Архитектурата и властта – предизборно

След по-малко от месец предстоят поредните парламентарни избори в България, този път комбинирани. Архитектурата обикновено е само мизансцен на предизборния разговор у нас – той се провежда в безлични заседателни зали, размятат се интериори на спални, дизайн на легла и скандални нощни шкафчета, както и еленски рога в ловни резиденции. Най-много някой да се сети да възпали отново темата за комунистическите паметници. Или да хвърли малко яйца по бившия Партиен дом.

Архитектурата обаче може да каже много повече за властта, която я поръчва и обитава. А също така и за обществото, което избира тази власт. Но как?

За този текст съм избрала три архитектурни епизода, които ще разкажа последователно.

Изложбата

Килната Бранденбургска врата, залят в червено Мавзолей на Георги Димитров, обърнат наопаки бивш Партиен дом, задраскан от голямо синьо-червено петно. Едрите живописни платна свеждат шаблонната архитектура на властта до геометрични абстракции.

Това е изложбата „Сградите в нас“, специално замислена за пространствата на софийската галерия „Структура“, по думите на автора Иво Бистрички и кураторката Мария Василева. Нас, хората, ни няма обаче в изложбата – всички места на картините са тотално обезлюдени. Ние сме отвън, наблюдаваме платната и се опитваме да разпознаем кои са сградите и защо им се случва точно това. Очевидно е желанието да се покажат отчуждението на съвременния човек и деформираният начин, по който индивидът общува с властта чрез пространствата. А какво става, ако и пространствата са деформирани?

Работното заглавие на изложбата, споделя Бистрички, е било „Власт“. Всъщност именно избраните сгради са най-интересни за един архитект. Защо точно тези, беше първият въпрос, който си зададохме, когато група архитекти влязохме в галерията. Виждаме всъщност купчина туристически атракции – Триумфалната арка в Париж, Партенона в Атина, Капитолия във Вашингтон, Бранденбургската врата в Берлин и някакъв софийски соц. Все места, обичайно гъмжащи от хора, но тук пусти и без детайл, безадресни.

Още нещо – търсени са сгради с отчетлив неокласицистичен език, с ордери, арки, колонади. Усещането за тоталитаризъм е много силно. Всяка от тези картини може да служи за корица на ново издание на „1984“, но всъщност не всички пространства са тоталитарни от архитектурно-историческа гледна точка. Забавното е, че неокласиката е любим стил както на енциклопедистите от епохата на Просвещението (заради идеалите на републикански Рим примерно), така и на диктаторите от XX век (Хитлер и неговата мечта за нов Берлин – Welthauptstadt Germania, или „Световна столица Германия“). Неокласиката е едновременно изразно средство на социалистическия реализъм и символ на красотата за съвременните британски консерватори, като покойния сър Роджър Скрутън. Всъщност най-подходящият архитектурен стил за размисли върху отношенията на човека с властта.

Инсталацията

Темата на националните павилиони на Архитектурното биенале във Венеция през 2014 г. беше Absorbing Modernity 1914–2014. Инсталацията в германския павилион беше перфектната метафора за разказване на историята чрез пространство.

Макет в мащаб 1:1 на изящната модернистична вила (бунгало) на западногерманския канцлер от 1964 г. (т.нар. Kanzlerbungalow в Бон) беше буквално вписан във фашистката неокласическа архитектура на германския национален павилион, реконструиран през 1938 г. Видни от пръв поглед бяха разликите в пропорциите, далеч по-скромните, но пък щедри пространства, усещането за отвореност, достъпност и човешки мащаб на бунгалото.

„Ще научите много повече за мен от тази сграда, отколкото от която и да е моя политическа реч“, казва канцлер Лудвиг Ерхарт, който поръчва сградата на архитект Сеп Руф и е нейният пръв наемател. През последвалите години – до обединението на Германия – това е мястото, където западногерманските канцлери живеят, забавляват се и посрещат чуждестранни дипломатически делегации. Това е представителната дневна на ФРГ, която присъства всяка вечер по телевизията. Следвоенният модернизъм като символ на демокрацията.

Концертната зала

Именно затова е много важен архитектурният образ, с който властта решава да се припознае по принцип.

През септември 2021 г. се проведе затворен концерт на руския диригент Валерий Гергиев в зала „България“ под патронажа на Румен и Десислава Радеви с цел набиране на средства за нова музикална зала на България. Инициативата на Фондация „Богария“ е промотирана от 2017 г. като възвишена кауза „градеж на нова филхармония в центъра на София“, на „нов, великолепен Храм на духа“ – основание и източник на заслужена „радост и гордост на днешните и бъдещите поколения на Отечеството“. Новата зала трябва да е „нищо по-малко от величествена, нищо по-малко от великолепна“, твърдят патетично инициаторите в специалния сайт за проекта. Оказва се, че в представите си за новата филхармония те се вдъхновяват от „немодернистичните, класически линии в архитектурата“, от „изяществото – като онова на филхармонията в Барселона“, от „великолепието – като на базиликата „Сакре Кьор“ в Париж“.

Българският президент например живее също в тип модернистично бунгало – вила „Калина“ в Бояна, но от онзи регионален, неонационален модернизъм на късния соц. Вярно, далеч не е толкова отворено и достъпно като демонстративната германска вила от 1964 г., но все пак е сграда с отчетливо модерен език. Интересно тогава дали Румен Радев осъзнава с какъв архитектурен консерватизъм се е забъркал с публичната си подкрепа за иначе достойната за уважение инициатива за нова концертна зала в София?

Също така е много интересно на чисто хипотетично ниво каква нова сграда би поръчал следващият президент на България за резиденция на властта. Какъв би бил идеалният архитектурен символ на политическата власт в България днес? Неокласически консерватизъм, постмодерна еклектика, прогресивен модернизъм или просто националистически хибрид? И тогава пак ще анализираме властта и обществото, което избира тази власт.

Заглавна снимка: От изложбата „Сградите в нас“ на Иво Бистрички © Галерия „Структура“