Бенямин Нетаняху – между опазването на Израел и борбата за лично политическо оцеляване

Фигурата на Бенямин Нетаняху винаги е предизвиквала и продължава да предизвиква противоречиви реакции сред евреите по цял свят. За някои Нетаняху остава един от символите на еврейската държава – привържениците му го описват като най-големия политически лидер на Израел от Давид Бен Гурион насам. Противниците му пък го смятат за консервативен и краен държавник, който използва еврейската държава и религиозните ѝ доктрини, за да гарантира политическото си оцеляване и да ухажва избирателите си. 

Но един факт е неоспорима историческа реалност, която и двете фракции няма как да отрекат: Нетаняху е политикът, който най-дълго е служил като премиер на Израел досега – близо две десетилетия. 

За този период доверието в неговата партия „Ликуд“, макар и колебливо, се радва на устойчива положителна тенденция, за която много израелски политици могат само да мечтаят. В биографията на Нетаняху се вижда съчетание на най-доброто от интелектуалната традиция на юдаизма с няколко образователни и научни степени от водещи американски университети – Масачузетския технологичен институт и Харвард. 

По време на Студената война в Белия дом го наричат „любимецът на Рейгън“, а няколко десетилетия по-късно той шокира политиците в САЩ, като състави коалиционно правителство с ултраконсервативното хасидско крило в Израел. 

Как се стигна дотук и защо името на този израелски лидер предизвиква толкова разностранни оценки и сред най-демократично мислещите му колеги на Запад?

Държавата Израел като политико-цивилизационна концепция

Съществуват много подходи към осмислянето на Държавата Израел като политическа система. Това, което ги обединява, е, че те приемат като отправна точка за съществуването ѝ Втората световна война. За западната мисъл – особено за държавите, които победиха във войната – съществуването на Израел винаги се е свързвало с един своеобразен жест на международната общност към еврейския народ, преживял кошмара на Холокоста. 

Макар и достоверен в исторически план, този подход е силно подвеждащ, тъй като не взема предвид предобразите на еврейската държава, дали тласък на модерния ционизъм, които по-късно унгарският поет Теодор Херцел ще синтезира в произведенията си.

Макар създаването на Израел и последващата подкрепа от САЩ винаги да се считат за даденост в системата на международните отношения, много изследователи пропускат факта, че еврейската културна традиция има доста по-дълбоки корени, които сами по себе си предпоставят съществуването на държавност много преди гръко-римските образци на Платон и Аристотел, с които Европа така се гордее. В този смисъл представянето на Запада като приемник на античния свят е политическа реалност, но тя не важи за Израел, макар днес той да е обвързан със западните държави повече от всякога. 

Съществуват няколко основни характеристики, които изграждат принципа на израелската държавност, и те далеч не могат да бъдат изчерпани само с политическата идеология на ционизма.

Както пише в своите произведения покойният американски политолог Даниел Истън, крайъгълен камък на еврейското политическо цяло е заветът на Бог с народа му. Идеята за еманципирането на еврейския народ от езическия свят в лицето на Египет и сключването на завет (договор с Бога) поставят началото на онова културно-историческо цяло, което по-късно ще положи предобраза на еврейската държава върху руините на Ханаан. Този свещен за евреите акт има ключова роля за изграждането на израелската държавност, тъй като позиционира Израел като самостоятелна и самобитна цивилизация със своя култура и обичаи. Затова Истън говори за „еврейско политическо цяло“, което под водачеството на Мойсей достига Обетованата земя, където реализира на практика този завет с Бога. 

Ето защо политическите корени на израелската държава не следва да се търсят единствено във връзката, която съществува между нея и САЩ, или пък в Холокоста, а много по-назад – в една епоха, която предшества западната цивилизация. Макар по-късно идеята за еврейска държава да е силно повлияна от модерния европейски национализъм, нейните корени продължават да черпят вдъхновение от свещените книги на юдаизма и от преданието на еврейските старейшини, съхранило народа през вековете.

Вторият елемент от израелската държавност се отнася до самата политическа концепция за обединение на евреите. За разлика от християнството и исляма, които имат силен сантимент към монархията, юдаизмът я приема не като „богоизбрана“, а като наложена от хората. Затова и религията има ключова роля за осмислянето на Израел като държавно обединение, тъй като без нея съществуването му би било равнозначно на онова, което английският философ Томас Хобс дефинира като „мъртъв Левиатан“ – държавно тяло, служещо само за да налага реда и да управлява. 

Това е и причината, поради която концепцията за израелската държавност съвършено се отличава от идеологиите на либерализма и консерватизма, смятани за най-висшия философски продукт на западната политическа мисъл. Макар модерната политическа и съдебна система на Израел да почива върху тези светски образци, съществуването на реда в държавата е вдъхновено от Мойсеевия закон, който, наред с интерпретацията на старейшините, е ключов за осмислянето на справедливостта като категория в юдаизма. Или казано с други думи, по същия начин, по който не можеш да осмислиш Китай, без да четеш Конфуций и следреволюционните автори едновременно, така не можеш да разбереш Израел, без да си запознат с юдаизма и политическите образци на ционизма.

И накрая, Израел няма как да бъде разбран извън своята антитеза – антисемитизма. Това, разбира се, не означава, че държавата дължи съществуването си единствено на антисемитизма – теза, застъпвана именно от антисемитските движения в Европа, много от които са автори на редица конспиративни теории в това отношение.

По-скоро става дума за факта, че борбата с антисемитизма винаги е заемала и ще заема ключово място в политиката на Израел, тъй като антисемитската идеология отрича всичко онова, в което вярват евреите. И тук не говорим единствено за Холокоста, но и за епизодичните прояви на антисемитизъм при гоненията от времето на Римската империя, Испанската инквизиция, Романовата династия в Русия и разбира се, неразказаната история на фашистката фракция в Британия в лицето на Чембърлейновите последователи и аристократичната фамилия Моузли, призоваващи към съюз с Хитлер срещу Сталин.

Тези исторически епизоди са живи и до днес в политическото самосъзнание на Израел, но за жалост, често са и повод за спекулации от страна на ултраконсервативните кръгове в страната. В съвременния политически дебат дори съществува спор дали светът вече не става свидетел на нова вълна от антисемитизъм, която избухна след атаките на „Хамас“ срещу Израел от октомври 2023 г. На Нетаняху се падна нелекият жребий да преведе Израел през този период на несигурност и нестабилност, който може да се окаже пагубен и за неговата политическа кариера.

Защо Нетаняху?

Всъщност Нетаняху има незавидната съдба да се окаже между чука и наковалнята точно когато Израел е най-малко готов да воюва. Как се стигна дотук и защо държава, която се слави като една от най-неуязвимите в света, стана жертва на подобен атентат? 

Първата и основна причина се крие в самото разделение на израелското общество. Историята на Израел ясно сочи, че винаги когато държавата е била разделена, последиците са били фатални за единството или съществуването ѝ. В конкретния случай е доста трудно да търсим едностранно вината за подобно разделение, но факт е, че то се изостри след началото на протестите срещу спорната съдебна реформа, която правителството на Нетаняху се опита да прокара. В тези условия обществото в Израел беше силно разединено, а хората, които протестираха по улиците, едва ли си даваха сметка, че техните протести ще отслабят държавата до такава степен, че тя няма да може да отчете нарастващата заплаха от „Хамас“. 

Пренебрегнати бяха и предупрежденията от САЩ, които на няколко пъти алармираха израелското правителство, че се готви атентат. Последва катастрофално разделение в сектора за сигурност и той от своя страна приоритизира вътрешния ред пред външните заплахи, чието неутрализиране се считаше за даденост. 

Втората причина за сложната ситуация бяха ултраконсервативните партньори на Нетаняху. Ако Биби управляваше сам, сигурно щеше да му бъде доста по-лесно да постигне консенсус с протестиращите и да възстанови реда в държавата, но когато властта му зависи от хора, възприемащи Израел като лъва от Сион, който трябва да унищожи древния Вавилон, нещата стоят по различен начин. 

Нетаняху всъщност се оказа в ситуацията, в която се намираше американският президент Джордж Буш-младши след терористичните атентати от 11 септември 2001 г. Тогава Буш се озова в лапите на пуританското крило в САЩ, което призова за кръстоносен поход срещу исляма и беше основен гарант, че републиканците ще удържат двете камари на Конгреса.

В тези условия Буш нареди САЩ да нападнат Ирак и Афганистан, но след началото на двете операции той беше „посъветван“ от кликата си да остави американските войски в региона до пълното изкореняване на талибаните и „Ал-Кайда“. Самият президент нямаше такова желание, защото Америка беше започнала сериозно да задлъжнява на Китай, а Русия постепенно се съвземаше след първия мандат на Путин. Но тъй като все пак на момчето от Тексас му се искаше още един мандат в Белия дом, прие да удължи американското военно присъствие в региона за неопределен период.

Третата причина може да бъде търсена в политическите качества на самия Нетаняху. Като прагматичен политик израелският премиер си дава сметка, че войната в ивицата Газа не е просто военностратегически, а геополитически залог. Големият проблем тук е, че Нетаняху не е любимец на демократите и в този смисъл няма безусловната подкрепа на САЩ.

Тук е мястото да кажем, че няма президент на САЩ, който да е направил повече за Израел от Джо Байдън. Още като млад сенатор Байдън оглавява няколко комисии в Конгреса, които в продължение на години формират основите на израелската отбранителна индустрия, много преди „Железен купол“. Именно Байдън застава зад Израел дори като вицепрезидент, когато Барак Обама иска да свие американския чадър над Тел Авив. Но проблемът с Байдън е, че в момента също е в доста деликатна ситуация, тъй като доминиращата позиция в неговата партия е, че демократите подкрепят Израел, но не и Нетаняху.

Ето защо президентът на САЩ и неговите съветници решиха да оттеглят подкрепата си за военните операции на Израел на думи, но не и на дела. Това е видимо от действията на Вашингтон, който говори за спиране на подкрепата за Израел, но в същото време последователно лансира свой план за примирие в ивицата Газа.

Нетаняху и новото разделение в Израел

Накрая е добре да споменем, че наред с всичко друго Нетаняху има „късмета“ да управлява в условията на сложна геополитическа надпревара, чийто изход ще реши бъдещето на глобалната политика за следващите десетилетия.

В този смисъл Нетаняху не успя да предвиди, че собствената му политика може да послужи за инструмент в ръцете на държави като Русия за отслабването на американското глобално лидерство. Огромният успех на Москва в Близкия изток далеч не е военното ѝ присъствие в Сирия или опитите ѝ да играе ролята на държава покровител на Иран. Успехът се състои в това, че Русия успя да „скара“ еврейското лоби в САЩ с Израел. Мостът, който крепеше единството между двете държави, беше подронен и от китайската позиция, че създаването на независима палестинска държава ще поправи една историческа несправедливост. 

Това ще има сериозни, ако не и катастрофални последици както за бъдещето на Израел, така и за бъдещето на Америка като глобален лидер, тъй като този неин статут почива именно върху системата от съюзи и върху образа, който си е извоювала след края на Втората световна война. Ако този мост напълно рухне – което все пак е малко вероятно дори в случай че Доналд Тръмп спечели втори мандат, – тогава едва ли ще се намери съюзник на САЩ, който да не се усъмни в силата на обещанията им.

Eдва ли ще се намери либерал в Америка, който да не осъди нечовешката стратегия на Израел в Газа. Големият проблем е, че такива коментари вече се чуват и от либерали, и от консерватори, а ироничното е, че много хора в Израел и САЩ обвиняват за това политическата коректност, защото тя е отслабила двете държави и съюза между тях.

Но ако погледнем внимателно как тази нова вълна от ценности набира сила в САЩ и Европа, ще видим, че тя тръгва именно от лобистките кръгове. Mного движения, имащи и свои лобита в полза на демократите (например Black Lives Matter), сега подкрепят палестинската кауза, въпреки че преди началото на войната не бяха така ангажирани с нея, а по-скоро приоритизираха своята кауза. Тоест палестинската кауза вече е припозната като своя. Съответно Израел е заклеймен като вреден, а Нетаняху – като корумпиран политик, който се бори единствено за политическото си оцеляване.

Или казано с други думи, Нетаняху се превърна в заложник на геополитическото разделение между „либералните“ и „консервативните“ евреи. Първите – с мнозинство в САЩ, а вторите – в Израел. Първите – виждащи идващия месия като метафора в юдаизма, която изразява надеждата на еврейския народ за по-добър живот, а вторите – възприемащи го като реална личност, която следва да се появи съгласно вярата на бащите им.

Такива разделения са налице във всички монотеистични религии и щом погледнем историята, ще видим кога свършват те – когато една от тези фракции се наложи над другата по начин, който да формира нови културно-цивилизационни образци на подражание. До момента и едната, и другата фракция намират начин да съжителстват в полза на целия народ, независимо от различията помежду си. Съществуването и благоденствието на Израел и неговите добри съюзнически отношения с Америка са основните приоритети, около които либерали и консерватори са сплотили своите усилия. Този съюз се пропука, когато влиянието на Америка в глобален план започна да отслабва, а Русия взе под крилото си „Хамас“.

С атаката срещу Израел „Хамас“ индиректно извоюва за Москва още една „победа“. Русия показа на Израел колко много го „обича“ Европа и колко е солидарна в подкрепата си за него – дотолкова, че жилищни сгради в Берлин осъмнаха с нарисувани Давидови звезди, а месеци по-късно Международният наказателен съд поиска заповед за арест за Нетаняху.

В крайна сметка какво би било бъдещето на Израел в една така динамично развиваща се система на все по-очертаващ се двуполюсен свят? Ако либералното крило, за което вече стана дума, надделее, то либерализацията на Израел ще бъде неизбежна. В най-добрият случай това ще доведе до протести и период на латентна нестабилност, а в най-лошия – до нова, още по-голяма война в Близкия изток.

Тъй като консервативните кръгове в страната няма да приемат ценностна рамка, която е чужда на еврейската традиция, Израел може да отслабне дотолкова, че да стане напълно зависим от американската помощ и позиция. Причината – самата държава няма как да съществува без този консервативен пояс, защото, както вече стана ясно, той е стимул за политическо вдъхновение на голяма част от избирателите в страната. 

Ако пък консерваторите успеят да се наложат в сблъсъка, това ще запрати Израел в руския лагер, което няма как да не се отрази на системата от съюзи, върху които почива глобалното лидерство на Вашингтон. Не защото Израел обича Русия повече от Америка, а защото мрази да бъде унижаван и от враговете, и от приятелите си.