Автори: Йоанна Елми и Мария Бабикян
Севърският договор след Първата световна война обещава създаването на независима държава Кюрдистан, но години по-късно кюрдите се оказват разпръснати между териториите на Сирия, Иран, Турция и Ирак. Половината от тях пребивават в днешна Турция и съставляват около 20% от населението на страната. Турция от години се опитва да се противопоставя на Кюрдската работническа партия (Partiya Karkerên Kurdistanê, съкр. PKK), която редовно провежда атаки в цялата страна в името на кюрдския национализъм и независимост. Ердоган гледа на Отрядите за народна самоотбрана (YPG), част от Сирийските демократични сили, като клон на PKK.
След като ИДИЛ обсажда северносирийския град Кобани в провинция Роджава през 2014 г., кюрдските отряди го освобождават през 2015 г. Президентът Ердоган ги обявява за заплаха за националната сигурност на Турция и в отговор напада автономната кюрдска провинция. Турция се фокусира върху зоните, контролирани от кюрдските отряди в Северна Сирия, и иска да осуети формиращата се териториална цялост. Впоследствие това принуждава кюрдите да търсят съдействие от сирийската държава, срещу чиито сили са се сражавали години наред.
Дори преди нейното начало изследвания сочат, че обществените възприятия за броя на мигрантите и бежанците на територията на страната се разминават драстично с реалността. През 2017 г. изследване на Европейската комисия стига до същото заключение за държавите членки на ЕС. Това разминаване се дължи на множество сложни предпоставки с определени социални последици. Като се има предвид съотношението на броя мигранти към населението на държавите приемници, думата „криза“ изглежда силно преувеличена. Въпреки това тя не може да бъде отхвърлена – напливът от хора по границите, трудностите да им бъдат предоставени социални услуги, бърз и ефективен административен процес, както и социокултурните последствия от феномена не могат и не бива да бъдат омаловажавани.
През септември 2017 г. Германската крайнодясна партия „Алтернатива за Германия“ влиза в Бундестага. Според изследване на Bertelsmann Stiftung германското общество възприема, че „единствената област, където „Алтернатива за Германия“ има някаква експертност, е имиграцията“. В началото на 2018 г. популистите в Чехия и Унгария печелят избори с програми, насочени срещу имиграцията. През юни италианският вицепремиер Матео Салвини отказва да приеме кораба „Акуариус“ със 141 мигранти на борда. За Европа бежанците вече са наболял проблем, който дестабилизира Съюза и разделя членките по идеологически линии както помежду им, така и вътрешнополитически. Този проблем може да бъде експлоатиран от външни сили. Политолозите наблюдават изместването на вота към крайнодесни партии в Европа като феномен много преди пристигането на бежанците на европейска земя. Това се дължи на множество фактори. Тенденцията е видна в резултатите на европейските избори през 2014 г. И ако бежанската вълна подсили реториката на тези партии и им осигури външен „враг“, то тя далеч не е основната причина, нито началото на надигането на крайнодясното в Европа.
Shocking footage released by Turkey today showing Greek coastguard terrorising a boat full of refugees. Europe in 2020. pic.twitter.com/yFz7wvxadO
— Loveday Morris (@LovedayM) March 2, 2020
Шокиращи кадри как гръцката брегова охрана тероризира лодка, пълна с бежанци. Европа през 2020 г.
Идлиб е последната гореща зона в Сирия. Според споразумението в Сочи Русия трябва да спре военните операции в района, но вместо това руските части настъпват срещу бунтовниците. Ходът на Ердоган срещу съюзниците му в НАТО се оказа губещ и сега той отново се обръща към тях, след кратка и горчива авантюра с Русия. Остава основната му грижа кюрдите от двете страни на сирийската граница да не създадат собствена държава. Но Турция, на чиято територия вече има над 3,5 млн. мигранти, трябва да се справя и с бежанските вълни, резултат от руските атаки в провинция Идлиб. А Европа продължава да е в капана на криза на общественото мнение, тъй като бежанците все още представляват сериозна разделителна линия в европейското пространство. В този контекст играта на „пускане на бежанците“ придобива своя политически смисъл, макар да е морално неприемлива. Остава въпросът какъв ще бъде нейният край.
