Архитектурната геополитика и тихото настъпление на Китай

Докато напрегнато наблюдаваме последиците от имперските амбиции на Владимир Путин, ми се струва, че е също толкова важно да проследим глобалните планове на Китай. В нашия конкретен случай – в архитектурата.

Архитектите рядко пишат романи. Но ето че през март 2021 г. излезе първият роман на популярния нидерландски архитект Райниър де Храф. The Masterplan разказва за драмите на амбициозен португалски архитект, който отива да строи чисто новата столица на измислена млада африканска република и в един момент нещата страшно се объркват. Самият Де Храф е партньор в нидерландското суперстудио ОМА (Оffice of Metropolitan Architecture) и директор на неговия тинк-танк АМО, а от няколко години се подвизава из популярните архитектурни сайтове и като публицист. Сюжетът на романа не блести с художествена виртуозност, героите имат очевидни прототипи в реалния живот, но романът е интересен с друго – темата как суетата на европейския архитект катастрофира в бездънните корупционни схеми на постколониалния свят, е любопитна по един болезнен начин.

Райниър де Храф и архитектите от ОМА проектират активно и от години в Нигерия, Дубай, Катар, Русия и Китай, в редица страни от бившия Трети свят, както и в бурно развиващи се икономики със съмнителни режими, и са част от онова поколение звезди, които не се притесняват от олигарси и диктатори и превърнаха авангарда в бизнес. Романът очевидно черпи от лично преживяното и подрежда поредица от абсурдни случки, които очертават кухия силует на глобалния строително-инвестиционен пазар. Но главен герой на The Masterplan всъщност не е Родриго Томаш, разглезеният, нарцистичен и комплексиран син на европейско архитектурно постмодерно величие от 80-те, който цял живот се опитва да излезе от сянката на баща си. Главен герой е една друга сянка, която започва неусетно да доминира в строителния бизнес по цял свят, особено в по-скрити и непопулярни места като Африка.

Новата столица Билунга на въображаемата сепаратистка държава в The Masterplan се проектира от китайски архитекти, строи се от китайски работници, използват се китайски строителни материали, които се транспортират от китайски логистични компании, и всичко това се финансира със заеми от китайски банки в замяна на нефт от откритите през 1996 г. неочаквано богати находища в африканската република, който се изнася за Китай. Европейският архитект е само за фасада, а новата столица се оказва гигантска схема за източване на ресурси и пране на пари.

Историята е художествено пресилена, но съвсем не е безпочвена измислица.

Ето още една, този път съвсем реална история.

В непосредствена близост до Кайро от 2015 г. Египет строи своята нова административна и финансова столица на терен от 700 кв.км с прогнозно население от близо 7 млн. души. Целта е да се облекчи животът на жителите на Кайро, който в момента е един от най-пренаселените градове в света. Начинанието е скъпо и с размах, подходящ по-скоро за следвоенния оптимизъм от втората половина на ХХ век или за петролните монархии от Близкия изток. Градът още няма име, но тече конкурс за такова. Забавно е как в края на 2021 г. едно от спряганите имена е просто град Египет, по примера на сигурно най-популярния нов град на ХХ век – едноименната столица на Бразилия, завършена през 1960 г. сред централните плата на Южна Америка.

Египет е държава, разкъсвана от конфликти, но в момента именно в новата столица кипи бурна строителна дейност, включваща и амбициозното намерение там да бъде издигната най-високата сграда в Африка – офисната Iconic Tower, която със своите 385 метра трябва да символизира технократското бъдеще на страната. Новият град се строи с невиждана скорост, а един етаж на Iconic Tower се завършва само за четири дни.

По някакъв ретро начин обаче това крупно начинание все едно загърбва всички проблеми на нашия век – климатични, социални, икономически, дори културни. Какво демонстрира през 2022 г. гората от стъклени небостъргачи с архитектура, тип дубайския „Бурдж Халифа“, сред прахта и пясъка на египетската пустиня? Чисто нова столица, в която социални жилища няма, но са планирани мегаджамия, мегакатедрала и най-високата сграда в света – еднокилометровият обелиск Oblisco Capitale, микс между архитектурата на древните фараони и любимия стил ар деко на американския капитал от началото на ХХ век. Извисяваща се стена от сгради, направени от десетки хиляди кубични метра бетон и стомана, които стоят странно чужди и по-скоро отблъскват, отколкото привличат хората.

Всъщност всичко това демонстрира глобалната сила на Китай. През 2017 г. китайската държавна строителна компания CSCEC (China State Construction Engineering Company) сключва договор за 3 млрд. долара с Египет и поема ангажимента да построи първите 20 кули във все още безименния нов град. Те трябва да са готови до края на 2022 г., а именно скоростта на изпълнение символизира силата на новите геополитически връзки.

Китай отдавна вече не строи само безлична и анонимна инфраструктура в Африка. Пред последните 20 години отношенията му с този регион се развиха до такава степен, че днес азиатската държава е най-големият икономически партньор на африканския континент. Архитектурата и строителството са част от тази игра.

Африка е голяма (по-голяма от Китай, САЩ, Индия и Европа, взети заедно), богата на суровини и все още подценявана. По време на Студената война, в първите десетилетия след края на Втората световна война, Източна Европа и СССР участваха активно в модернизацията на бившите колонии като част от глобалния износ на социализъм. Включиха се български инженери и архитекти, които проектираха язовири, стадиони, болници и културни комплекси в Мали, Алжир, Нигерия и Мароко. Днес тази роля е поета от Китай.

Азиатската държава усилено окуражава своите компании да изнасят дейности в Африка. През 2011 г. китайските предприемачи изпревариха по дял европейските и в момента са най-активните участници в строителния бум и бързата урбанизация на континента – в Етиопия, Замбия, Конго, навсякъде. Инвестициите са в размер на десетки милиарди долари и се спонсорират с финансови инструменти, предлагани от китайското правителство. Китайските компании наемат свои подизпълнители и много рядко работят с местни африкански архитекти. Използват се вносни материали и технологии, често напълно неподходящи за местния климат и трудни за поддръжка. Въглеродният отпечатък и енергоефективността са излишна формалност.

Как изглежда тази нова китайско-африканска архитектура? Голяма, скъпа и всъщност много сходна с новата столица на Египет.

Например централата на Африканския съюз в етиопската столица Адис Абеба е наричана „китайският подарък за Африка“ и е част от първата вълна китайски строителни инвестиции. Сградата е завършена през 2012 г. и представлява гигантски комплекс от административен небостъргач и конгресен център на площ от 100 000 кв.м и на стойност близо четвърт милиард долара. Стъклените здания, които разчитат основно на изкуствена климатизация, са проектирани от китайски архитектурен консорциум и построени отново от CSCEC с помощта на 1200 китайски работници и с изцяло китайски материали.

Комплексът дори стана част от любопитен шпионски скандал, когато френският вестник Le Monde Afrique  публикува разследване, потвърдено после и от Financial Times, че от откриването на комплекса до януари 2017 г. е имало изтичане на конфиденциални данни към сървъри, разположени в Шанхай. По-голяма част от телекомуникационната инфраструктура в Африка, включително тази в Етиопия, се изгражда от две китайски компании – Huawei и ZTE. След скандала централата на Африканския съюз въвежда свои собствени сървъри и криптирани комуникационни канали, които вече не минават през Ethio Telecom, държавната телекомуникационна компания на Етиопия.

В момента китайски компании строят новия парламент в Зимбабве за 100 млн. долара, парламента в Конго, както и новото международно летище в Замбия – една от най-бързо развиващите се африкански държави, която притежава близо 50% от световните запаси от кобалт и манган (ключови за електронната и стоманената индустрия).

Ясно е, че Китай е световна суперсила. Но това беше и мястото на евтини архитектурни имитации, безсмислено скъпи сгради икони (стадиона „Гнездото“ в Пекин например) и некачествена градска среда. Днес всичко това изглежда изнесено в Африка.

Супергъстите жилищни квартали, част от антиутопичните пейзажи на китайските градове, като че ли ще се повторят насред полетата на Африка. Китайският милиардер Ян Дзъ-юн например строи чрез инвестиционната си компания Erdemann Properties крупни жилищни комплекси в кенийската столица Найроби, които често са групи от многоетажни, гъсто разположени кули, като т.нар. River Estate, с миниатюрни едностайни апартаменти. Функционалните разпределения са на границата на абсурда – с ос от 2,8 м за дневна, 3 м за спалня и обща квадратура от малко над 50 кв.м.

Това са само няколко от многото архитектурни примери за новия тип китайски колониализъм в Африка.

В същото време в самия Китай правителството упражнява все по-стриктен контрол върху архитектурата.

През 2020 г. е наложена официална забрана на архитектурното плагиатство и имитациите на чужда архитектура. Китайските сгради трябва да отразяват съответната местна култура, а „големите, вносни и странни“ като дизайн проекти – да бъдат ограничени. Забрана е наложена и върху височината на новите небостъргачи, като тя се ограничава до максимум 500 метра. Китайските архитекти започват постепенно да се изтеглят от градовете и да обръщат внимание на провинцията и забравената местна специфика на страната си. Така, между другото, започват и да създават все по-добра съвременна архитектура – контекстуална, ненатрапчива и устойчива. Ето два хубави примера: изграждането на нова фабрика за тофу в село Цайджай и реставрацията на пешеходния мост над река Сун-ин, свързващ селата Шъмън и Шъмъню (вж. видеото по-долу).

По-интересно е друго – и то вече има общо и с настоящата война в Европа. На фона на сринатите борсови цени в Русия, а вече и на неработещата московска борса, Китай обмисля изкупуване на акциите на руските енергийни и суровинни компании. По аналогични причини като в Африка – заробване на закъсали държави с отпускане на кредити, които не могат да върнат, или контрол над ключови индустрии и суровинни залежи.

Както някой беше написал, в новия свят на поредна Студена война, Русия ще е новата Източна Европа на Китай.