В полунощ на 1 февруари 2020 г. (централноевропейско време) Брекзит стана факт. Има известна ирония в обстоятелството, че поради разликата в часовите пояси за британците това се случи още предния ден в 23:00 часа. Някой би казал, че нямат търпение да „си върнат контрола“, каквото и да означава това.
Широко разпространено е схващането, че британците винаги са били с единия крак извън Европейския съюз. В тази странна поза Обединеното кралство прекара 43 години до момента, в който малко повече от 17 милиона от гражданите му – англичани, уелсци, шотландци и северноирландци – декларираха нежеланието си страната им да продължи да бъде членка на ЕС. Решение, което пряко засяга 66 млн. души, или близо 13% от гражданите на Съюза.
От 23 юни 2016 г., когато се проведе историческият референдум за Брекзит, темата доминира в политическия дневен ред на всички заинтересовани страни. Това надали ще се промени в скоро време – със сигурност не преди края на 2020 г.
Отношенията между Европейския съюз и Обединеното кралство вероятно ще останат сложни. Те обаче са такива от по-отдавна – неслучайно Брекзит най-често е сравняван с развод, а петте десетилетия, които го предшестват – с труден брак между Кралството и ЕС. Към всичко това се прибавят множество други фактори, закодирани в географията и историята на Острова. Междувременно светът се променя, а паралелно с това и представата, която Обединеното кралство и Европейският съюз имат за себе си и за мястото си. Заедно. Или поотделно.
Но нека заедно проследим историята на тази сложна любовна връзка.
„Във Великобритания трябва из основи да преоценим взаимоотношенията си с останалите членове на Европейския съюз и да ги предоговорим в името на националните интереси и суверенитета на държавата си. […] Не трябва да изключваме никакъв вариант, стига той да отговаря на декларираните цели. […] Търгуваме в световен мащаб, трябва и да мислим в такъв мащаб – не бива да се ограничаваме в тесните рамки на Европа.“
Подобни възгледи биха могли да се припишат както на Борис Джонсън, така и на неговата предшественичка Тереза Мей, която така и не успя „да доведе Брекзит докрай“ – лозунгът, с който Джонсън убедително спечели извънредните избори в Обединеното кралство през декември м.г. Но всъщност това са думи на бившата министър-председателка на Великобритания Маргарет Тачър, взети от книгата ѝ „Изкуството на държавника. Стратегии за един променящ се свят“, издадена през 2003 г.
Не точно такава – или поне не толкова радикална – е позицията на Желязната лейди през 70-те години на ХХ век. Тогава тя подкрепя британското членство в Европейската икономическа общност и допринася за развитието на вътрешния пазар по времето, когато ръководи страната. През цялото време обаче Тачър е резервирана към задълбочаването на икономическата интеграция в политическа, като опозицията ѝ става особено ясно изразена през третия ѝ мандат. А това, от своя страна, засилва обструкцията срещу водената от нея политика вътре в Консервативната партия, където през 80-те години на миналия век се загнездва евроскептицизмът. „Не свихме границите на държавната намеса само за да бъде заменена тя на eвропейско равнище от супердържава, която да господства от Брюксел“, заявява Тачър през 1988 г., по време на историческата си реч в Брюж.
Междувременно начело на Европейската комисия застава френският социалист Жак Делор, в чиято амбиция за създаване на единна валута и европейска централна банка и за увеличаване на правомощията на Брюксел Тачър вижда посегателство срещу суверенитета на националните държави за определяне на икономическите им политики. Противопоставяйки се на всяка подобна „заплаха“, Обединеното кралство отказва да се присъедини към останалите държави членки, като договаря клауза за неучастие в икономическия и паричния съюз.
С цел да се избегне положение на безизходица, в общностното право е предвидена възможността за неучастие в законодателството или в определени договори на Европейския съюз. Обединеното кралство договаря още три такива изключения – по отношение на споразумението от Шенген, на Хартата на основните права и на пространството на свобода, сигурност и правосъдие. „Гейм, сет и мач за Великобритания“, възкликва наследилият премиерския пост от Тачър Джон Мейджър след срещата в холандския град Маастрихт през 1991 г., когато договаря неучастието на страната в приемането на еврото и социалните разпоредби на блока.
Въпреки че при избирането на Тони Блеър за премиер през 1997-ма евроскептицизмът изглежда притъпен, 2,6% от гласувалите на тези избори дават гласа си за Партията на референдума (RP), основана от английско-френския мултимилионер Джеймс Голдсмит почти едновременно с Партията на независимостта (UKIP) през 1994-та. И двете партии не успяват да вкарат нито един свой депутат в Долната камара, но за RP гласуват над 800 000 души, или осем пъти повече избиратели, отколкото за UKIP. За този резултат допринася мощната медийна кампания, в която Голдсмит инвестира по-голям рекламен бюджет от тези на двете водещи политически партии. Медийният шум обаче съвсем не е изолиран случай.
Британската таблоидна преса има дълга традиция на евроскептични и еврофобски редакционни позиции, включително в популяризирането на „кръстоносни походи“ около различни митове за ЕС и скандални заглавия, отбелязва Франко Запетини – лектор по комуникация и медии в Ливърпулския университет. От години издания като Daily Mail, The Sun и Daily Express са особено активни в представянето на Обединеното кралство като жертва на Брюксел чрез антиевропейска реторика и конспиративни инсинуации. Тези издания, които са и едни от най-четените, до голяма степен са отговорни за банализирането (или „таблоидизацията“) на европейската политика и произвеждането на врагове, заплашващи британския суверенитет и начин на живот, дълго преди социалните мрежи да станат един от предпочитаните източници на новини за британците.
„За съжаление, във Великобритания доминира този едностранчив поглед към Европа – за нас тя започва и свършва с общия пазар. Това е пътят към изолацията и може би в крайна сметка – към излизането от ЕС“, отбелязва през 2011 г. анализаторът от лондонския офис на Европейския съвет по външна политика Ник Уитни в коментар по повод наложеното от Дейвид Камерън вето за нов европейски договор за справяне с финансовата криза и спасяване на еврото. Още тогава решението на британския премиер консерватор, който обеща референдум за излизане или оставане на Обединеното кралство в ЕС, ако спечели изборите през 2015 г., бе сметнато за повратна точка в отношенията на Великобритания с останалата част от Европа.
„Англия си остава единствената европейска страна, в която видимо интелигентни хора казват: „Присъединяването към Европа беше грешка“ или „Трябва да излезем от Европа“, като че можем да се откъснем от Съюза, като че можем да си откачаме и закачаме Европа като ремарке към каравана.“
Така британският журналист, писател и емблематичен водещ на Би Би Си Джеръми Паксман, описва отношението на британците към Европейския съюз в книгата „Англичаните. Портрет на един народ“, издадена в края на миналия век. В същата глава, озаглавена „Смешните чужденци“, Паксман разглежда въпроса за прочутото английско презрение към французите („Всички се нуждаят от врагове, а на нас французите са ни толкова удобни“), както и ролята на географското местоположение за историята и народопсихологията на британците, и в частност на англичаните – за разлика от шотландците или уелсците, те „нямат алтернативна идентичност, която да ги спаси“. Обстоятелство, което може да се разглежда като една от причините да приемат рухването на британската мощ по-трудно от другите народности в империята, още повече от позицията на моралния капитал, натрупан в хода на Втората световна война.
„Мъгла над Ламанша – континентът е откъснат от нас“. Това анекдотично английско вестникарско заглавие според Джеръми Паксман „обяснява всичко, което има да се казва по отношение на връзките на страната с останалата част от Европа“. Като последица от факта, че единствената позната за англичаните граница е морето, те развиват това, което Елиас Канети определя през 1960 г. като „най-стабилното национално самочувствие в света“.
„Англичаните. Портрет на един народ“ излиза от печат през 1998-ма – в годината на подписване на Мирното споразумение от Разпети петък, когато министър-председател на страната е Тони Блеър. По това време ЕС е обединение на 15 държави, сред които най-новите членки са Австрия, Финландия и Швеция. България вече е подала официална молба за пълноправно членство, но ще минат шест години преди първата вълна на голямото източно разширяване.
Евроскептицизмът на част от британските политици и на големи слоеве от населението на Острова не е централна тема на книгата на Паксман, а по-скоро лайтмотив, който обаче е достатъчно устойчив, за да създаде определено впечатление у четящия. Или може би очакване за закономерна развръзка, което намери своето потвърждение в резултатите от референдума през 2016 г., без това да изключва ролята на манипулацията на общественото мнение чрез дезинформация и пропаганда в социалните медии.
