Дефрагментация: съвременната литература на страните от бивша Югославия

Какво се случва в духовния живот на републиките от бившата Социалистическа федеративна република Югославия (СФРЮ)? Каква е съвременната култура на разказа на Сърбия, Хърватия, Словения, Босна и Херцеговина, Македония, Косово – но не официозната (тя до голяма степен наследява проблемите на националните доктрини, отговорни за конфликтите през 90-те години на XX век), а онази, която работи отвъд клишетата и е критична към състоянието на днешното общество? В този текст ще споделя някои лични наблюдения върху най-новите имена в литературата на страните от бивша Югославия.

Преди това обаче трябва да направя уговорката, че в България терминът „ангажиран“ артист продължава да е натоварен с негативни конотации, наследени от злоупотребата на тоталитарната държава с политическото. Но можем само да вземем поука от това как голяма част от артистите в бивша Югославия, които не искат да се примирят със състоянието на обществото, отстояват своите позиции чрез работата си.

Мъглявите ни представи за културното пространство на бивша Югославия често се основават на предразсъдъци

и поп феномени от времето, когато СФРЮ съществуваше в своята цялост – турбофолка, звездите на телевизията и киното и прочее. Но защо не познаваме достатъчно тези съседни страни, които са близки по манталитет и традиция до нашата? Защо те ни изглеждат далечни и не съвсем понятни?

Част от отговорите на тези въпроси се състоят в това, че преди 1989 г. между България и Югославия преминава своеобразна втора Берлинска стена – резултат от разлома между Тито и Сталин и оставането на България в съветската зона на влияние. Много българи възприемат Югославия като западна – със съответните свободи (пътуване зад граница; възможност за работа в страни, които не са част от Варшавския договор) и привилегии (там колективизацията и национализацията не се осъществяват в размерите, познати ни от социалистическа България, както и тоталното скъсване с културата на свободния свят).

И така – до 90-те години на ХХ век, когато избуялият в Югославия национализъм, военните конфликти и етническите прочиствания заместват някогашното високо мнение на българите с нещо като чувство за превъзходство. (Как впрочем гледат на България хората в бивша Югославия сега? Почти никак, защото дотам не стига много информация. Най-познати и превеждани са Георги Господинов и Алек Попов, ала това е недостатъчно на фона на висококритичните местни литература и театър, които се опитват да осмислят наследството, реалностите и личността в тях.)

Без да правим разбор на миналото, да го вземем за времеви жалон: какво е историческото наследство от СФРЮ?

За разлика от свръхрепресивния идеологически режим в България, югославската комунистическа партия съзнателно отваря културата за влияния от Запад. Процесът не е естествен: подобна културна либерализация има за цел например да неутрализира националните стремежи сред населението на държавите, влизащи във федеративния състав, и да ги впрегне заедно в идеологическия конструкт „братство и единство на народите“. Дори така обаче Югославия преживява своите студентски бунтове от 1968-ма, своята черна вълна (crni talas) в изкуството, своята ангажирана литература. И не бива да забравяме силната пънк и нюуйев сцена през 80-те (Екатерина Велика, Шарло Акробата, Лайбах, Бадмингтонс, Парни валяк и др.).

През последните 30 години програмираното „братство и единство на народите“ беше пометено от горчивата реалност на национализма, етническото напрежение, войните и икономическите трудности и авторите отразяват това, без значение дали са израснали през разпада, или лично помнят времето, преди Берлинската стена да падне. Като в литературата – при писатели като Петър Андоновски и Фросина Пармаковска (Македония), Фарук Шехич (Босна и Херцеговина), Себастиан Прегел (Словения), Сърджан Сръдич (Сърбия), Йетон Незирай (Косово). Личи едно отрезвяване на обществото, само че то не граничи с цинизъм, а напротив – прилича на преосмисляне и съзряване.

Най-важни обаче са въпросите за мястото на личността в съвременния свят.

Как да се справи индивидът с проблемите на идентичността в свят, който сякаш все повече клони към ужаса на вече преживяното от тези автори? Как отново да се включи в историята, преодолявайки травмите, и да не попада в черния списък на световната хроника? Могат ли новите хора да съществуват в модерността, в която живее и останалият свят, и да запазят своята съкровена същност?

Такива неща се питат например македонците Давор Стояновски и Живко Грозданоски и босненката Лейла Каламуич. Последните им книги поставят въпроси за флуидната идентичност между местата, с които се идентифицират интимното, паметта, пространствата на болката и желанието. И показват как авторите едновременно се опитват да надскочат региона, но се вълнуват и от всичко свое, което произлиза от физическото им, буквално географско, а в този смисъл и политическо съществуване.

В „Събирачи на пепел“ Стояновски разказва за Яков, който напуска бедното си родно градче и заживява в Скопие. Нощите му преминават в безцелно шляене и случаен секс, докато един ден, на едно погребение, не го връхлитат спомени и равносметки. Романът търси мястото на съвременния човек с много ясен екзистенциален патос.

„Последното име на бъдещето“ на Грозданоски е история за телата, самотата, пътуванията и живота, който се случва извън плановете. Тук е намесена паметта от детството като изначална, неизличима идентичност – знаково място заема хълм над града, където дядо и неговото внуче пускат балон в небето. Балонът изчезва, а на негово място се появява бяла птица. Детето пораства, но с това набъбва и един невидим проблем – празнотата отвътре.

Сборникът с разкази „Наричайте ме Естебан“ на Каламуич се свързва с традицията на автобиографичното писане, в което въображението играе основната роля. Въпреки личния момент, то надхвърля простото споделяне и извежда важни генерални линии – насилственото отричане на близостта през войната, разрухата на вътрешния свят. Разпадането на семейството и разпадането на държавата се сливат.

От друга страна, автори като Сърджан Сърдич, да речем, тенденциозно се занимават с военната травма (много по-характерна на сърбите, хърватите и босненците, отколкото за македонците). В сборника му „Еспирандо“ (2011) наративът от първо лице се разпада на множество гласове, които говорят за насилието, сексуалното желание, плашещата баналност. В романа на същия автор „Сатори“ (2013) от иронична дистанция се разказва историята на Шофьора, който обикаля града и влиза в различни социални роли.

Сърдич е от поколението на ангажираните автори в Сърбия, най-известен представител на които е Владимир Арсениевич, познат и у нас с краткия си антивоенен роман „В трюма“. Други имена, които непременно следва да се споменат в този контекст, са Углеша Шайтинац (добил популярност с пиесата „Хадерсфилд“), Сретен Угричич („На незнайния воин“), както и живеещият в Истанбул Андрия Матич („Шахта“, „Музей на съвременното изкуство“).

В Словения Себастиан Прегел се занимава не просто с непосредственото настояще, но и с бъдещето. В неговия „Вдишване. Издишане“ границите между реално и фантастично са крехки – романът прилича едновременно на притча и антиутопия, в чийто център попадат бежанците. Прегел е един от най-интересните словенски писатели в момента заедно с Тадей Голоб („Езеро“), Матяж Брулц („Дисниленд“), Мирт Комел („Медсочие“) и Миха Мадзини („Събирачът на имена“, „Немска лотария“).

В съвременната хърватска литература извън популярните имена на Дубравка Угрешич, Миленко Йерговичи Анте Томич трябва задължително да отбележим Тея Тулич, Марко Погачар и Роберт Перишич. Книгата на Тулич „Коса навсякъде“ е интересен пример за женско писане през призмата на родовото и преплита три женски перспективи около наближаваща смърт.

Никак не ми се иска – освен споменатата Каламуич – да пропускаме и босненските автори Фарук Шехич (неговата „Книга за Уна“ е терапевтична в опита да се събере разбитият от войната живот) или Александър Хемон, който се озовава в САЩ като турист малко преди да започне войната в Босна, и остава там.

В бившите югорепублики днес преобладават темите за

разделението, войната, травмата, търсенето на смисъла, идентичността и взаимоотношенията с останалия свят.

Те отразяват едно особено желание за хармония, но и стремеж към собствена позиция, освободена от предишните идеологически конструкти. Въпреки това Югославия, като утопичен модел на близостта и културното сътрудничество, продължава да свързва личностите – наследството, от една страна, е негативно белязано, но и свързано с възможността да говориш на много повече хора благодарение на споделената идентичност и език. Неслучайно социално ангажираната литература има много силни представители, които отразяват ясно реалностите и артикулират обществени позиции.

Сред младите и установените автори, които изброихме, трудно можем да намерим опортюнистични настроения. Те искат да се чуват техните гласове в свят, който съвсем доскоро е бил груб и агресивен.

Заглавна снимка: © Петър Денчев

Архитектурата не е най-добрият избор за илюстрация на текст, който се отнася за литература, но бруталистичната архитектура отразява много добре духа на Югославия и стремежа към „наднационалното“, към футуристичното. – Бел.авт.