На второ четене: „Да говорим за смъртта“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Да говорим за смъртта“ от Франсоаз Долто

превод от френски Радостин Желев, изд. „Колибри“, 2019

Франсоаз Долто, също като друг автор, писал през миналия век за родители от психоаналитична гледна точка – Доналд Уиникът, първоначално се отдава на педиатрията. После се насочва към подсъзнанието и е най-известна с книгите си за него. На български е издадена например „Когато се появи детето“: така се е казвала нейна рубрика по френското радио от 70-те години на миналия век, в която всекидневно е отговаряла на въпроси от родители, роднини, учители. Целта ѝ е не да диагностицира детето или да затормозява родителя с психиатрични термини, а да използва дълбоките си знания, за да дава ясни и разбираеми съвети за конкретни ситуации в общуването.

В „Да говорим за смъртта“ подходът е подобен, макар че как да се говори с децата за края на живота е само една от всичките теми. С такова заглавие може чак да изглежда странно колко е малка тази книга. В малък формат е, би се побрала в джоба на якето, но не трябва ли нещо подобно да е голямо, да си тежи на мястото, вместо да се разнася насам-натам? Още заглавието на книгата предизвиква вече един куп представи, но всъщност „Да говорим за смъртта“ е само покана – това е началото на разговор. Текстът е по лекция, която Долто изнася през 1985 г. Тогава тя вече е болна от белодробно заболяване, от което ще почине три години по-късно.

„Трябва да ви кажа, че съм силно учудена! За смъртта знам толкова, колкото и вие, обаче сте дошли да ме слушате, сякаш съм много сведуща по въпроса“, започва Долто.

В целия текст хуморът ѝ проблясва неочаквано, но това не са смешките, с които се опитваме да се изхлузим от темата за смъртта, докато уж продължаваме да говорим за нея. По-скоро личи, че това е начинът, по който тя предпочита да общува. Успокоително е, макар че едва ли това е била целта. Приятно е да я следваш в тази игра, която впрочем и постоянно напомня, че книгата се е появила от изговорена реч – връзката с публиката доста се усеща.

Тук няма една-единствена категорично заявена теза.

Има много разклонения и посоки. Вървейки по пътя на разговора за смъртта, Долто посочва различни неща, които се появяват наоколо. Има например малко за състоянията, подобни на смъртта – беше ми особено интересно да прочета за хипнозата при животните. Не знаех, че могат да бъдат хипнотизирани, като просто бъдат хванати и поставени в нетипична за тях поза, в която не могат да влязат сами. Долто говори за състояния на тялото и при хората отвъд това, което смятаме за обичайно – какво става например, ако някой изгуби крайник. Стига от тялото да не бъде отделена главата, обяснява тя, всичко останало може не просто да се преживее, но и да стане повод за откриване на съвсем нови пространства вътре в личността.

За авторката общуването е най-ценното, което имаме в живота (а и отвъд – според собствените ѝ духовни вярвания). Затова и друга посока в книгата е начинът, по който говорим или сме неспособни да говорим за смъртта – не само когато я срещнем, но и в процеса на скърбене. Или пък какво казваме, когато някой около нас заговори за собствената си смърт? „Я не говори глупости!“ Казваме го като опит за успокоение, но посоката трябва да е точно противоположна: вместо да сменяме темата, да останем в разговора.

Друг вид разговор за смъртта, разбира се, водим с децата.

Любопитни и директни, те все още не знаят, че предпочитаме да говорим заобиколно, да казваме за някого „отиде си“ или „изгубихме го“; затова може да е предизвикателство да решим как да отговорим на въпросите им защо мъртво животно хич не се движи. Разговорите, които Долто провежда със собствения си син, са умилителни и забавни. В тях има обаче и доза детска мъдрост по въпроса за смъртта и как се живее с нея.

На някои места авторката влиза в свои кодове, които не обяснява, и те остават донякъде неразбираеми. Те са само маркирани и ми се струва, че не натежават прекалено – книгата е достатъчно директна. Само понякога изреченията са твърде дълги и неразбираеми („И ако детето има доверен човек, който да му говори за неговия недъг, да говори на личността му, макар да не знаем какво точно представлява тя, тази личност сублимира в психоаналитичния смисъл на понятието, надхвърлящ удовлетворението, което тялото би могло да изпитва, ако не беше изгубило целостта и безупречното си функциониране, или с други думи – телесната си схема.“)

Извън тези моменти авторката говори с яснота и хумор. Има и поетичен език, който събужда въображението: например тялото е мимоходом описано като „медиатор във времето и пространството“. Травмата, получена много рано в живота, е нещо, оставило „белег – отначало малък, а после, с порастването на тялото му [на човека – б.р.], все по-голям“. Тези точни и красиви образи помагат да се излезе от полето на абстракцията.

Темата за смъртта, разбира се, е и темата за живота – Долто стига дотам по няколко различни пътя, а вече и съвсем категорично в самия край на книгата:

Не ви говоря от името на всички, говоря ви от свое име. Това е лично мое дълбоко усещане – че ние трябва да заслужим смъртта си, като водим пълноценен живот. Трябва да заслужим нашето следсмъртие чрез всекидневна борба, за да реализираме в максимална степен възможностите за общуване, за което сме предопределени генетично. Остаряването и осакатяването не пречат на общуването – то просто се променя и преминава на друго равнище и човек трябва да се изправи пред това предизвикателство.

Книгата се чете за по-малко от час, но с всичките си теми, за нея може да се мисли – и говори – още дълго.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.