Божина Панайотова: Няма по-важна цел от помирението

Поддържането на вражески категории в обществото е идеална почва за насилие и диктатура. Яростта може да е част от процеса на прошка, но ако останем само на ниво ярост, се получава затворен кръг – искаш да отмъстиш и оставаш зависим от тази връзка жертва–извършител.

На някои моменти от филма претъпканият киносалон избухва в смях. При отделни изречения на героите пък може да се забележи как на различни места в залата главите на зрителите се доближават една до друга, а силуетите оживено обсъждат нещо. След края на прожекцията избухват бурни и дълги аплодисменти – както отбеляза един приятел, „като за нашенска рок звезда се пляскаше“. Интересът към филма, представен на „София филм фест“, е толкова голям, че студийните кина в София обявиха допълнителни прожекции.

Първоначално категорично отказвах да гледам лентата. Дори имах аргумент: омръзна ми да дъвчем едно и също за комунизма и Държавна сигурност. В салоните и на книжните премиери по темата ходят едни и същи хора, познават се поименно, а всички разговори след края на мероприятието… вече са водени.

Червено, твърде червено е различен филм. Видеодневник на млада жена, която след дълго отсъствие от страната се връща в България по време на протестите срещу кабинета „Орешарски“. Припознава ценностите на бунта и… вижда в семейството си „червени боклуци“. Впоследствие осветява майка си като агент на ДС.

Докато гледате филма, участвате в него. Стоим до Божина, докато тя разпитва по Skype майка си и баща си – как е успял дядо ѝ да обиколи света, защо са имали мерцедес, донасяли ли са за приятели, какви хора са създали „Мултигруп“. Стоим в кухнята на баба ѝ, караме с нея шофьорски курс… и главното – подаваме документи в Комисията по досиетата, за да проверим дали майката е сътрудничила на репресивния апарат.

После се срещаме с „водещия офицер“, картотекирал майка ѝ за „бройка“. И разбираме как, възползвайки се от „дребни битови услуги“, човек, без да знае, може да стане част от месомелачката Държавна сигурност. Разбира се, виждаме и всички опити темата да бъде потулена.

Семейството на Божина напуска България през 1990 г. Установява се в Париж. Тя самата следва философия, след това – режисура в реномирания университет „Ла Фемис“. Френски продуцент я съветва просто да вземе камера и да започне да снима, дори все още да няма концепция. Така се ражда „Червено, твърде червено“. А липсващата в началото концепция се оказва забележителен труд в търсене на истината, ровене в миналото и в крайна сметка журналистическа работа, на която малко репортери в България са способни да се посветят.

Филмът не раздава присъди, а търси факти и се опитва да помирява.

Наричана от едни (начело с баща ѝ) Павлик Морозов, а от други – смела и безкомпромисна, самата Божина Панайотова говори за семейството си и ДС историята, свързана с предците ѝ, спокойно и осъзнато. Говори за прошката, намира бъговете в България, останали от комунизма, и прави паралели между комунисти и антикомунисти. Прави го без комплекса на хората от „онова време“ и достатъчно задълбочено, защото онова време я интересува.

Полина Паунова: Защо темата „Държавна сигурност“ и тайните на миналото?

Божина Панайотова: Миналото ми е интересно не само по себе си, а защото в него има неосъзнати неща, които са все още живи и които ръководят живота ми днес. За мен целта е да се освободя от тях, за да живея сега, а не в миналото; моя собствен живот, а не този на моите предци.

Темата за ДС е като катализатор. Когато се отвори темата за близкото минало, често се повтаря, че вече всичко е било казано, че няма смисъл да се ровичка, че трябва да се гледа напред. А всъщност когато нещо конкретно излезе около ДС, както например се случва в моя филм с досието на майка ми или както с досието на Юлия Кръстева в последните седмици, изведнъж изникват крещящи емоции, недоразказани истории и едно болестно раздаване на обвинения и оправдания.

Според мен за да има катарзис, има нужда от още говорене и творене по темата.

Започвате от протестите срещу кабинета „Орешарски“, следите ги отблизо. Какъв е погледът на човека отвън и как си обяснявате факта, че бунтът започна за „морал в политиката“ и бе насочен (поне според плакатите в него) срещу всички партии, а крайната му форма остана „червени боклуци“?

В сърцевината на протеста имаше обединяващо искане за борба с корупцията, с което всички можеха да се съгласят, независимо дали са в София, или в провинцията, в червена, синя, зелена или каквато и да е партия. Tова, че в крайна сметка остана лозунгът „червени боклуци“, според мен е резултат от нуждата да се разцепи движението и да се подчертае това, което в България все още дели хората: тази черта между „червени“ и „aнтичервени“. Именно за това се хванах и аз, защото усещах, че разделението съществува и в по-интимен план, на нивото на собственото ми семейство и дори и в самата мен. Филмът беше повод да се вгледам в това вътрешно разделение и да се опитам да изляза от него.

Разкривате майка си като сътрудник на ДС. Как успяхте да се помирите с нея и със себе си?

Благодарение на това, че и двете преодоляхме страха от моралните присъди. Всяка си носеше собствения образ плашило: тя – като някакъв колаборационист, аз – като инквизитор предател.

В процеса на монтажа, благодарение на много говорене и работа върху нас самите, усетихме, че за да се отървем от тези плашила, трябва не да ги премълчим, а да ги изговорим и дори да си позволим да си играем с тях. Затова има и комични елементи във филма. Затова има и роман, който майка ми написа и в който тя си играе с моя образ.

Филмът предшества едно голямо разкритие за българското общество – обявяването на философката Юлия Кръстева за сътрудничка на Държавна сигурност. Как гледате на обществената реакция към този случай?

Виждам, че обществото е много разделено и че лесно се слагат етикети. Но според мен това е само повърхностният пласт на всичко, което се случва. Има един по-дълбок процес на осмисляне, който вече е започнал и за който досието на Юлия Кръстева може само да помогне.

Самият факт, че тя е допринесла толкова много за свободното мислене, е достатъчно предизвикателство, за да не можеш да я отхвърлиш като поредния „червeн боклук“, а да се замислиш за самата система. Дълбоко се надявам, че тя ще вземе думата и ще помогне на този процес на осмисляне.

Доста често хора като Димитър Иванов (Гестапото) и различни представители на БСП твърдят, че има добри и лоши сътрудници на ДС. Как гледате на тази теза?

Въпросът е не да се прави разделение между хората, едните са герои, другите – предатели, а да се постави под въпрос самият апарат като средство за контрол и вдъхване на страх.

Бях чела книгата на Димитър Иванов по време на снимките и ме беше фрапирало изречението, с което започва: „С годините разбрах великата цена на мъжкото мълчание.“ Бях показала цитата на майка ми точно в деня, когато се опитвахме да издирим служителя на ДС, който се беше занимавал с нея. Това изтъкване на мъжкия героизъм ни прозвуча много смешно спрямо нашата ситуация на жени, тръгнали да се ровят и да споделят.

Майка ми често повтаряше, че като жена тя не е била политизирана, че може да говори за себе си, за личните си чувства, но не да взима думата по обществени въпроси. В крайна сметка се оказа, че тази способност на споделяне и на рефлексия върху себе си може да бъде много ценна в обществен план. Защото способността да се самоосъзнаеш е силен антидот срещу соченето на другите. Когато се вглеждаш в себе си, много бързо усещаш, че това, в което упрекваш другите, го носиш също в себе си, и спираш да разделяш хората на добри и лоши, на жертви и извършители.

Съществува и друга теза, тя най-вече се изказва от десните хора в България: не може да се прави разлика между сътрудничилите на ДС. Как гледате и на тази теза?

Това ми се струва най-големият проблем – начинът, по който обществото трябва да борави с обявените сътрудници от Комисията, без да има допълнителни уточнения или обществен разговор по въпроса. Зад всяко сътрудничество има различна история, богата колкото цял един живот. Дори и документите да са достъпни, много малко хора се заемат да ги разчитат, а повечето обявени сътрудници предпочитат да мълчат. Когато историята не е разказана, много лесно се теглят обобщаващи присъди, в името на които се засилват общественият яд и нуждата от отмъщение. Според мен за да има справедливост и катарзис, трябва историята на всяко досие да бъде разказана. Това е главната причината, поради която майка ми и аз решихме, че нашата история трябва да бъде разказана във филм, а не да остане само в семейния кръг.

Може ли да има помирение в обществото? Комисията за помирение в ЮАР може ли да бъде модел?

Мисля, че няма по-важна цел от помирението. Да поддържаш две вражески категории в обществото е идеална почва за насилие и диктатура. Радвам се, че споменавате Комисията за помирение в ЮАР, защото тя е в сърцевината на моя проект. Моделът в ЮАР показва, че за да има помирение в случай на тоталитарен режим, трябва първо да има разкриване на истината и абсолютно признание на жертвите. Но и че за отговорността, която трябва да носи извършителят, няма нужда от присъда и отплата. Ако му се дадат сериозни обществени рамки, самото изговаряне може да предизвика прошка и помирение.

От гледна точка на документалното кино този въпрос на разговор между две противоположни страни е доста интересен. Вместо да се интересуват от образи, с които лесно се идентифицират, някои автори поглеждат към противоположните на тях образи. Тогава става много интересно, защото не се знае какво ще се случи, и самият автор, самата среща стават част от изследването.

Има един френски филм – Иранец, в който режисьорът Мехран Тамадон, заклет атеист и защитник на демокрацията, убеждава няколко имами да прекарат три дни заедно в една вила и да се опитат да поживеят заедно пред камерата. Разминаването между тях е огромно, но самият опит за разговор и за общ живот разчупва предубежденията. В Акт на убийство Джошуа Опенхаймер се среща с извършителите на масови престъпления през 60-те години на миналия век в Индонезия. Вместо да ги посочи като чудовища, с които не може да се говори, той отваря разговора с тях и използвайки средствата на киното, се опитва да ги накара да осъзнаят своите престъпления. Неслучайно и двата филма са забранени от въпросните диктатури. Опитът за диалог е най-мощното средство срещу логиката на делене.

Преди да започна да снимам с моето семейство, си мечтаех за подобен филм, в който да предизвикам разговор между хора, разделени от историята на България. Впоследствие се оказа, че самата аз и родителите ми имаме нужда от подобен разговор. Макар и филмът да представя трудностите на този разговор, крайната цел е да се стигне до взаимна прошка и помирение.

И как в общество с толкова рани може да се стигне до прошка според Вас?

Мисля, че подобен процес няма да тръгне от самата държава, а от алтернативни и спонтанни инициативи. В тях включвам изкуството, но не само.

Ще ви дам един пример, който за мен подейства много силно. По време на снимките започнах да участвам в една терапевтична група на тема „ДС, тоталитаризмът и аз“, водена от Диана Иванова. Малка група от хора с най-различен житейски опит, свързан с ДС. Събирахме се за няколко часа с единствената цел всеки да говори свободно, но винаги през призмата на личния си опит. Не общи мисли за комунизма, а възможно най-автентични чувства, свързани с лични истории. Когато някой започваше да говори, каквато и да беше неговата история, дори и тя да беше противоположна на моята, имах чувството че цели стени се срутват в мен и че това, което чувах, можех да го кажа аз. Емпатията, способността да проектираш себе си в другия е невероятно средство за промяна. Затова ме вълнува киното – можеш да преживееш цял вътрешен преврат само защото се идентифицираш с един образ, който изглежда на километри от теб.

По какво си приличат и по какво се различават комунизмът и антикомунизмът според Вас (има едни чудесни кадри от четене пред Паметника на Съветската армия в „Червено, твърде червено“)?

Комунизмът и антикомунизмът имат нещо много общо, когато отричат индивидуалността и гледат на хората като един куп – врагове, хора боклуци. Стихотворението срещу „червените боклуци“, което чуваме във филма, предлага да „ги гоним с предишната злоба, на която ни учиха те“. Яростта може да е част от процеса на прошка, но ако останем само на ниво ярост, се получава затворен кръг – искаш да отмъстиш и оставаш зависим от тази връзка жертва–извършител.

Как се прощават обществени процеси? Прошката трябва ли да бъде поискана, или трябва да бъде дадена, за да се продължи напред?

Според мен прошката се дава. Тя не е интелектуално решение, което може да се вземе насила. Тя се изживява отвътре, когато осъзнаеш другия като част от себе си.

След дълги години във Франция се връщате в България за известно време. Как може да се документира страната? Какво виждате? Какво Ви дразни? Какво Ви харесва?

За разлика от Франция, където понякога нещата изглеждат завършени и неподвижни като в музей, в България усещам, че всичко е възможно. Това, че има все още преход, недовършени процеси, недоразвити проекти, дава широк път за креативност и инициатива. Най-силната пречка обаче ми се струва инертността, която идва от липсата на увереност.

Кои проблеми са останали бъг от онова време?

Непотизмът, шуробаджанащината.

Заглавна снимка: Божина Панайотова в кадър от филма „Червено, твърде червено“