Българските партии в новата политическа палитра на Европа

Преди месец подробно коментирах новите политически разломи в Европа, които са видими днес, но най-ясно ще се проявят около и след изборите за Европейски парламент през пролетта на 2019 г. В настоящия текст ще се спра на възможностите за позициониране на българските политически партии в новия контекст.

Накратко, очертават се три нови политически блока в Европа, които правят разделението много по-ясно, макар и не абсолютно географски определено:

• крайнолеви, евроскептични популисти, най-силни в Южна Европа;
• евроскептични леви консерватори¹, доминиращи в Централна Европа и в „ръждивите пояси“ на Запада;
• десни националлиберали, с водещи позиции в богатия Северозапад, в различна степен привърженици на „еврозонския федерализъм“, но крайно ревниви, направо егоистични към интереса на отделните нации, които представляват.

И трите течения са несравнимо по-критични към днешния лисабонски Европейски съюз от доскоро доминиращите на европейската сцена елити на ЕНП, ПЕС и АЛДЕ². И трите стъпват на националния интерес и дори егоизъм в борбата си за гласове у дома. Но парадоксално или не, и трите не могат да си позволят антиевропейска позиция.

Източните „консерватори“ отлично знаят, че държавите им са икономически и военно безпомощни извън ЕС и НАТО. Европейските фондове са основно гориво на икономиката на Полша и Унгария, а членството в двата западни съюза – единствена гаранция срещу агресивната политика на Кремъл. „Национализмът“ се изчерпва с мощните национални настроения срещу мигрантите (които не искат да живеят на изток) и с интереса на местния едър, обримчен около властта бизнес да усвоява европейските пари по собствени правила. Допълнителна мотивация е меката политика по ограничаване на конкуренцията чрез обезкуражаване на западните инвестиции и възможностите за сенчести сделки с руската олигархия.

Всичко това звучи познато в България, нали?

Южните леви радикали също не са против ЕС. Напротив, те искат парите на Европа и за справяне с финансовите си дупки (направо пропасти), и за решаване на огромните проблеми с миграцията, каквито, за разлика от Централна Европа, наистина имат. Но те искат икономически не либерална, а солидарна, даже социалистическа Европа – континентален welfare state, в който техните бедни избиратели да станат богати с чужди пари (защото собствените свършиха).

Северните либерали са откровени проевропейци, но по егоистични подбуди. Те отлично знаят, че без южна и източна периферия държавите им са застрашени от неконтролируем бежански поток и не са способни да гарантират сигурността на континента. А през 90-те разбраха по трудния начин, че война на изток е повод за миграция и разходи, много по-големи, отколкото при интеграция на Изтока. Нещо повече – те са наясно, че без единния пазар на цяла Европа, в т.ч. умелото предислоциране на предприятия в Словакия и България например, техните някога водещи икономики са объркани и изолирани джуджета в днешния Тихоокеански свят.

И така, вече никой не е против ЕС. Но вижданията за единство на Съюза са твърде различни между основните нови направления в европейската политика, а и между отделните партии³.

Къде в този доста сложен нов свят са българските партии?

Да започнем с тези, които доминират вече повече от десетилетие в пейзажа (макар да не са се отказали да оправдават всеки провал с предишни управления) – ГЕРБ и Борисов. Те доминират най-вече защото успешно съчетават популизма и международния опортюнизъм на Орбан (в отношенията извън ЕС) с плътно следване на правата линия между Брюксел и Берлин. За левия, носталгичен и популистки избирател Бойко е мощен балкански лидер, главатар и усмирител на всички кърджалийски банди и ръководител на партия-държава от живковски тип. За десния избирател той е несимпатичен, но търпим гарант на западната ориентация и капиталистическото развитие най-вече защото безропотно приема инструкции от Берлин и в Европейския съвет и Европейския парламент безусловно следва линията на Комисията. Тези два образа обаче стават несъвместими. Борисов ще трябва да избере между Орбан и Меркел – и във всеки случай ще претърпи загуби. Или ГЕРБ ще трябва да изберат между Борисов и западната ориентация на партията…

Пред сравнително естествения избор на ГЕРБ да премине в лагера на консерваторите от Изток обаче има един съществен проблем – лагерът вече е претъпкан. Втората партия в страната – БСП, направи избор между Фицо/Земан и Ципрас категорично в полза на консерватизма. Корнелия Нинова говори и действа като националистически лидер от Централна Европа. Освен че се харесва на значителна част от електората, особено националистическата периферия, това, изглежда, се приветства и от началниците на БСП, които обикновено заседават в Кремъл. В същото пространство се позиционира президентът Радев, очевидно самостоятелно от БСП, в него естествено пребивават т.нар. „Обединени патриоти“ (единни точно толкова, колкото са патриоти), към него се стремят и основните фигури на остатъчния Реформаторски блок – Лукарски, Вълчев и Москов⁴.

Къде е реформаторската, или традиционната, или автентичната, или либералната, или пък градската десница, или – според друго самоопределение – демократичната общност?

Като за начало, отговорът е мрачен. Защото допускаме (съвсем съзнателно в първо лице, моето позициониране не подлежи на съмнение) шест възможни (само)определения. В най-добрия случай сме група политици, които представляват значително и градивно малцинство от нацията, а в най-лошия случай – само малцинство.

Но ако за миг успеем да се абстрахираме от собствените си недъзи, анализът показва, че нашето позициониране е без алтернатива. Ние сме част от това дясно, националлиберално течение в модерната европейска политика, което все по-ясно, макар и трудно доминира на запад, и е малцинство на юг и на изток. Нашата програма – и във вътрешната, и в европейската, и във външната политика⁵, е изключително близка до тази на Курц, Макрон, Туск, Рюте или Линднер. С други думи, тя е дяснолиберална и проевропейска. Тук обаче има много важен акцент – програмите на тези лидери за Европа са различни не защото един е в ЕНП, друг в АЛДЕ, а трети – засега никъде, а защото отразяват различни национални интереси. Ние сме част от новата дясна вълна в ЕС, но за да бъдем пълноценна част, трябва да построим програмата си много ясно върху българския национален интерес. Ще дам само няколко примера:

• Федерализация във формат еврозона? Да, разбира се – но само ако България е част от еврозоната. В противен случай трябва да сме готови да се противопоставим яростно, в т.ч. чрез съюзи с партии и лидери, които не харесваме.
• Засилена обща политика по вътрешна сигурност в Шенген? Да, разбира се – успоредно с приемане на България в Шенген (което изисква реформи на сектора, на които само ние сме готови и способни).
• Обща охрана на външната граница на Съюза? Да, задължително и безусловно (тук ключовите съюзници са Курц и Орбан).
• Данъчна хармонизация чрез уеднаквяване на ставки на преки данъци? Не, категорично (и тук ще срещнем подкрепата не само на балтийците, но и на Рюте и Линднер).
• Общ европейски или еврозонски (вж. първата точка) данък и реална кохезионна политика на демократичен, а не на проектен признак? Да, имаме интерес (и тук съюзници са Макрон и Шулц).

И така, позиционирането на демократичната общност е ясно – то е в модерната, западна и проевропейска част на десницата. Доколкото това пространство тепърва се оформя на европейско ниво и засега няма собствена партия в ЕП, трябва да бъдем готови, при това заедно, да се позиционираме в него преди или след изборите за ЕП.

Има обаче още един много важен нюанс: в това пространство или ще бъдем сами, или ще се конкурираме с най-хищния териториален звяр в българската политика – Цветан Цветанов. И в двата случая рехава коалиция от нежизнеспособни партии може да бъде само временно, и то лошо решение. Стратегически или ще изградим единна политическа сила с ясна програма и идеология, или… пространството ще бъде заето от друг.

Бележки на автора:
1. Много критика от доктринерски позиции отнесох за това определение за Орбан, Фицо, Качински, Сидеров, Льо Пен и компания. Нека ги наречем християнсоциалисти тогава, защото на националсоциалисти много ще се засегнат… ↩
2. В тези „семейства“ впрочем са силно представени и трите нови вълни, което прави семействата доста разделени, според юридическата терминология – във фактическа раздяла. ↩
3. Няма съмнение, че Макрон, Курц и Рюте попадат в една обща група – тази на националлибералите. Но интересите на Франция, Холандия и Австрия не са еднакви и подходът към федерализация на тези трима лидери ще бъде различен. ↩
4. Дали последните трима имат избиратели от „ръждивия пояс“, е друга тема. Най-вероятно не, но те търсят партньори, а не избиратели… ↩
5. Да, за нас Европа не е външна политика.↩

Заглавна снимка: Sam Poullain