Много малко покрай Аракел Хачатурян е каквото се очаква от един фотограф или от един арменец. Тук има сноване из пространството и времето, хоровод от загадки и приключения, а самата неуловимост на живота е въплътена в герои с имена като Варая или Темистокъл. В черно и бяло, с ненадейни ракурси и още по-ненадейни обрати и мазки червено в напрегнатите моменти, „Аракел“ (2017) започва с един мъж, който се събужда в пустинята, а „Аракел. Фотоувеличение“ (2018) изследва предисторията на въпросното събуждане.

Освен с ексцентричен сюжет и превъзходно изпълнение, двата (засега) албума от поредицата се отличават с това, че всеки от тях е рисуван от шестима: Петър Станимиров, Димитър Стоянов – Димò, Евгений Йорданов, Румен Чаушев и братята Пенко и Сотир Гелеви. Художниците от сдружението „Проектът Дъга“ се редуват в различните епизоди по сценария на Сотир и обстоятелството, че стиловете им са твърде различни, никак не пречи на разказа, тъкмо напротив. Част от многообразието и доброто настроение на „аракелите“ ще откриете и в този разговор, който събира не само къде по-съвместимите, къде по-несъвпадащи версии, мнения и предпочитания на шестимата автори, а и нетърсени бонуси, като Роберто Бенини, дроселовата клапа и един справочник за войсковото продоволствие.

Какво е вашето определение за „комикс“ (или предпочитате „графичен роман“?) и защо ви привлича неговият начин на изразяване?

Димитър: „Разказ в картинки“ – старо, но златно определение. Няма нещо, което да не можеш да изразиш чрез комикса. Стига да можеш (смее се).

Петър: Нарисуваната историйка и графичната новела за мен са две различни неща – както статия и роман. Вълнуват ме разказите в картинки – още от времето, когато първобитният комикс художник е рисувал в пещерата Алтамира.

Румен: Хубава история в картинки. Но история трябва да има. Дори без текст в балончета. Защо ме привлича – ами мисля си, че мога да рисувам, а това ме кара да вярвам, че мога и да разкажа историята както трябва.

Пенко: Начин да се разказват истории. Комиксът е литература. Аз дълго време смятах, че текстът е по-важен от илюстрациите. Сега не съм толкова категоричен. Рисувам комикси, защото ми харесва да разказвам – художник съм и ми се струва естествено да предавам историите по този начин. Има още една причина – обичам да рисувам много, но често не знам какво. Рисуването на комикси решава този проблем.

Евгений: „Разказ в картинки“ е по-близо до стандартния случай. Комиксът обича истории, в които се случват събития, които си струва да бъдат илюстрирани. „Графичен роман“ е по-изискано наименование и върши същата работа.

Сотир: Рисуваните истории са стари колкото света и са родили писмеността. Съвременният комикс е вид литература, удобен начин да разкажеш история по начин, различен от всички други. Няма ограничения за жанр и стил, но както във всяка литература, важни са уменията, въображението и вкусът. Комбинирането на добър текст и подходяща графика е трудно, затова истински добрите истории в картинки са много по-малко от добрите книги в другите видове литература. Съвременното определение „графичен роман“ се стреми да се освободи от вестникарските наслоявания около комикса и до голяма степен успява. Това е необходимо, защото този вид разказване много се е развил през последните години и няма почти нищо общо с комичните историйки от началото на ХХ век.

Откъде се взе „Аракел“?

Петър: При нас решенията се взимат на десето число всеки месец. Дружното решение на това десето число беше, че всички искаме да работим по сценарий на Сотир. Той обаче се заинати, че ще му дойде в повече да пише шест сценария. Тогава Пенко, понеже е най-малък и най-умен, предложи шестимата да рисуваме по един сценарий, но всеки – както си иска. Беше лято и мен ме мързеше да оцветявам, затова казах, че ми се рисува нещо черно-бяло и смразяващо. Гената също каза, че го мързи, и си поиска човек, заровен до шията в пустиня. Димо пък беше решил цяло лято да лови риба и си поръча нещо по-късичко. Румен предложи главният герой да прилича на Шарл Азнавур. Всичко останало е дело на Соти.

Евгений: Когато Сотир започваше да пише сценария за първи епизод на „Аракел“ и обсъждахме моето участие, аз се помъчих да му откажа, оправдавайки се с липса на време. Тогава той попита какво би ме накарало да размисля. Аз, на шега, реших да му поставя неизпълними условия и казах, че ако ще участвам, искам само един герой. При това, за да няма дрехи и други подробности, да е заровен до врата в земята, а за да няма и декор, да е в пустиня. Допуснах, че съм се отървал, но се оказа, че за Сотир това не е особен проблем, и той написа сценарий, в който спази всичките ми условия…

Сотир: На една от редовните си сбирки разговаряхме как да направим заедно цяла история. Нашият колега Евгений Йорданов сподели, че е доста уморен от работа и го мързи да рисува човешки фигури. Това беше изходната точка. Малко по-късно Мария Николова (режисьорка на документалния филм „Дъга – разкази в картинки“) ми разказа един свой сън, който включваше доста от случките, които влязоха в сценария. Някъде по това време и брат ми Пенко подхвърли идеята за човек, който се събужда, а сърцето му е извадено…

Какви са плюсовете и минусите на работата на шест гласа?

Сотир: Става по-бързо. Рисуваш своите десетина странички и изведнъж целият албум е готов – цели шейсет страници. Ние сме приятели, а какво по-хубаво от това да правиш нещо с приятели? Няма минуси.

Димитър: Плюсовете – професионалисти, които са решили да се кефят. Минусите – че някои са рисували по-добре от теб и се вижда, когато се отпечата (смее се).

Евгений: Забавна закачка и повод да експериментирам, да пробвам някои техники, които иначе никога не бих могъл да проверя в нормална пазарна ситуация.

Петър: Само плюсове са. Най-много обичам момента, когато съберем различните гласове и те запеят в хор. Всеки път приятно се изненадвам. Но това е така, защото работим по железен сценарий.

Пенко: Страшно е приятно да работя с хора, които харесвам и уважавам. Когато правихме първия „Аракел“, нямахме представа какво ще се получи. Беше експеримент и много се зарадвах, че стана така добре. Втория път вече имах представа какво да очаквам, но пак се зарадвах, че стана така добре. Не си спомням да е имало дори един момент, в който общата работа да ме е затормозила.

Румен: Плюсовете… шест различни прочита на историята, без тя да пострада от това. Шест, а и повече стила в рисунките, подчертаващи различния прочит. Шест очаквания за „погледа“ на останалите и шест резултата, надминали очакванията. Шест различни посоки, в които би могло да се развие „продължението“. Минуси… не се сещам.

На едно място във втория „Аракел“ гастролира котаракът Гергин от „Илийчо и Август“, на друго – комикът Роберто Бенини в ролята на адвоката Бранев. От друга страна, страховитата с. 47 е като „икона“ на домашното насилие; карта таро, която обявява края на краищата… Какво е отношението ви към хумора, мистификацията и играта и как виждате този комикс – като място за удоволствие или място за размишление?

Евгений: Ако размишлението ви доставя удоволствие, „Аракел“ ви предоставя много възможности, стига да не изгубите чувство за хумор.

Петър: Мисля си, че „Аракел“ ми доставя удоволствие, защото ме кара да размишлявам, но пък историята е пълна с толкова странности, които, докато уж отговарят на една загадка, веднага поставят друга, че трябва пак да си помисля удоволствие ли е.

Пенко: Моето отношение към хумора е положително. Одобрявам го и го поощрявам винаги, когато го срещна. Към мистификацията се отнасям с предпазливост, а игрите не разбирам. Албумите за Аракел Хачатурян смятам за чисто удоволствие, но ако някой читател реши да поразмишлява, докато ги чете, не бих го спирал.

Сотир: Случките във „Фотоувеличение“ са истински до една. Котаракът Гергин е историческа личност. Роден е в Рим през далечната 1996-та и живя почти деветнайсет години. Присъствието му е съвсем логично. Адвокат Бранев също е реален и е майстор на дегизирането (може би затова ви прилича на Бенини). Истинското му име е Бранкузи. Той е важна част от мащабната конспирация около Аракел.

Как намирате лица за персонажите си?

Сотир: Ако някой се интересува, в мрежата се намират много полезни ръководства как се гради герой от рисувана история. От друга страна, всеки автор си има метод. В случая с „Аракел“ подходихме по следния начин. Двамата с Пенко се замислихме: героят ни е арменец, а кой е може би най-известният арменец на света? Шарл Азнавур, разбира се! И така решихме да изглежда като младия Шанур Азнавурян, както е истинското му име. Събрахме снимки и Пенко направи триизмерен модел на главата му в три възрасти – детска, млада и средна. Когато рисуваме, всички използваме този модел, за да си прилича горе-долу. Правим го съвсем свободно, всеки в стила, който е избрал за албума.

Пенко: Някои от героите ми са напълно измислени, други забелязвам на улицата, по телевизията или в някой филм. Понякога търся типажи сред известни спортисти, актьори, писатели, музиканти и ги променям, най-вече за да са ми удобни за рисуване. Веднъж рисувах себе си. Важно е да кажа, че отделям много време на типажите, понякога почти колкото и на рисуването на целия комикс след това. Разработвам ги много внимателно.

Румен: Някои са напълно измислени (когато рисуваш фантастична история, най-добре е да не разчиташ на референции): Алиса, Гръмозека и разните му извънземни от „Момиченцето от Земята“, Торен Яаар, Дарен Боорк, Енна Меерк от „Миташки и небесната джаджа“. При други целенасочено е търсена прилика с действително съществуваща личност… Във втората част на „Аракел“, макар по сценарий в личността на адвокат Бранев да нямаше нищо италианско, още докато четях описанието на адвоката, в ума ми се засели Роберто Бенини. Жестове, мимики, пози… Казах си: „Щом може Азнавур, защо не и Бенини?“

Евгений: Правя скици на типажа, който ми предстои, докато получа задоволителен резултат. Обикновено първото настроение е и най-сполучливо. После обаче трябва да се прецизират детайли, дрехи, оръжие, прическа и т.н. Тогава и започва събиране на информация за епохата, костюма. Най-добре е да се разполага с модел с подходящите дрехи и осветен по нужния начин, но това е трудно, скъпо и отнема много време (и още не ми се е случвало).

Димитър: В повечето случаи героите са добре описани от сценариста. Остава да ги поръсиш със своето въображение – и готово.

Вторият „Аракел“ е два пъти по-обемист от първия. Това знак за надежда ли е? Първият „Аракел“ е три пъти по-щурав като сюжет от втория – имаше ли причина да минете от Ходоровски към Антониони? Кога да чакаме трети?

Пенко: Съвпадението със заглавието на Антониони е случайно. Филмът в оригинал е озаглавен Blowup, а ние искахме нашето да е ZOOM, защото това пише на фотообективите. Но zoom не е на български, а и стои глупаво, написано под АРАКЕЛ. Избрахме „фотоувеличение“, защото няма друга дума на български, която да значи точно това. Наясно бяхме, че такова подзаглавие неизбежно ще бъде свързвано с филма, но нямаме нищо против.

Румен: Наистина във втория „Аракел“ настроението е сякаш по-минорно, историята върви по-леко… но това е само на повърхността, защото идва страховитата страница 47, а и най-важното тепърва предстои в… шест възможни продълженияххххххрррр…

Петър: Броят на страниците зависи от това каква история ще измисли Соти. Ние сме неделни художници на „аракели“, извън почивните дни всеки работи това, за което му плащат. Колкото е по-дълга историята, толкова по-бавно ще стане. Аз само си пожелавам да е за дъждовните хора.

Сотир: Би ми се искало да кажа, че третият „Аракел“ ще се появи през 2019 г. Във втория бяхме принудени да запълним някои бели петна от биографията на нашия герой. В него има и една загадка, която досега никой не е разшифровал, и може би тя ще стане основа на следващата история. Разбира се, той отново ще премине границата между смъртта и живота, но този път това ще му донесе някои прозрения, например: „По-добре да пийнеш кафе с бисквитка, отколкото да те ритне кон в челото!“ (Р. Бротиган)

Ясно е защо комиксът има ограничено присъствие в България през годините на комунизма („гнило западно влияние“), но как си обяснявате броените му прояви в момента?

Сотир: С дълбоко неразбиране на същността и възможностите на рисуваните истории, присъщо на интелигентната част от обществото. То от своя страна се дължи на лошото образование по литература и изобразително изкуство, съчетано с липсата на традиции в издаването на комикси. Положението е почти неспасяемо.

Димитър: Комиксът е част от световната култура, колкото и някои тикви и до ден днешен да не могат да го разберат. След промените нямаше добра издателска стратегия, която да използва опитните художници на комикси. Нямаше и пари при тези, които опитаха. В същия момент влязоха западни издания, които смениха посоката на „Дъга“.

Румен: Комиксът е скъпо занимание. Добре че не ни се налага да се издържаме чрез него. Сега. Тук. Е, има вече и някои изключения, които ни радват и ни карат да продължаваме да вярваме. Но определено е нужна подкрепа от страна на държавата. Примери в това отношение има и в Чехия, Полша, Унгария, Словения, да не говорим за Белгия или Франция.

Евгений: Всъщност през 70-те и 80-те имаше много хора с колекции от комикси и това, че е имало някаква забрана, е повече мит… При толкова филми, игри и интернет клипчета интересът към комикса в световен план доста е понамалял, но по-странното е, че не е изчезнал. Комиксът е много скъпо начинание: ако искаш да продаваш в малък тираж на ограничен пазар луксозни цветни книжки, илюстрирани от край до край, значи или си готов да фалираш, или трябва някой да те спонсорира. Всички сериозни издания, просъществували във времето, са излизали в относително големи тиражи в няколко държави едновременно: това гарантира прилични печалби и по-достъпни цени. За да има качествени комикси, трябва техните автори да се издържат от тази изключително трудна професия, за да могат да упражняват само нея с години и да достигнат майсторството, от което зависи качеството. От 1983 г., откакто работя за пари, много неща се промениха в нашата държава, но едно си остана същото – размерът на хонорара. Тарифата за изработване на илюстрация беше от 20 до 80 лв. Точно същите предложения продължават да ми правят и през 2019-та, и то не защото съм начинаещ… Албумите „Аракел“ и „Над дъгата“ рисуваме и издаваме без идея за пари, а заради онова, което се нарича удоволствие.

Има ли определен тип читател на това, което разказвате? (Някой, който ви пише с молба да промените сюжетна линия; друг, който се явява на всичките ви събирания; трети, който купува половината тираж…)

Румен: В челните редици на нашата публика определено са почитателите на списание „Дъга“. Няма да забравя еуфорията при представянето на първия албум „Над дъгата“. Беше… прекрасно! Толкова много хора! Толкова много приятели, за които не си и подозирал. Някои бяха дошли семейно – и с деца, и с внуци! – носещи по наръч от скъпите си „Дъги“ за автографи. Улица „6 септември“ 1, където в галерия „Алтроникс“ представяхме албума и изложбата, беше блокирана от фенове…

Евгений: Ако срещнете този, дето купува половин тираж, моля, незабавно ни свържете с него. В България има няколкостотин души, които гравитират около комикс идеята. Повечето рисуват или са пробвали да рисуват, да пишат… Има и фенове, и то немалко. Въпреки това нямам усещането за някаква комикс култура или фенска маса, чакаща поредната книжка. Никога не съм виждал възрастен човек (а и дете като че ли) да разглежда комикс в трамвая, метрото или на пейка в парка.

Кой комикс ви се вижда насъщен за всяка лична библиотека?

Димитър: Чак насъщен не бих казал, но от постовете на фенове разбрах, че са научили много неща от книжките с картинки – на някои например комиксът е бил първата среща с буквите. „Дъга“, разбира се!

Румен: Един от любимите ми е „Теди Тед“ (худ. Джералд Фортън, на страниците на Pif). Разглеждал съм с часове отделни епизоди. „В търсене на птицата на времето“ и „Питър Пан“ на Режис Лоазел са прекрасни.

Евгений: За мен „комикс“ не е нещо еднородно. Познавам стотици автори със свой стил, метод на работа, национални особености. Библиотеките се намират на места, които се различават толкова много като темперамент, манталитет, традиции и история, че отделните течения в световен мащаб не се смесват толкова, колкото ни се струва. У нас като че ли сме по-любопитни към чуждото влияние, но средният вкус е по-скоро европейски. Не си спомням някой да е примирал за „Супермен“ или „Спайдърмен“, въпреки че поредиците са в много случаи страхотно нарисувани.

Сотир: Никога не съм имал специални предпочитания към комиксите, както и към другите видове литература. Всичко зависи от това каква потребност имам в дадения момент. Едно от най-ценните ми притежания е справочникът „Прехранване на войската“ от 1936 г. с автор Стефан Бояджиев.

Пенко: „Астерикс“ от Рьоне Госини и Албер Юдерзо. За него съм сигурен. Има и много други, които са хубави, но не са за всеки. Мога да изброя някои художници, чиито комикси си заслужава да се видят – Реймон Поиве, Уго Прат, Марсел Готлиб, Жак Тарди, Мьобиус (Жан Жиро), Пол Жилон, Алфонсо Фонт, Енки Билал, Франсоа Скюитен, Дино Баталя, Жорди Бернет, Даниел Торес, Хаяо Миядзаки, Майк Минола, Мигеланшо Прадо.

Петър: Както и при книгите, това е твърде личен избор, но бих препоръчал „Златната ябълка“ на Сотир и Пенко, когато Пенко го дорисува.

Какво се рисува най-трудно? А най-лесно?

Петър: Най трудно рисувам окръжности, а най-лесно – точки.

Димитър: Най-трудно се изобразяват чувства, а най-лесно – балончетата за текста.

Румен: Май най-трудно се рисува нещо, което и другите не знаят как изглежда… а може би е най-лесно.

Сотир: Най-трудно се рисуват ръце и голи стъпала, най-лесно – яйца от костенурка.

Пенко: Най-трудно се рисуват ръце, особено такива, които сочат нещо в дълбочина. Дроселова клапа също се рисува трудно. Аз най-лесно рисувам кюфте и червей.

Евгений: Най-трудно се рисува онова, което не познаваш, онова, за което не си се подготвил или просто не желаеш да рисуваш. Най-лесно стават нещата, които ти идват отвътре. Това се случва след дълги години подготовка и наблюдение – усещането е, че ръката ти рисува сама, което за страничния наблюдател изглежда като фокус.

Сдружението „Проектът Дъга“ съществува от 2011 г. Влиза в живота на българските любители на комиксите на следващата година, когато прави малък фурор с първия си сборник – „Над дъгата“ (с благословията на авторите, все още може да го свалите „пиратската“ от Мрежата). Главната цел на Сдружението е да върне разбирането и практиката на комиксовото общуване в България, а името му се дължи, разбира се, на прочутото през 80-те години списание за „разкази в картинки“. Основателите му са Петър Станимиров, Румен Чаушев и Сотир Гелев. За няколкото години на своето съществуване Сдружението издаде четири албума и организира Първата национална изложба на българския комикс, шестте издания на Националната награда за български комикс на името на Александър Денков и двете София комикс експо (2014, 2017). И ничий скепсис, дори този на самите хора от „Проектът Дъга“, не може да разколебае вярата ни в смисъла на фантастичното им начинание.

Заглавно изображение: Из въвеждащите страници на първия „Аракел“ (2017), худ. Евгений Йорданов

Фотографски портрети на художниците: © Свобода Цекова

Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.