БНР, Костов и мензурата за цензурата

Управляващите се пазят да произнесат думата „цензура“, когато говорят за случая с БНР и неговия все-още-генерален-директор, така както потулваха „корупцията“ в „Апартаментгейт“ – купените евтино луксозни апартаменти на поставени високо персони. Сигурно защото Конституцията гарантира, че „печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура“. Но кой в България вярва на Конституцията, която гарантира и „безплатно ползване на медицинско обслужване“?!

Съветът за електронни медии (СЕМ) започна процедура по отстраняването на Светослав Костов, но не заради опита му да заглуши една журналистка, а само заради спирането на „Хоризонт“ за пет часа на 13 септември. Макар да е ноторно известно, че спирането – a.k.a. „техническа профилактика“ – e злощастно следствие от този опит.

По време на изслушването му от временната парламентарна комисия, създадена пак заради онемелия ефир на БНР, главният прокурор Сотир Цацаров използва думата „принуда“. Принуда, употребена по отношение на генералния директор Светослав Костов (четири лица, които му звънели, за да отстрани журналистката Силвия Великова от ефир и от ресор правосъдие – поне докато не бъде избран Иван Гешев за главен прокурор), принуда по отношение на журналисти (редколегията на „Хоризонт“ разказа за цензура в БНР на среща със СЕМ).

Принудени да принуждават

Всъщност главният прокурор правилно употребява „принуда“. В Наказателния кодекс не съществува престъплението „цензура“. Цензурата бе инкриминирана в проекта за нов НК, внесен преди няколко години в парламента и оспорен от много авторитетни юристи:

Чл. 192. (1) Който противозаконно контролира или ограничава печатни произведения, публични изяви, спектакли или дейността на средство за масово осведомяване, се наказва с глоба от две хиляди до пет хиляди лева.

(2) Когато деянието по ал. 1 е извършено от длъжностно лице в нарушение на службата или на функцията му, наказанието е глоба от три хиляди до осем хиляди лева и лишаване от право по чл. 60, ал. 1, т. 1.

Но пък за принуда наказанието е по-сериозно според действащия НК: вместо глоба – затвор:

Чл. 143. (1) Изм. – ДВ, бр. 50 от 1995 г., предишен текст на чл. 143 – ДВ, бр. 62 от 1997 г.) Който принуди другиго да извърши, да пропусне или да претърпи нещо, противно на волята му, като употреби за това сила, заплашване или злоупотреби с властта си, се наказва с лишаване от свобода до шест години.

Само че едва ли Светослав Костов ще бъде подведен под наказателна отговорност за „принуда“, макар главният прокурор Сотир Цацаров да съобщи, че ще бъде образувано досъдебно производство за натиск над журналисти. Времената са предизборни, хем за местна власт, хем за нов главен прокурор, затова властта е като захарен памук – мека, сладка и вискозна. А с журналистите от БНР и с шума, който вдигнаха, шега не бива.

Прокуратурата е поискала разпечатки от разговорите на Костов, но съдържанието на разговорите няма да стане известно, само информация кой е звънял. И какво, ако някой от ДПС е звънял на генералния директор на БНР? Може да го е канил на обяд/вечеря в близкия до радиото ресторант „Марая“ например – или в някой друг.

Шибучицата, която се счупи, защото се мислеше за сопа

Няма хипотеза, при която Костов да бъде уличен като цензор. Иначе излиза, че премиерът Бойко Борисов лъже, като казва колко свободни са медиите – критикуват властта „от сутрин до вечер“, карикатурите на министър-председателя са ежедневие, докато в други държави са 2–3–5 пъти в годината. А за 111-тото място по медийна свобода журналистите сами са си виновни…

Няма хипотеза, при която да се докаже, че принудата върху Костов (резонирала в принуда върху журналисти от БНР) е дошла от средите на ДПС и от кръгове, подкрепящи кандидатурата на Иван Гешев за главен прокурор. Ще излезе, че ДПС кадрува (и) за шефовете на обществени медии, което би било още едно потвърждение за съюза му с ГЕРБ, но и някак унизително за първата политическа сила и Началника ѝ.

В действителност фигура като Светослав Костов няма как да е Цензорът, а само инструмент; шибучица, която се счупи, защото се мислеше за сопа.

Чл. 5, ал. 2 от Закона за радио и телевизия гласи: „Не се допуска цензурирането на медийни услуги под каквато и да е форма“, но в административно-наказателните му разпоредби няма предвидена санкция, ако се допусне.

Каква да е мензурата за цензурата

Най-големият законотворец по отношение на актовете, свързани с медиите, се оказа творчески колектив на Делян Пеевски & други депутати от ДПС, но регламентирането на цензурата и съответстващите ѝ санкции някак им е убягнало. А и на законотворците като цяло. Точно това ще се случи и сега, когато журналисти от БНР открито поставиха пред СЕМ въпроса за цензурата в тяхната работа.

В действителност цензурата като деяние е значително по-тежко от принудата заради обществената мисия на журналиста – да предоставя информация от публичен интерес. Именно поради тази мисия цензура има и в частните медии. Макар че някои са готови да спорят дали спестяването или неглижирането на неприятна за властта, но важна за обществото информация от „Нова телевизия“ например, която е собственост на едър български капитал, е цензура или редакционна политика.

Цензурата в медиите нанася непоправими вреди, тъй като осакатената по този начин информация формира убеждения, утвърждава позиции, често във вреда на публичното благо, и приучава аудиторията, подобно на „кучето на Павлов“, да търси предимно информация в този цензуриран вид.

Няма по-добър пример от пропагандата, осъществена от тоталитарните режими, особено в бившия социалистически блок и България в това число, когато търсенето на информация, която не бе филтрирана от агитпропа на режима, се наказваше. Ще цитирам някои основни правила от изследването на Ромео Попилиев „Цензурата по време на комунизма“: „1. Висок оптимистичен хоризонт. 2. Творецът да бъде „политик“ – т.е. да следва партийната политика и да бъде здраво обвързан с волята на партията.“ Нима преобладаващите новини в значителна част от българските медии не са макетирани по тези правила 30 години след 10 ноември?

В свое решение №7 от 4 юни 1996 г. Конституционният съд (КС) дава тълкуване на чл. 39, чл. 40 и чл. 41 от Конституцията с цел изясняване на съдържанието на правото свободно да се изразява мнение и то да се разпространява, на правото да се търси, получава и разпространява информация; с цел определяне смисъла на предвидените в конституционните текстове ограничения на тези права. Искането за тълкуване е направено от президента Желю Желев. „[…] свободата на печата и на останалите средства за масова информация се схваща по-скоро като институционална. Акцентирано е върху забраната на цензурата“, казват конституционните съдии в тълкувателното си решение.

Като прокламира изрично – в отделна разпоредба (чл. 40, ал.1) – свободата на средствата за масова информация и въвежда забраната на цензурата, Конституцията прави това не с цел да удостои тези институции (или работещите в тях журналисти) с някаква специална привилегия, която ги отличава от останалите в противоречие с принципа на равенството (чл. 6), а защото смята, че те имат и изпълняват една необходима обществена функция да предоставят информация на обществото като цяло.

В своето тълкувателно решение КС подчертава превеса на печата над останалите медии, даден в Конституцията – факт, който в XXI век изглежда вече малко нелеп, но и подчертава задължението на държавата „да осигури по законодателен път и чрез поведението на своите органи институционална независимост на радиото и телевизията“.

То (задължението – б.а.) е предназначено да защити субективното право на плуралистична информация – както в посоката на огласяване на различни гледни точки, така и обратно: от гледна точка на правото на индивидите и на обществото да бъдат информирани. В този смисъл специален анализ изисква застъпеното в искането разбиране за съществуването на две измерения на свобода на средствата за масова информация: свобода от намеса от страна на държавата и свобода на журналистите от дадено средство за масова информация да изразяват свободно своето мнение в съответствие с характера, целите и политиката на съответната медия.

Според следваната тук логика на тълкуването свободата от държавата се предоставя на медиите като такива, за да могат те да изпълняват своите важни функции и отговорности. Тази свобода, естествено, обхваща и свобода от редакторска намеса в посочения по-горе смисъл. Тя е гаранция на правото на личността и обществото да получават пълна, плуралистична, балансирана и точна информация. В този контекст трябва да се разглежда и възможността на журналистите да се ползват от положението си на работещи в публична информационна институция.

И ето ни на 111-то място по медийна свобода след тези чудесни препоръки. Нещо повече – също като в Унгария например, и българските власти започват да прилагат политики на задушаване на критични към властта медии, като насочват публични средства към приятелските и свързаните с определен издател. А по отношение на обществените медии натискът се осъществява чрез монтиране на подходящи и близки до управляващите хора в шефските кабинети.

На един такъв му предстои да си тръгне. След това СЕМ ще избере временно изпълняващ длъжността генерален директор, докато в срок от 3 месеца не избере нов – следователно и нов Управителен съвет. Но дали ще го направи отново по начина, по който избра и Костов? Трудно е за вярване, че човек, вкопчен в поста, въпреки че професионалната журналистическа общност в БНР се обяви срещу него, е избран заради някаква суперконцепция и убедително представяне.

Засега СЕМ следва практиката на премиера Борисов – няма човек, няма проблем. Проблем има. Нарича се цензура. Но и това няма да помогне на ГЕРБ.

Заглавно изображение: Tyler Menezes