Как да се справя с ранните приливи на старостта?

Марин

Има един зевзешки рефрен, който гласи: „Остаряването е единственият начин да не умреш млад.“ В този смисъл отговорът сигурно е – не се и опитвай да се справяш, ако ти се живее. Има едно прочуто изречение на Дж. Мeйнард Кейнс, което вероятно е казано с максимална сериозност, но звучи като зевзешки рефрен: „В дългосрочен план всички сме мъртви.“ В този смисъл отговорът сигурно е – за каквото и да се бориш, все там ще стигнеш, така че подбери си битките. Има една далеч не толкова популярна и весела скулптура на исландеца Ейнар Йоунсон, която се нарича „Тор се бори със старостта“. Тя изобразява северното божество в нещо, което прилича повече на танц, отколкото на сражение с огромна старица, полегнала върху него – притихнало взаимно съ-чувстване, съвместен полусън. Гледам преплетените им пръсти и си мисля, че е възможен и такъв отговор: прегърни я.

Съжалявам, приятелю, че не си ми написал как си стигнал до този въпрос и какви са възможните ти отговори – щеше да е полезно и интересно за другите читатели и за мен. Аз нямам окончателна версия или универсален ключ, имам само собствените си усещания и решения, а те са съвсем лични, за да са ти отговор.

И все пак ето.

Казвано е по много и най-разнообразни начини, затова ще обобщя набързо: с всяко начало се ражда и краят и човек е sapiens не само защото умее да съхранява и обработва познанието и историята си, а и защото е наясно със своята смъртност. Нещо повече, човек е наясно (или би трябвало да е) с това, че краят е благо, че някои неща е по-добре да останат счупени, някои филми – недогледани, някои пътища да свършат в тупик. И пише книги за вечна младост, която е камък на шията, като Гьоте, или за кошмарно безсмъртие, като Симон дьо Бовоар, или разказва приказки, в които Смъртта се оттегля от света и светът става ад.

Чудя се: какво е ранен прилив на старост, щом от първия момент се вижда финалната права? Тревогата? Тъгата? Самотата, която всеки финал предполага донякъде? Но не са ли те възможни и чести и в детството например? Ако допуснем (погрешно всъщност), че младостта и зрелостта са върхът на физическата, интелектуалната и емоционалната ни наличност – всички части са по местата си и работят; разбирането за света е свежо и работи; силите ти да започваш, да грешиш и да се надяваш изглеждат неизчерпаеми и работят, – то ранното вестяване на късните години какво е: безпомощност пред новостите? Неспособност за самозаблуда? Физическа немощ? Но нима това е само старостта? И нима е задължително лошо?

И още… Сигурно ли е, че старостта е всеобщо явление, а не частно изживяване, което може да бъде точно толкова удовлетворително или не, колкото всяко друго? Сигурно ли е, че старостта носи онова, което ни притеснява, а не ние самите с отказа да го предотвратим, с готовността да го дочакаме? Сигурно ли е, че познаваме старостта, без да сме стари, и сме наясно какво в нея ще ни навреди (помниш ли, като бяхме на 15, как 40 ни се виждаше житейски предел, и виждаш ли сега колко сме били смешни)?

Жал из въздуха се вдигна и се втурна право в мен,
че животът – още малко – и ще свърши като ден
.

Борис Христов

Къс е, вярно. Ако ти харесва, значи вероятно имаш избор и го живееш по твой вкус – късметлия. Може би си свършил поне част от нещата, които са ти важни и любопитни; може би работата ти носи удовлетворение на теб и на другите; може би обичаш хора, които те обичат. Да, щастието и любовта те правят по-уязвим. Но те са и доказателство за това, че си един от малкото привилегировани на този свят, които са имали шанса поне отчасти да са господари на живота си и доста да му се наслаждават.

Човек борави с каквото има, и от него прави каквото може. Ако нещо не му се намира или не му се удава, два са начините да не губи мъничкото си време като онези роботчета, които, като ги навиеш, маршируват пред първата преграда толкова часове, колкото им позволи батерията: да се сдобие с него – или да се научи да не го иска. Младостта явно няма връщане, но някои нейни елементи, които уж се губят заедно с косите, гъвкавостта и паметта, всъщност могат да се поддържат докрай по най-качествен начин: невежеството, наивността, нежността.

Каквото и да си учил и вършил, много повече не знаеш и не умееш – върви там. Винаги ще има някое поле – физиката, есперантото, радиолюбителството, градското пчеларство… – в което ще си зелен и неопитен, и изправен пред открития, които ще те държат буден. И ще те утешават със своята неизброимост – щом толкова много неща не знаеш дотук, кой знае колко още съществуват, кой знае колко различно е всъщност онова, от което се безпокоиш, кой знае колко още бъдеще съществува извън онова, което ти е по силите да си представиш… Винаги ще има някоя страна или някоя общност, където ще си нов и интересен и където отново ще преживееш радостта от това да те приемат просто защото си се появил отнякъде, да ти обясняват света и да се грижат за теб. Винаги ще има хора и животни за обичане, с които да си ласкав, без да влизаш в сложни ритуали – нещо простичко и ясно като летен следобед. Винаги ще я има природата, в която да погледнеш нещо от детско разстояние и да му преброиш листчетата, крачката или перушинките.

Бих казала: виж какво те определя като жив, като млад и като някого, когото харесваш, и черпи оттам – убедена съм, че има какво да се продължи и разгърне в идните много, много години.

Наложителна е, значи, по-голяма безотговорност.

Костас Монтис, прев. Яна Букова

Бях на път, когато получих въпроса ти, и питах единствените по-големи с по две и повече десетилетия от мен хора наоколо как се отнасят към остаряването (освен това – единствените наоколо, които явно се справяха). Али, бивш актьор и настоящ музеен уредник в Акурейри, който на шейсет и няколко е оцелял от брутална катастрофа на пътя, без в характера му да остане и най-малък белег от страх или обида, каза: „By being careless“ („Чрез безгрижие“). Збишек Бубек (мен дори само името му ме изкарва от смутни мисли, повторѝ го веднъж-два пъти и ще видиш), един вечно засмян получех-полуполяк с фантастичен тен, заклет каучсърфър, който обикаля света на велосипед и когото засякох в Лимасол, каза: „Движа се! И не слушам ума си – той не е с ума си и вечно говори за миналото и за бъдещето, за да ти заема настоящето с нереалност.“

Аз пък не знам, Марине. Струва ми се, че се справям с моето остаряване, като му обръщам внимание колкото на пейзажа през прозореца – има значение къде съм и дали вали, но не желая това да става по-важно от онова, което си мисля, обичам или ми трябва.

Има моменти, в които човек няма какво друго да каже, освен нещо банално. И въпреки това трябва да го произнесе, защото думите в цялата си изтърканост са единствената опора, звуковият мост от човека до човека. Когато някой си отиде завинаги. Когато някой нарани необратимо. Когато нещо свърши грозно. Когато глупавото вземе лесен връх над доброто. Какво да кажеш? Но и как да не кажеш нищо?

Ето го баналното от мен за теб: когато Марсел Дюшан рисува мустаци на Мона Лиза, той не посяга на средновековната жена, нито на изкуството на Леонардо, той пляска закачливо шамарче на цялата скована обожателност пред усмивката на тази дама (многозначителна? глупава? насмешлива? тик? скомина? сънливост?), на цялата безплодна сериозност на коментаторите, посетителите, познавачите. Пляс. Шамарче на готовността ни да зацикляме в драматична поза. На нашата нерядка предразположеност да изпълним доброволно цялата последователност от стъпки в танца на умиращия лебед, вместо да си измислим някоя глупава походка и да се изнесем от сцената, пък ако ще да е за смях на всички.

Стане ли ти тъжно, бих ти казала следното, Маринко: бягай от патоса, рисувай мустаци. Почакай „завинаги“, „край“, „необратимо“ и „грозно“ да ти кажат каквото имат да казват, после ставай, дишай, оглеждай се и без яд, без страх, с любов и усмивка, ако можеш, рисувай мустаци.

Заглавна снимка: Скулптурата „Тор се бори със старостта“ на Ейнар Йоунсон в Рейкявик. Фотограф: Нева Мичева

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.
Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.