Здравей, мила Нева,
Отдавна ми се искаше да ти пиша, но нали за да получиш отговора, от който се нуждаеш, трябвало да зададеш точно въпроса, с който да го провокираш – не бях сигурна как, кога и кое. И ето че днес ми казаха нещо, което изведнъж ми се стори подходящо. Казаха ми: „Много въпроси задаваш.“ Домъчня ми и се замислих: какво значи „много въпроси“? Това и искам да те питам. Какво е отношението ти към въпросите и кога човек „превишава“ правилното им количество, минавайки в неучтивост или досадност?
Желая ти нужните отговори,
поздрав: Сабина
Обожавам въпросите, скъпа Сабина. На тях дължа личността си. Ако бях пунктуационен знак, нямаше да прекъсвам или да усилвам – щях да съм въпросителна (и то от испанските, които идват с главата надолу в началото на изречението, за да се разбере отрано, че тука ще се пита). Един от най-големите комплименти, които съм получавала, беше под формата на пожелание: „Остани си любопитна.“ Като преводачка и журналистка живея сред и от истории, но в причинно-следствената връзка между двете неща историите идват първи – изборът ми на работа, местопребиваване и разговори е постоянно повлиян от възможността да се зареждам с въпроси към себе си и другите.
Въпросът е един от най-успешните инструменти на общуването – чрез него се събираме и осветляваме, сортираме намереното, напредваме. Проправяме нови пътища, събаряме погрешни уверености, отваряме капаци, врати, ковчези. Въпросът е бързата ни връзка с другите и шансът ни за добиране до истината. Може би си чувала за базовото вестникарско правило на петте W (с буквата W на английски започват „какво“, „къде“, „кога“, „кой“ и „защо“): ако искаш да разкажеш адекватно каквото и да било, още в самото начало си длъжен да дадеш макар и кратък отговор на тези въпроси. В разместванията (или всъщност наместванията?), които въпросите предизвикват, е голяма част от смисъла на масовата комуникация. Но и на комуникацията изобщо.
Знаеш ли кой е първият въпрос в Библията? Той е в самото начало на „Битие“: „Змията беше най-хитра от всички полски зверове, които Господ Бог създаде. И рече тя на жената: истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?“ Малко по-късно ябълката е вече нахапана, нещата в рая драматично са се променили и следва вторият въпрос, леко гневен: „И извика Господ Бог на Адама и му рече: (Адаме,) где си? Той каза: чух гласа Ти в рая, и ме достраша, защото съм гол, и се скрих…“
След толкова перипетии на човека дотук, някои въпроси са не само сечива, но и завръзки, кулминации, развръзки, цели истории в миниатюра. „Защо аз?“, „Как можа?“, „Кой там?“, „На кого ме оставяш?“, „Защо не?“, „Ти знаеш ли аз кой съм?“… Хващаш световната култура, тръсваш я и изпада самият живот във въпроси: „Да бъдеш или не?“, „Какво да се прави?“, „Защо ти са толкова големи зъбите?“… или най-дружелюбната философия, майевтиката… или what if („Какво би станало, ако…“) – повествователен жанр, който се храни с горивото, движещо мислителите, изследователите, експериментаторите.
Интересно е, че на български въпросът е етимологически свързан с просенето: и двете са, така да се каже, молба за действие, насочено към облагодетелстването на молителя. Питането, на свой ред, е от един корен с изпитанието (тоест с мисленето, преценяването и разграничаването), а на руски в компанията влиза и изтезанието (пытка). Ами да, въпросът с отговор е едно от най-удовлетворителните преживявания, дори да минава през неприятни изненади; този без отговор – от най-мъчителните (питай онези, които си имат вземане-даване с наука или с лъжци).
„Слуги аз имам шест на брой / от странно естество. / Наричат се Защо, Как, Кой, / Кога, Къде, Какво…“ – в прекрасното си стихотворение (в превод на Валери Петров) Ръдиард Киплинг говори с любов за разликата между броя „слуги“ на възрастния и на детето – детските са хиляди. И неслучайно: местата и ситуациите, в които отправяме най-охотно и много въпроси, са най-хубавите, най-конструктивните. У дома в детството, в училище и университета, при опознаването на хората, с които ни е добре.
Опитвам се, от друга страна, да си представя положение, в което да пасва „Много въпроси задаваш“, и ми хрумват главно филми за мафията. И филми за лоши полицаи – „Тук аз задавам въпросите!“. (И чудното стихотворение, посветено от Константин Павлов на гневното защокане на лошите милиционери – онова за рибата крон-жиг, която веднъж на сто и няколко години изплува от дъното на океана, за да изкрещи името си и да помъчи мъчителите на своя автор.) Все натегнати, неравни отношения, в които единият зависи от снизхождението на другия…
Застигали са ме различни варианти на фразата за многото въпроси и да ти кажа, смятам ги, в най-добрия случай, за излишна самоотбрана, а в най-лошия – за откровена обида. Така че и на мен ми домъчня както на теб, макар че сигурно съм далеч от твоите конкретни обстоятелства… Много е показателно как другите посрещат въпросите ни. Ако сме ги задали с искрен интерес и отговорите не накърняват фриволно дълбокия личен мир на питания, не се сещам за добра причина да бъдат отклонявани. Още по-малко с агресия или безразличие.
Преди години из социалните мрежи се завъртя късометражката на Константин Пилавиос „Какво е това?“ – сантиментална малка сцена, не кой знае колко майсторски осъществена, но много ефикасна. Възрастен баща и разсеян син седят на пейка, долита врабче, бащата пита многократно какво е то, а синът отговаря „врабче“ с нарастващо раздразнение. Точно тогава му се налага да осъзнае, че вече е бил в тази ситуация, и то в ролята на питащия, в най-уязвимото си време – когато е бил едва проговорило дете и баща му е имал търпението да повтаря до безкрай „врабче“.
В семейната ми лексика има дума за въпрос, който рискува да прозвучи глуповато – „възпрост“. Употребяваме я в рамките на шегата, естествено. Аз всъщност си мисля, че няма лоши въпроси, има лоши отговори. Или лоши събеседници. Ако някой не намира време и желание да формулира нещо, за което го моля по каквато и да било причина, този някой явно не ме отчита като достатъчно важна, за да се постарае. Или иска да скрие някаква липса на яснота или знание (както често казват физиците – това, което не си в състояние да обясниш, сам не си разбрал).
Никой не се е родил научен, а и надали някой е умрял научен. В превода и журналистиката повечето време газя из минните полета на пълното си невежество – там, където ходя, рутинни пътеки няма. Спасяват ме само въпросите. Дори да знаеш, някой винаги знае по-добре… След години проби и грешки ми се избистри следното: за да зададеш хубав въпрос, необходимият минимум е да имаш уважение към непознатия си осведомител (да се поровиш достатъчно, за да добиеш понятие за ситуацията и да не питаш неща, на които можеш сам да си отговориш) и да получиш ответното уважение от него (дали е мастит учен, телевизионна звезда, богат индустриалец, произволен минувач – няма значение, ако се ангажира да отговаря на въпроси, в които си вложил душата и времето си).
Един от любимите примери в личната ми практика е израелският писател Етгар Керет, който не просто откликва на питания, но и допълва до нещо по-добро. Интервюирала съм го него няколко пъти и съм чела и присъствала на десетки негови публични изяви. Принципът му е: ако ми зададат въпрос, който не е добре подготвен или ми е поставян безброй други пъти, от мен зависи да изведа разговора до нещо смислено. И Керет отговаря независимо от качеството на въпросите – сърдечно, интересно, всеки път различно и според собственото си чувство за дълг към хората, които ще четат и слушат.
„Ами ваша милост кой е и защо ни безпокои?“ е въпросът, с който дядовата ръкавичка се пълни до приказни размери, без да се пръсне на парченца – вероятно защото всеки новодошъл чинно отговаря, преди да се скрие от дъжда. Не че влагам специален смисъл в него – просто той е първият, който ми дойде на ум, като се замислих по въпроса за въпросите. Обичам и тях, и начина, по който са способни да променят даденостите и да размърдват застоя; и абордажните куки, с които ни прехвърлят на чуждите палуби; и толкова човешката надежда за нещо по-смислено, която самото им задаване съдържа; и усърдието за добър отговор, което понякога е най-добрият отговор.
