На второ четене: „Балконът“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Балконът“

илюстрации Калина Мухова, сценарий Зорница Христова, изд. „Точица“, 2018

Възможно е да си я купите спонтанно, например заради спокойната ѝ корица. На пръв поглед са ви привлекли архитектурата на балкона, въпросът защо е зазидана вратата му, детайлите с ковано желязо, синьото на буквите. После виждате сенките на голите клони, наветите от вятъра листа, накацалите птици, късните цветя в саксиите, прорасли от незнайно къде: и ето го с това усещането за сезон и изтичащо време. Може би после ще ви хрумва да гледате често корицата, за да не изпуснете някой детайл. Все пак всичко зависи от вниманието ви, защото „Балконът“ е рисувана книга без думи. За да оживее, има нужда от вашето съдействие.

Наистина още от корицата притеглят рисунките с молив на художничката Калина Мухова – родена е през 1993 г., но вече е участвала в редица световни проекти. След първото очарование обаче бързо става възможно човек да се зачуди и дали „Балконът“ не отдалечава, вместо да приближава, малките читатели до книгите. Дали щом няма думи, това не става още един екран, на който нещо си тече и бърбори; още едно анимирано филмче, което няма нужда от задълбочено внимание? Дори служебният текст накрая показва, че книгата има и сценарист – Зорница Христова.

Един от най-популярните братовчеди по идея на „Балконът“ вероятно е графичната новела The Arrival. Авторът Шон Тан, издаван на български с „Приказки от крайните квартали“, разказва без думи за имиграция, с желанието така да предизвика по-директна емпатия у „читателите“. Явно е сработило: книгата, издадена през 2006 г., и до днес е обичана. Тан признава, че процесът повече е приличал на правене на филм, отколкото на писане на книга.

В „Балконът“ все пак има малко думи: на последната страница е стихотворението на Атанас Далчев, вдъхновило книгата. Затова и вероятно понася сравнение с „Изобретението на Хюго“ на Брайън Селзник, разказана с малко текст и много рисунки с молив. И Селзник като Тан използва рисунките кинематографично (а и разбира се, книгата получава своята бляскава, или ако сте строги – леко кичозна екранизация). Приличат на сториборд – скиците, които се правят в помощ на снимачния ден, за да бъдат набързо преглеждани при построяването на кадрите. В „Изобретението на Хюго“ дори го има типичното кадриране – спазени са правилата за редуване на близки и общи планове, а самите рисунки по-често не са много детайлни, за да се възприемат за секунда.

„Балконът“ съществува в друг ритъм. Моливът на Калина Мухова не маркира детайлите като този на Селзник, а се задълбочава в тях. Не е черновата на режисьора. В книгата сме в света на малко момиче: самото то вероятно обича моливите си и сигурно все още не умее да се изразява добре с думи. Когато рисува това момиче, художничката някак естествено преминава в по-детски стил; в лицата на възрастните се вижда друго умение. Докосващо е, защото виждаш, че Мухова съчувства на героите си, мила е с тях, внимава да влезе в света им. Това ти помага да поискаш да се приближиш, което ми се струва важно за книга без текст. Нищо не те държи на ръка разстояние, дори първоначално да си отгърнал с недоверие. Усеща се, сякаш рисунките ти казват: „Хайде доближи се, виж какво има тук, ела да разгледаш и там…“

В историята малко момиче си играе с кана с вода. Не от скука или лошотия, естествено, а от любопитство. Родителите му обаче го наказват за страничния ефект на играта – каната става на парчета – като го изпращат в ъгъла. Има ли наистина нужда от думи, за да се предаде тази ситуация? Усещането да си малък, да бъдеш наказан несправедливо от някакви мощни гиганти, които имат свои правила, често неразбираеми за теб, е ясно на всички ни. Често – болезнено ясно. Няма нужда от друго, освен да бъдем оставени за момент с това усещане.

Съчувстваш и защото момиченцето не се отказва, не се оттегля навътре в себе си, а открива какво да му стане любопитно и в ъгъла. Вижда знак, че стената не е стена, защото тук има белег за балкона със зазидана врата. Също като изпращането в ъгъла, зазиждането на балкона е нелепа стъпка, наказание, което само възрастен може да измисли. Сигурно има много практични обяснения, но си остава грозно и глупаво. А после в историята идва и надеждата: за малкото момиченце и за малкото дете в читателя.

„Балконът“ все пак е близо до четенето, защото включва тази част от мозъка, която е свързана с дълбокото внимание и съсредоточаване. Не онази част, която се възпламенява от адреналин и те кара да искаш да четеш бързо и повърхностно (доста нови, най-често мачо автори са направили цяла кариера от това да пишат с много думи книги, които дават на мозъка усещане за екшън филм вместо за литература).

Стихотворението на последната страница не е бележка под линия, а друг пласт към историята. Рисунките всъщност не просто не буквализират Атанас Далчев, а си позволяват да отидат в съвсем друга посока от неговата. Изборът на автор от учебниците по литература също доближава по изненадващ начин тази книга до книгите.

Неотдавна бях в книжарница, търсейки някаква литературна класика, и си дадох сметка, че тя съществува в два варианта: ученическо издание с ярка корица и свръхскъп том, опакован в кожа, който е не толкова за четене, колкото за обзавеждане на кабинет, вид скъп тапет за един или друг колекционер. Нямаше най-елементарен вариант с меки корици без кожа или детска рисунка отпред. Идеята, че никой между ученика и колекционера няма полза от тези книги, е абсурдна. Все пак тези заглавия, стихотворения и автори – когато са добри – са за четене, препрочитане, опознаване. Компания, с която да живееш през годините по един или друг начин.

Веднъж наблюдавах как момченце дърпаше книга след книга от колекцията ми с детски заглавия и настояваше да му се четат. В един момент стигна до „Балконът“ – приятна почивка за гласовите струни на възрастния. Детето обаче беше изпаднало в някакво опиянение, знаете за кой момент говоря: искаше да слуша още и още. Не разбираше идеята за книга без думи, очите му се разшириха в известно недоверие. След още няколко заглавия обаче се върна към нея и пак я разгледа. С това и приключи играта на четене, която беше заменена от игра с бутоните на кухненския часовник.

„Балконът“ не е за всеки момент и да, може би ще изисква да я обясните. Все пак не я подминавайте – не е мързелив начин за четене, а прозорец за задълбочаване с болезненото и с надеждата.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Точица“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.