Автентичният интерес прави един учител успешен

Даниел Симеонов вече е популярен с киношколата, която развива от няколко години в училището в с. Дерманци. Дори докато говорим, той се готви за монтажа на последния ѝ филм и събира средства за обновяване на техниката в кинолабораторията на училището. Но противно на първото впечатление, в работата на Даниел не образованието е отворило врата за киното, а киното отваря множество образователни врати.

Надежда Цекулова разговаря с Даниел Симеонов за ролята на киното като педагогически инструмент. 

Учил сте различни специалности в няколко университета в няколко държави. Как се озовахте в училището в село Дерманци?

Откровено казано – не знам. Никога не съм очаквал, че така ще се стекат нещата в моя живот. Аз съм завършил гимназия в Луковит преди много години. Бях добър по философия, ходех по олимпиади. Приеха ме в Софийския университет да уча философия. Оказа се много по-различно от това, което си представях, беше изчезнала цялата магия, която моят учител по философия ми „изпращаше“ с всеки урок. След това заминах в чужбина, върнах се и винаги съм искал да се занимавам с изкуство. Но понеже съм от малък град, а в малкия град мечтите ти са потиснати от какви ли не обстоятелства, не смеех да преследвам големи мечти. И дълго време само тайно исках да се занимавам с кино. 

Не знам как реших, че ще преследвам мечтата си този път. Започнах да уча кинорежисура, след това работих в корпоративния сектор... Така след известно търсене на себе си в чужбина и у нас попаднах на една обява на „Заедно в час“ и реших, че ще ставам учител. Никога преди това не съм си го представял, не съм мислил това за някаква възможна за мен професия. Но започнах и ето ни тук...

Образованието Ви е намерило неочаквано, но е успяло да Ви задържи по-дълго от всичко останало. Защо?

Абсолютно е така. Може би защото още на първата година интегрирах киното, успях да направя тази сглобка (смее се). Избягвах думата, но трябваше да я кажа. И тая сглобка, която се получи, ме кара да се чувствам добре. Най-важното е срещата с децата. Много бързо разбрах, че нищо в децата не може да ме накара да съм тревожен, притеснен, напрегнат. По-скоро с колегите, с училищната среда, с институционалността срещам затруднения. Но се чувствам чудесно с работата си. 

Мислил ли сте как се получава това?

Според мен първо по важност е не дали учителят може прецизно да си предаде урока, дали е добър в прилагането на интерактивни методи и други модерни думи, не че те са лоши. Най-важното е дали има автентично и искрено желание да общува с деца, да му е интересен техният свят. Не искам това да звучи наивно или патетично, но това е истината. 

А как стигнахте до училището в съседство с родното Ви село? 

Работя тук от самото начало. Когато отидох на интервюто в „Заедно в час“, им казах, че имам едно-единствено условие и то е да работя в Дерманци. Истината е, че аз дори знаех, че учителката по английски скоро напуска, и нещата станаха естествено. 

С какви ученици се срещнахте в училището в Дерманци?

С всякакви ученици. Тогава беше основно училище, сега вече сме до 10. клас. Ние сме двама учители по английски и си разпределяме класовете. Например тази година преподавам на деца от втори до седми клас. Това отваря интересни въпроси за образователната система. 

Какви?

Ако си учител в голям град и в училището ти има четири паралелки в пети клас, ти си учител по английски език в пети клас и да кажем, в шести или осми клас. В същото време аз трябва да преподавам във втори, трети, четвърти, пети, шести и седми клас, което са шест различни нива. Ако утре имам пет часа, подготвям пет различни урока – от картинки с думички за втори клас до сегашно перфектно време и граматическа конструкция. И аз пак съм с привилегия, защото това е език. Докато, ако преподаваш биология или история, или математика, това е изключително предизвикателство. Дори да си невероятен учител, колко ефективен можеш да си и колко дълго, когато работиш по този начин? 

Тези неща матурата, НВО и PISA само ги регистрират под формата на разлики между постиженията на децата в градовете и селата, но не ги обясняват. Министърът говори много хубаво, но на следващия ден ние получаваме от МОН някакви инструкции, които са еднакви за мен и за учителя във водеща гимназия в София. Това не ми помага.

Другият въпрос е паралелната вселена на частните уроци. Наричам я вселена, защото тя се отваря и всичко потъва в нея... Тя е назована, идентифицирана и след това си скръстваме ръцете и казваме: „Да, добре.“ МОН имам предвид. МОН е загубило всякаква състоятелност по отношение на работата си с уязвими групи и с решаването на големите образователни неравенства. 

И на този фон Вие правите школа по кино в село Дерманци? Доста бутиково начинание.

Да. Да Ви кажа, начинанието ни би било също толкова бутиково и в София, и в Пловдив, и в Бургас... В рамките на образователната система децата нямат истинска среща с изкуството, всичко минава през занаятчийството. Докато концепцията, която ние имаме за киноучилище, е киното да е педагогически инструмент. Киното да е отправна точка за създаване на устойчиви нагласи у децата, компетентност и т.нар. меки умения – да работят в екип, да изразяват отношение към света, да имат критическо мислене, да развиват своите комуникационни, презентационни умения, като същевременно срещата с изкуството е на първо място. 

Може ли да дадете пример какво означава това?

Процесът при нас протича така – гледаме филм, след това го мислим, обсъждаме, пишем за него. А не: „Извадете си тетрадките и запишете: Видове обективи.“ Образно казано, разбира се. Това обаче е много голямо предизвикателство, понякога институциите изобщо не разбират какво правим. Трябва много време, ние дори сме адаптирали някакви неща, за да се срещнем чисто понятийно. Защото понякога не ни разбират, като казваме, че децата в шести клас разсъждават върху откъс на Тарковски или Бунюел. В България има изключително подценяване на киното и на изкуството изобщо. 

Малко трудно се говори за това, защото хората се обиждат, но ако трябва да си кажем истината, нека обърнем поглед към музиката и изобразителното изкуство, които са представени в учебната програма. Самата програма и какво е заложено в нея, е по-малкият проблем според мен. Но нека погледнем учителите. 

За съжаление, пак трябва да направим разграничение между градовете и селата. В града аз бих направил анкета колко учители по изобразително изкуство и музика ходят на концерти и изложби, каква музика слушат, защото това е най-искреният опит, който ще предадат на децата. Работят ли с текстове, коментират ли произведения на изкуството, или часовете са пълнеж. 

В селата пък в повечето случаи няма учители по музика и изобразително изкуство. Няма как да има учител по изобразително изкуство в нашето училище, защото часовете му трудно ще направят и половин норматив. Така учителката по английски, моята колега, понеже има по-малко часове по английски, взема и музиката. Тя е много отговорен човек, но според Вас колко е мотивирана да преподава музика, каква е нейната компетентност и отдаденост? И макар у нас да липсва съзнание за това, тези проблеми също допринасят за тъжните ни резултати на всякакви видове изпити.

Може ли да обясните по-подробно това?

Ако едно училище може да развива добре предметите по изкуства, без да е специализирано в тях, това води до по-голяма добавена стойност за учениците, за общата им култура. Помага им в разбирането на текстове от по-разнообразни сфери на живота. Защото моите деца, дори да са умни, ако им се падне на PISA един текст за Шопен, те никога не са чували за него и това автоматично вдига трудността на задачата. 

Изпитвал съм това на себе си, когато се явявах на TOEFL (изпит по английски език – б.а.). Падна ми се текст за гама-лъчението, радиоактивните вълни и така нататък. За мен тези понятия са непознати и аз се боря не с английския, а с много други неща. Със своята притесненост, тревожност, с абсолютното усилие да запомня, защото темата ми е безкрайно далечна. Аз съм възрастен човек, явявал съм се на десетки изпити, учил съм в няколко държави. А представете си как се чувства в такава ситуация едно дете на 13–14 години и как това се отразява на представянето му. 

При тези изходни условия как въвличате учениците си в идеята да се занимават с кино? 

Ще се върна в началото на нашия разговор, когато ме попитахте с какви деца съм се срещнал. Аз пътувам много и смело мога да кажа, че са деца като всички. Моите деца са абсолютно същите, със същите страхове, вълнения, радости, тревоги, но с едно голямо изключение – те нямат достъп до възможности. И това, бих казал, е национален проблем. 

Вие споменахте, че децата Ви отиват сега на кино. Просто си взимат връхните дрешки, хващат някакъв обществен транспорт и отиват да гледат филм. Моите деца нямат тази възможност. По пътя към киното или към парка, или където и да отиват, Вашите деца ще видят плакати на други филми, на концерти, може би на някоя по-популярна театрална постановка. Ще видят плаката на „Дюн 2“, ще извадят телефоните и ще си кажат: „Я да го чекна.“ Те неволно вече ще са се срещнали с други изкуства, с един по-широк свят. Моите няма къде да видят този плакат, за да направят това усилие и тоя елементарен рисърч, който връстниците им ще направят, докато се возят в автобуса. Нещо толкова просто и толкова гигантско като проблем. 

Но Вие ме попитахте как ги въвличам – много просто, аз искам автентично да общувам с тях и това се отплаща. От значение е, че съм от тяхната общност, живея на 7 километра, някои деца живеят в моето село. И в същото време имам високи очаквания от тях. Ето, днес е събота, след 15 минути трябва да тръгна към Дерманци, защото ще монтираме филма, който ще представяме в Португалия. И съм малко разочарован, че няма да дойдат всички седем деца, а ще дойдат четири. В същото време си казвам: „Луд ли си, днес е събота и цели четири деца ще дойдат доброволно, без заплаха от двойки или отсъствия, да правят нещо за училище.“ Те са мотивирани от дейността и от връзката ни; от една страна, им е интересно, от друга страна, за тях е важно да не ме разочароват. 

Споменахте, че се подготвяте за фестивал в Португалия, в предходни години сте водили учениците си на фестивали за младежко кино в Германия, във Франция... Как успявате? Някои от децата, които живеят в малки и отдалечени населени места, не са стигали дори до областния град.

Успявам с лични усилия и с подкрепата на организацията „Арте Урбана Колектив“, с която правим всичко това. Това е много дълъг и трудоемък логистичен процес, но си струва, за децата е страхотна възможност. За съжаление, българското образование чрез националните си програми не дава такива възможности. Националните програми много често ти казват: „Ние ти даваме пари за едно пътуване в рамките на областта.“ Благодаря, но аз в моята област нищо не мога да направя. Например, ако живея на 20 км от Плевен и на 40 км от Ловеч, но съм в Ловешка област, трябва да отида в Ловеч. Освен че е по-далеч, там изборът на изложби или концерти е много по-ограничен. 

И за съжаление, тези недомислици дори не са резултат от злонамереност, а от комбинация на инерция, липса на инициативност и желание за прогрес. Написах едно писмо, с което предложих тези ограничения да се променят, и получих положителен отговор. Същото стана с програмата „Заедно в изкуството и спорта“. Там бяха заложени ограничен брой изкуства, най-популярните. По време на общественото обсъждане ние предложихме да се включи и филмовото изкуство. Отговориха ни, че от догодина ще се включи. И това се случи. Тази година добавят и фотография. Добре, но има още толкова необхванати възможности. Защо не се даде възможност училищата да определят изкуството, което ще развиват. Някой може да има възможност да развива цирково изкуство, знам ли. Или да се направи микс от изкуства, защо не?

Смесвате ли кино и английски? 

Не. Напротив, искам да бъдат ясно разграничени. Искам да знаят, че клипчетата, които гледаме в часовете по английски, не са кино. И в същото време не искам нивото на английския да им пречи да се срещат с киноизкуството. В нашето училище е абсолютно забранено да пускаме филми без педагогическа идея, просто за да пълним време. Едно е по история в девети клас да пуснеш филм за Втората световна война, друго е на втори клас да им пуснеш „Мики Маус“, за да мълчат. 

Навеждате ме на мисълта как се вписва в този контекст пускането в час по „Човекът и обществото“ в начален курс клип на Слави Клашъра...

Зле. Слави Клашъра не можем да го забраним, но един уважаващ себе си учител не може да го пуска като образователен материал. Ако ще го пускаме на децата, след това трябва да направим критично обсъждане – как смесва доказани факти и разни мистики и измислици, защо това е проблем, защо не е добре да го ползваме за източник. Тук топката пак е в учителите. Както срещаме децата с автентичното киноизкуство, така очакваме и другите учители да ги срещат с автентична наука.

Тук според мен има едно оправдание на възрастните, не само на учителите – че сегашните деца не се интересуват от това, което ние като възрастни искаме да им кажем. Вашите наблюдения такива ли са?

Откога преподаваме само неща, които предварително се харесват на децата? На тях може да им харесва по цял ден да са на телефоните, на моите – по цял ден да играят кючеци. Училището е там, за да каже нещо ново – ето, сега ще си говорим някакви безинтересни неща, а аз ще се постарая да ги предам по интересен начин. Не е вярно, че децата не се интересуват, но когато човек има ниски очаквания и от тях, и от себе си, няма как да са успешни. Твоя работа е да го направиш интересно – съжалявам, но това е истината. Твоя работа е да помислиш как да стане. Как да направиш връзка с техния свят. 

Примерно, как да говорим за стереотипи и предразсъдъци? Да извадя един учебник и да им диктувам? Не, аз говоря през техния опит, защото те са се срещали с това. Гледахме един филм на Фасбиндер – „Страх изяжда душата“. Моите деца ги познавам, те имат близки роднини, приятели, които са гастарбайтери. И така през техния опит отворихме много дълбок разговор. След това снимаха интервюта с хора, които работят в чужбина, за препятствията в техния живот, как се чувстват там и какви са предразсъдъците, които срещат. И повярвайте ми, че всички работиха с голяма мотивация и разбиране.

Искам да завършим този разговор с някой много умен въпрос, но за съжаление, не разполагам с такъв. Може би Вие като учител ще ми подскажете какъв е умният отговор, който търся за финал?

Ъглите, от които можем да гледаме към образованието, са прекалено много, травмата е прекалено голяма. 

Но ако търсим умен финал, бих казал, че „дела трябват, а не думи“. Съжалявам, че ползвам този цитат на Левски, който се е превърнал в клише. За реформа в образованието се говори отдавна, но се работи на парче – един текст в тази наредба, втори в онази наредба. Това не води доникъде. Ужасно закъснели сме с това усилие и то трябва да мине през всички пластове на системата – от преформулиране на ролята на синдикалните структури, през програмите, учителите, всичко останало. И да се направи.

Живеем във време, в което да научиш това, което поискаш, в момент, в който го искаш, е по-лесно от когато и да било преди в човешката история. Въпреки това – или може би имено заради това – формалното образование преживява криза на идентичността. В рубриката „Разговори за образованието“ Надежда Цекулова и нейните събеседници търсят философията, смисъла и формите на онова, което наричаме „образование“ в третата декада на ХХI в.