират в маломащабно жанрово кино, а по време на самите прожекции ръкопляскания и доволни подвиквания отбелязват всеки кадър, който показва майсторство в обрисуването на чудатостите в човешкия свят, били те комични, мрачни или фантастични.

Щеше да е изкуствено, безопасно и весело като плосък комерсиален хорър, ако осезаемо не беше нещо повече от забавление. Подборът на филмите в официалния конкурс и в няколкото паралелни програми демонстрира не толкова самодоволно потапяне в жанровите стандарти (насилие, страх, напрежение), колкото желание за дръзко вникване в тъмните и грозни кътове на съществуването посредством разнообразни употреби на фантастичното и ужасното.

Така например през филтъра на страшното гледахме няколко съвсем реалистични семейни истории, които представяха зловещо и внимателно изследване на предизвикани от човека патологии. Най-отчетливият пример за страшен реализъм беше филмът „Кръвта на пеликана“ на режисьорката Катрин Гебе, в който самотна германска майка полага всячески усилия да излекува второто си осиновено от българско сиропиталище дете, толкова дълбоко травмирано от ранните си изживявания, че в най-тежките си пристъпи се държи като обладано от зла сила.

В рецензията от 40-тото издание на фестивала Нева Мичева пише, че ужасът е усещане, което не е задължително свързано с кръв и писъци. В повечето от филмите действително става дума по-скоро за дискомфорта на непредвидимостта, който е константа в съществуването сред хора. Затова и осъзнаването и обговарянето му са важни действия, тъй като биха могли да оборудват с чувствителност към промените и с готовност за гъвкави решения в непознати ситуации.

„Страхът отключва въображението“ се повтаряше в аржентинския филм „Задънена улица“, криминален трилър, издържан в класическа черно-бяла стилистика. Наистина, интелигентни и фантастични прочити на ужаса гледахме в изобилие в Ситджес. Такъв беше особняшкият „Гора от любов“, филм по истинска история за японски престъпник, който в продължение на десет години прелъстява, изнудва, малтретира и убива многобройни жертви, само че изпълнен в мажорна тоналност, при това с типичните за японска комедия преувеличения – филм, колкото абсурдистки в опаковката си, толкова внимателен в изследването си на механизмите на пораждане и възпроизвеждане на насилието.

Възможности за размисли даваха и обитаващите по-стандартната жанрова територия на трилъра „Гнездото“ и „Хижата“, които се занимават с ефектите на отровната семейна среда върху личността. Шантавата корейска зомби комедия „Странното семейство“ също постави въпроси за предразсъдъците, алчността и солидарността, а дори типичен хорър (с кръв и писъци) като японския „Иде“ успя да предложи анализ на семейните дисфункции и несъзнаваните травми вследствие от тях.

Най-въздействащо алегоричен беше „Платформата“, дебют на испанския режисьор Галдер Гастелу-Урутия, който взе наградите за най-добър филм и на журито, и на публиката. В свежа и умна интерпретация на поджанра „заклещени и оцеляващи“, той поставя група хора в екстремни обстоятелства, които подтикват към екстремни действия и изправят персонажите пред избора между човечността и чудовищността.

В крайна сметка ужасът в тези филми не е свръхестествен, а съвсем реален и човешки. Те ни показват как трагедията обичайно започва от пренебрежимо и комично малко кривване, как и най-леките залитания към крайност могат да ни запратят по пътеките на големите бели. И може би това е най-ценният ефект на ударната доза ужаси – да подействат като карнавал, в който пускаме всички демони навън, заедно ги опознаваме, признаваме и почитаме, за да можем през останалото време да ги удържаме спокойно. Ще ми се да вярвам, че това фикционално поглъщане на крайности има потенциала да произведе реална умереност и отговорност. И да пренесе навън в света част от духа на публиката, която, също като Фин и Джейк от „Време за приключения“, изглежда, оценява всяко странно проявление не по външността му, а по същността му.

Художественият директор на фестивала Анхел Сала казва, че Ситджес е „синоним на странности, екстремности, абсурдизъм и сюрреалистични преживявания.“ Този пиетет към чудатото и невъзможното явно е култивиран дълги години в Испания, ако се съди по документалния „Дива сесия“, който разказва историята (от 60-те докъм началото на 90-те години) на огромната испанска индустрия за второразредни филми, вършещи още оттогава това, което Ситджес поддържа като традиция досега – да забавлява и да троши табута.

При първото си посещение на фестивала през 2016 г. описах как филмите тук подхранват настройката, че в реалността ни винаги има нещо повече от вече разбраното. Всеки от тях впива поглед в някакво явление, от което иначе сме склонни да извръщаме глави – необичайното, срамното, отвратителното и ужасяващото, изобщо всичко, чието съществуване ни е трудно да признаем, всичко табуирано и удобно „абективирано“. „Какво се крие зад абектa? Трупът, екскрементите, всичките онези неща, които са мръсни и които трябва да изхвърлим, за да очертаем собствения си чист и подреден свят. От тази гледна точка абект е нещото, което постоянно смущава дихотомията на субект и обект. И което обаче предполага тотално отхвърляне, тотално забравяне, тотално изтриване“, казва проф. Миглена Николчина в своя лекция.

Фестивалът в Ситджес, с общо 171 филма в тазгодишното си издание, създава атмосфера, в която чудноватото не е зло по подразбиране, а е интересно и вълнуващо. Наясно, че чистото и подреденото не изчерпват реалността, той вижда в тъмното възможност за по-пълно себепознание. И възхвалява неизвестното в човека и света.

Снимки: © Стефан Русинов