Ани Ерно, автофикцията и дългата сянка на #MeToo

„Глас от небето“

На 6 октомври 2022 г. по обяд литературният свят е затаил дъх в очакване да бъде обявено името на нобелиста за литература. Телефонът на 82-годишната французойка Ани Ерно упорито звъни. Тя не отговаря, оставя го за по-късно, когато приключи работа. В този момент Арно е заета с присъщото на писателите занимание: писане.

В 13:00 часа шведско време Матс Малм, постоянният секретар на Шведската академия, съобщава, че високото отличие се присъжда на Ани Ерно за „куража и клиничната прецизност, с които разкрива корените, отчуждението и колективните ограничения на личната памет“. Пред телевизионния екран в апартамента си в Стокхолм Мария Бьоркман, шведската преводачка на писателката, се разплаква и прегръща кучето си – била е убедена, че няма да наградят Ерно, защото… е спрягана за фаворит!

Матс Малм добавя, че не са успели да се свържат с Ани Ерно, но се надяват тя скоро да научи новината. Думи стряскащи за онези, които си спомнят неловкото положение с Боб Дилън през 2016 г. – Шведската академия не получи никаква вест от него цели две седмици. През изминалите шест години августейшият блясък на институцията е помръкнал (повече за това – по-нататък) и тя няма кредит за повече „неловкости“.

Новината достига Ерно един час по-късно. Тя е сама, в кухнята на каменната си къща в парижкото предградие Сержи, където живее от 40 години. Слуша радио, за да разбере кой е нобелистът за литература. Когато чува своето име, чувството било „сякаш сте в пустинята и изведнъж някой ви заговаря от небесата“, споделя тя по-късно в телефонно интервю за Нобеловата фондация.

Съвсем скоро Ерно – сърдечна, одухотворена, по момичешки витална – се свързва с Шведската академия. Отговаря, че за нея отличието е „голяма отговорност и едновременно с това – чест“. Отговорност да продължи борбата срещу несправедливостите, извършвани не само спрямо жените, а и спрямо „доминираните“, ако използваме термина на френския социолог Пиер Бурдийо.

Нобеловото жури може да си отдъхне.

Критериите за литературния „Нобел“

Нека припомним, че според завещанието на дарителя Алфред Нобел наградите, носещи неговото име, се връчват „на онези, които през изминалата година са допринесли най-много за благото на човечеството“. Нобел е казвал, че иска да помогне на хора мечтатели, които трудно си пробиват път. Разпоредил е също така в областта на литературата да се награждава онзи, който „е създал най-забележителната творба с идеалистична насоченост“.

Разковничето тук е в тълкуванието на израза „идеалистична насоченост“. То се е менило през десетилетията, най-вече спрямо идейно-естетическите възгледи на водещите фигури във вътрешния Нобелов комитет на Шведската академия. Това е група от петима членове, които пресяват кандидатите до кратък списък от около пет имена. След това решението се обсъжда и гласува от всички 18 членове на Академията. Хуманизмът и идеализмът, които са предпоставка за награждаване, често остават неразбрани. Може да изглежда, че Шведската академия пренебрегва всепризнати майстори на изящната словесност, а отдава предпочитанията си на творци с изявена политическа позиция.

Предвид благородните критерии, заложени от Алфред Нобел, Ани Ерно е повече от добър избор. Освен това тя се вписва в силната традиция на работническата литература в Швеция, както и в коренно променения обществен климат след движението #MeToo.

Деликатното положение на Нобеловото жури

Изборът на Ерно обаче ще остане недоразбран, ако не се вземе предвид особеното положение на Шведската академия към момента.

През последните години институцията имаше повод добре да си припомни заветите на Нобел. Грандиозният скандал, подпален от движението #MeToo през 2017 г., разкри редица нередности. Скандалът избухна, когато 18 жени свидетелстваха, че са били жертви на сексуално насилие и тормоз от страна на съпруга на тогавашната членка на Шведската академия Катарина Фростенсон. По-късно две от жените повдигнаха обвинения за изнасилване срещу Жан-Клод Арно и той беше осъден на две години затвор. Паралелно с този скандал стана ясно и това, че Арно през годините е разпространил предварително имената на поне седем литературни лауреати. (Темата е изчерпателно представена в документалния роман „Клубът“ на Матилда Вос Густавсон, София: Гутенберг, 2022 г.)

След масови оставки през 2018 г. се наложи крал Карл ХVI да промени Устава на Шведската академия, с което на членовете на институцията беше дадено право да напуснат по собствено желание (дотогава длъжността е била пожизнена, оставки не се приемали, а местата оставали незаети до смъртта на съответното лице) и беше въведено правилото членовете, които са били неактивни повече от 2 години, автоматично да бъдат отстранени.

По-късно към вътрешния Нобелов комитет на Академията бяха присъединени петима външни членове за период от 2 години, но някои от тях напуснаха с гръм и трясък след избора на Петер Хандке през 2019 г. Тогава бе направена още по-сериозна промяна: 3-годишни мандати за членовете на вътрешния комитет. През 2020 г. бяха поканени и 10 външни експерти (без право на глас) от различни езикови области. В бъдеще не са изключени и други реформи.

До 2021 г. грозната сянка на скандалите около литературните Нобелови награди не се беше разсеяла. След представянето на лауреата Абдулразак Гурна шведските медии обсипаха председателя на вътрешния Нобелов комитет Андерш Улсон с въпроси дали престижът на наградата не е уронен.

Писателският път на Ерно

Ани Ерно е родена на 1 септември 1940 г. в Лилбон, Нормандия, и израства в Ивто, градче в същата област. Там родителите на Ерно държат кафене и бакалия. За тях това е стъпало нагоре в обществото, защото произхождат от семейства на безимотни селяни. Майката на Ерно е решена да даде на дъщеря си онова, което самата тя не е имала: добро образование. Малката Ани е изпратена в частен католически пансион. Получава и висше образование, става учителка по литература. Вече се числи към буржоазията, а не към работническата класа и това отваря пропаст между нея и света, от който произхожда. Оттук нататък ще се чувства своя сред чужди и чужда сред свои. „Отчуждението“, назовано в обосновката на Шведската академия, е високата цена на социалния възход.

Ани Ерно осъзнава, че иска да стане писателка, на 22-годишна възраст, след като написва роман, който е отхвърлен. Мисълта да продължи да пише не ѝ дава мира, но се намесва животът – тя забременява, прави незаконен аборт, по-късно се омъжва и ражда двамата си сина. Най-накрая, когато е на 32, намира време да пише. „Сякаш не можех повече да живея, без да пиша. И все още е така“, споделя Ерно в интервю за литературното предаване Babel („Вавилон“) на Шведската телевизия.

Нейните първи три публикувани творби са художествени с автобиографични мотиви. Ерно обаче намира своя уникален разказвачески глас през 1983 г. с четвъртото си произведение – La Place („Мястото“). Повестта е литературният пробив на Ерно, с него печели наградата „Ренодо“ за 1984 г. и впоследствие е преведена на няколко езика.

В „Мястото“ (на френски думата има социална конотация, подразбира се като „мястото в обществото“) Ерно търси истината и нищо освен истината за покойния си баща. Слага на операционната маса, под безжалостната светлина на хирургическите лампи, спомените си за него и ги описва „с клинична прецизност“. Стилът на Ерно се отличава с безкомпромисна откровеност, простота и отсъствие на смекчаваща ирония и сантимент. Ето как го определя самата тя в „Мястото“ (прев. от фр. Светлана Даскалова, към сборника „С най-хубав спомен“, съст. Николай Стоянов, София: Народна култура, 1986):

Никаква поезия на спомена, нито ликуваща насмешливост. Равният стил ми се налага естествено, същият, който използвах някога в писмата до родителите си, за да им съобщя важни новини.

Откровеността на Ерно е повече от недискретност, тя граничи с предателство към средата, от която произлиза:

Говорехме си винаги сопнато. Учтивият тон беше запазен за чуждите хора. Навикът бе тъй силен, че макар да говореше правилно в присъствието на други, за да ми забрани да се катеря по купчина камъни, баща ми се връщаше към грубия тон, нормандския акцент, и заличаваше доброто впечатление. Не се беше научил да ми се кара изискано, пък и аз не бих повярвала в заплаха от плесница, изречена граматически правилно.

„Да пиша не означава за мен да протягам ръце към небето, а да дълбая, да се заровя в нещо“, обобщава Ерно. Темите ѝ са изключително автобиографични, от кориците на книгите ѝ често ни гледат нейни черно-бели фотографии. Авторката описва лица, събития и фрагменти като безстрастен страничен наблюдател. Но тази хладност е подвеждаща. „Чувствата нямат място в творбите ми – те не са описание на чувства“, казва Ерно, но с клиничната си дистанцираност текстовете ѝ по удивителен начин събуждат емоциите на читателя.

През дългия си творчески път Ани Ерно е написала над 20 романа. Тя не крие, че е повлияна от Марсел Пруст и неговия опус „По следите на изгубеното време“, но също и от Пиер Бурдийо – социолога, съставил диаграми на различните вкусове и привички на работническата и на средната класа.

Сред по-значимите произведения на Ерно е Une Femme („Eдна жена“) от 1987 г., роман за нейната майка, силна и волева жена, която към края на живота си страда от деменция. Обрисувайки детайлно материалната страна на реалността, Ерно изважда наяве красотата и в най-мъчителните сцени. За по-късната си книга на същата тема Je ne suis pas sortie de ma nuit („Не съм излязла от нощта си“) Ерно казва в интервю пред Деница Банчева за в. „Литературен форум“ през 1997 г.:

… когато описвам общуването между майка ми и една друга възрастна жена, която страда от болестта на Алцхаймер и лежи в същата стая, красотата се появява – макар че и двете са изгубили паметта си и не разбират какво си говорят, те се държат за ръце и преливат една в друга нещо топло, нежно… Струва ми се, че тази сцена е красива като картина на Джото, че изразява абсолютната красота на човешкото.

През 1997 г. е публикуван романът La honte („Срамът“), своего рода продължение на „Мястото“. Още от първото изречение на творбата става ясна темата му: 12-годишната Ани Ерно вижда как баща ѝ се опитва да убие с брадва майка ѝ в мазето. Срамът и чувството, че произлиза от простолюдна среда, породени от страшната сцена, никога не я напускат. Тя казва, че може би това травматично преживяване я е направило писателка.

Ерно не търси темите си, те я намират сами, а понякога узряват у нея с години. Но има общ знаменател между тях: „Пиша книги, за които после не мога да говоря, които правят чуждите погледи непоносими за мен.“

Като шедьовър в творчеството на Ерно Шведската академия откроява романа L'événement („Събитието“) от 2000 г. Той разказва за нелегалния ѝ аборт през 60-те години на ХХ век. Процедурата едва не я убива, а горчивината е още по-голяма заради презрението, което среща у околните. Романът е екранизиран през 2021 г. от Одре Диуан, писателка и режисьорка от френско-ливански произход. По-късно филмът печели „Златен лъв“ на 78-мия Международен филмов фестивал във Венеция.

Най-мащабният проект на Ерно, нейният magnum opus, e романът Les années („Годините“) от 2008 г., който попада в краткия списък на Международната награда „Букър“ през 2019 г. „Годините“ описват десетилетията след Втората световна война през призмата на живота на една жена. Разказът обаче е от първо лице множествено число и романът е наричан „първата колективна автобиография“. Очаква се „Годините“ да бъде публикуван на българскидо края на 2022 г. от издателство „Лист“ в превод на Валентина Бояджиева.

През 2016 г., в навечерието на движението #MeToo, Eрно публикува Mémoire de fille („Мемоарите на едно момиче“) – разказ за друга травма от младостта ѝ: как губи девствеността си в акт на границата между съгласието и принудата, докато е на летен лагер в Нормандия.

Сред творбите, върху които акцентира Шведската академия в представянето на Ерно, се откроява обаче липсата на едно ключово заглавие – Passion simple („Обикновена страст“) от 1992 г. Тъничката книжка разбунва страстите у френските читатели. Шведският превод излиза само година по-късно и придобива култов статус. Романът е публикуван и на български по същото време, но остава без отзвук у нас.

Краткият роман разказва за сексуалната връзка на разведената Ерно с по-млад женен мъж. Той е изпратен от източноевропейска държава на работа в Париж, харесва костюмите на „Ив Сен Лоран“, вратовръзките на „Черути“ и големите коли – и пие много, „нещо обичайно в източноевропейските страни“. Страстта пламва и угасва със заминаването на фаталния мъж през 1989–1990 г., времето на падането на Берлинската стена и ламбадата. Но епохата е само фонов шум, единствената реалност е вътрешната („Обикновена страст“, прев. от фр. Нона Стефанова, София: Прозорец, 1994):

От септември миналата година вече не правех нищо, само чаках, чаках един мъж да ми се обади и да дойде. Ходех в супермаркета, на кино, носех дрехи за гладене, четях, поправях писмени работи, вършех всичко точно както преди, но ако нямах старите навици, изпълнението на тези действия щеше да ми бъде невъзможно без някакво невероятно усилие. Особено когато говорех, имах чувството, че живея по инерция. Думите, изреченията, дори смехът се оформяха в устата ми без истинското участие на волята. Впрочем за тогавашните ми постъпки, за филмите, които съм гледала, за хората, с които съм се срещала, ми е останал само смътен спомен.

Френските читатели са развълнувани от моралния аспект на книгата, а някои я възприемат като унижение на жената, разказва Ерно пред Шведското радио през 1998 г. Любителките на любовни романи са разочаровани от отсъствието на поезия, романтика и сексуални подробности. Други смятат, че книгата описва нещата от живота такива, каквито са. Трети критикуват Ерно за пълната липса на свян, четвърти – че се държи недостойно за интелектуалка: слуша естрадни песни на Силви Вартан вместо класическа музика, купува си червило. Но читатели мъже се припознават в написаното от нея и са изненадани, че авторката е жена.

Списание „Мари Клер“ прави анкета дали книгата е феминистка, или не. Отговорът е „да“, защото мъжът е обект. „Обикновена страст“ е екранизирана през 2020 г. от френската режисьорка Даниел Арбид. Главните роли изпълняват Летисия Дош и руският балетист Сергей Полунин. Тези, които очакват сексуални подробности, този път няма да останат разочаровани.

Влиянието на Ерно върху по-младото поколение писатели

През последните десетилетия безстрастният автобиографичен стил на Ерно е намерил последователи. Шведската литературна критичка Улрика Милес нарича Ани Ерно „прамайка на автофиктивната вълна“:

Eрно има неколцина наследници в течението на автобиографичното писане, заляло през последното десетилетие особено Скандинавия, с автори като Рейчъл Куск, Вигдис Йорт, Карл Уве Кнаусгор. Това течение има свои представители и сред младите френски писатели, например Едуар Луи и Нина Бурауи, които имат набито око за ефекта на нисшия социален произход върху живота на индивида.

Реакциите в Швеция

Удостояването на Ерно с Нобелова награда бе прието радушно в Швеция, без да е голяма изненада. Във връзка с възродения интерес към книгите ѝ – в последните години бяха преиздадени ключовите творби на писателката, а през 2023 г. предстои да излезе шведският превод на най-новия ѝ роман Le jeune homme („Младият мъж“) – нейното име често се появява в медиите и беше на челните места в списъците на фаворитите за „Нобел“ на компаниите за залагания.

Автобиографичният есеистичен стил на Ерно улавя духа на времето, но всъщност доколко актуалните тенденции вълнуват Шведската академия, пита се литературната критичка Анина Рабе. Без съмнение Ани Ерно е достойна за „Нобел“, но все пак е интересно да се отчетат механизмите, издигнали я на литературния Олимп тъкмо сега, коментира критичката.

Други говорят без заобикалки. С избора на Ерно Шведската академия цели да остави годините на скандали зад себе си и да затвори главата, която бе принудена да отвори от движението #MeToo, смята Ханес Фосбу от културната редакция на Шведската телевизия.

Като „очакван, класически и популярен“ и „опит за прелъстяване на читателската публика“ определя избора Бьорн Виман от авторитетния шведски ежедневник „Дагенс Нюхетер“. За Виман изборът е дело на „новата“ Академия – половината от настоящите членове са избрани след 2018 г., като една трета са жени, най-голямото процентно съотношение в над 230-годишната история на институцията.

Улрика Милес смята, че от 2007 г. насам, когато „Нобел“ за литература получи Дорис Лесинг, „сенките на женското (нелегални аборти, сексуални посегателства, роли на любовница, разводи) са се нормализирали, женското се е приравнило с общочовешкото“.

Разбира се, има и не толкова възторжени гласове, които критикуват, че за пореден път е отличен писател, езикът на чиито творби е индоевропейски. А други намират разказа за борбата на една хетеросексуална жена да строши оковите на патриархата за… изтъркан и скучен.

Тази година Шведската академия насочи прожектора на славата към стойностна авторка, позната на ценителите на литературата в държавите с по-голям културен пазар, но почти анонимна у нас. Да, Ерно присъства с два превода на български и в задълбоченото интервю на Деница Банчева, но те са останали някак незабелязани. Да се надяваме, че Нобеловата награда ще ни помогне да я преоткрием.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Ани Ерно в предаването Pagina Dos по RTVE, май 2022 г.