„Социалната ни система в момента не просто е в застой – тя колабира“

Диана Димова е председател на Фондация „Мисия Криле“ и директор на Комплексния център за социални услуги в Стара Загора, който за 14 години е подкрепил над 6000 деца и жени в риск и семейства с трудности. В сектора Диана работи от 21 години по различни проекти с уязвими групи, през последните 6 години – и с бежанци, търсещи закрила в България.

Венелина Попова разговаря с Диана Димова по повод отхвърлянето на ключови документи в сектора и отложеното въвеждане в действие на Закона за социалните услуги, както и за институционалното безсилие на държавата да се справи с агресията на групи от обществото срещу това законодателство.

Вашата фондация е сред 56-те граждански организации, подписали отвореното писмо по повод намеренията на кабинета да отложи влизането в сила на Закона за социалните услуги от 1 януари 2020 г. След фиаското, което претърпяха важни документи като Истанбулската конвенция и Националната стратегия за детето, вие сте сериозно разтревожени, че може да се стигне до срив в системата. Защо? Нали имаме работещо социално законодателство? Или пробойните и недостатъците в него са толкова големи, че подлагат на риск функционирането на целия сектор?

Към нас непрекъснато се присъединяват нови и нови неправителствени организации, обезпокоени от поредната истерия около поредния ключов документ в сферата на подкрепата за децата и семействата. Тя идва от същите тези групи, които се опитват да дестабилизират и подронят доверието към усилията за реформиране на сектора. През последните пет години се обсъждат различни концепции, но този закон, приет през февруари тази година, е експертен и засяга съществени промени в социалната система, която в момента не просто е в застой – тя колабира. Има нерешени и отлагани с години проблеми, има цели райони, в които услугите са недостатъчни, частични или липсват напълно. Има нужда от сериозна реформа, а този закон поставя интегрирано проблемите и представя тотално нова концепция в подкрепа на семейството и на децата.

През май премиерът Борисов заяви: „Национална стратегия за детето 2019–2030 няма! На социалния министър възлагам сутрин като стане, на обед и вечер да прави брифинг и да казва, че такава стратегия няма.“ И обеща да възстанови диалога по този важен документ евентуално след изборите в неистерична обстановка. Но сега не само че не спази обещанието си, а смени и социалния министър. Новият пък е на път да спре и закона, за да угоди на малкия коалиционен партньор в кабинета. Как бихте коментирали отношението на премиера, който дава тон на цялата правителствена политика и подменя министри с лекота, за да спре уличните протести?

Именно в това се корени причината на ескалиращото напрежение през последните три години. Управляващите категорично следва да защитават базисните ценности на европейската демокрация, към които ние сме се приобщили, и независимо от цената, смело да бъдат заявявани и прокарвани политики, които да променят реалността, да водят до реформи. Социалната сфера има нужда от спешни реформи, а Законът за социалните услуги вдига още повече летвата на организациите, които предоставят тези услуги, и това трябва да бъде казано ясно и недвусмислено. Защото се разкрива и нова агенция, която ще следи за качеството на социалните услуги, отделна от Държавната агенция за закрила на детето; поставят се еднакви изисквания и към общините, и към неправителствените организации, които ще предоставят услуги; общините стават водещи в насочването на уязвими групи граждани към социални услуги, а не както сега отделите за закрила на детето. Това са базисни неща, които не се знаят, а за закона се говори съвсем друго, което е недопустимо.

Създаването на нова агенция панацея ли е за подобряване на качеството на предлаганите социални услуги в държавата?

Проблемът е в бюрократизирането на системите и институциите. А Агенция за качеството на социалните услуги трябва да има, за да може да се гарантират няколко неща. Първо – по-добър достъп до услугите на всякакъв тип граждани, като се направи национална карта на тези услуги, която да отговаря на потребностите и на демографския профил на населението. На второ място е акцентът върху ефективността, тоест как тези социални услуги да бъдат предлагани по най-добрия начин за конкретния човек, защото всеки един от нас може да попадне в труден период от живота си и държавата трябва по места да гарантира осигуряването на подкрепа за този човек, като запази неговото достойнство. На трето място, това е гъвкавостта и ефективността на тези публични ресурси, насочени към уязвимите групи.

В обществото ни има насадено недоверие към работата на бюрократичните институции. Но кажете кой и с каква цел насажда тези страхове у хората и защо Българската православна църква се включи в общия хор на омразата срещу неправителствените организации и отрицанието на мерките, предвидени за закрила на детето в този закон.

Нямам точно обяснение, непрекъснато обсъждаме с експерти, анализатори и колеги това, което се случва в страната. Обезпокоени сме, защото зад патриотичната и религиозната обвивка прозират дълбоко патриархални модели и стереотипи, които излизат на преден план в тези протести. Това е големият проблем. Ние имаме още много да се борим с нашите предразсъдъци и разбирания за мястото на жената в семейството, за правата ни върху децата, за да се приобщим към европейското разбиране за тези сложни взаимоотношения вътре в семейството и да придобием една нова идентичност, основана на базисните ценности на демокрацията.

Затова ние призоваваме за пореден път и настояваме Законът за социалните услуги да влезе в действие незабавно и да се премине към разработването на подзаконовата му нормативна уредба. В противен случай социалната система в България е изправена пред пълен срив. Трябва да е много ясно, че това ще се случи скоро. И управляващите трябва да спрат да се подвеждат от злонамерените атаки срещу важните нормативни актове, свързани със социалната политика за семейството и отношенията в него.

Имате ли обяснение за тази истерия, обхванала една част от обществото, което припознава неправителствените организации като врагове на българското семейство?

Става дума за открита реч на омраза и правораздавателните институции следва незабавно да се самосезират. Ако не, ние предвиждаме завеждането на колективен иск за насаждане на омраза и разделение в обществото. В последните три години сме свидетели на безпрецедентна атака срещу неправителствените организации, социалните работници, приемните родители; бяхме обявени за врагове на народа, вкарани в черни списъци, получаваме заплахи, нападат офисите ни, а институциите не правят абсолютно нищо да спрат тези изстъпления.

Срещу кого бихте завели този колективен иск?

Срещу конкретни лица, които използват езика на омразата в социалните мрежи – те имат имена. Сериозно сме обезпокоени от техните призиви към физическа саморазправа с нас, с децата и близките ни. Това, което се случва сега, е чудовищно, а отношение от страна на институциите няма и затова сме силно притеснени. Утре ще има някакъв друг закон, някаква друга причина…

В отговор на страховете на хората, че у нас ще се развихрят чужди неправителствени организации, които ще започнат да отнемат масово децата от родителите им, посочвате, че откакто България членува в ЕС, нито един регистриран частен доставчик на социални услуги от Съюза и от Европейското икономическо пространство не е заявил желание да предоставя такъв тип услуги в нашата страна. Защо тогава гласът ви остава нечут от улицата и без отзвук от страна на институциите, които би следвало да знаят истината?

Това е точно така. Европейски организации също могат да предоставят социални услуги у нас, но това, както се вижда, не е атрактивно и благоприятно и затова няма желаещи. Така че заплахата, че някой от Европа ще дойде и ще ни вземе децата, е пълна измислица. Притеснителното е по каква причина управляващите продължават вече трета година да позволяват такива ключови документи (Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Законът за социални услуги) да разделят обществото. Всички искаме най-доброто за семействата и децата и това трябва да е ясно. Не бива да допускаме да се спекулира с толкова деликатни и лични теми като семейството и отношенията в него.

Понеже целият неправителствен сектор днес в България е обруган и сатанизиран, кажете от колко години работите в публично-частното партньорство в този сектор и биха ли могли държавата и общините да се справят с тежките проблеми в него без вашата подкрепа и активна дейност?

Неправителствените организации предоставят социални услуги в България още от 1993 г. за едни от първите уязвими групи – бездомните и най-вече бездомните деца. 3000 до 5000 души – цяло едно поколение – заради липсата на закони и институции израснаха по улиците като непълноценни възрастни и продължават да имат проблеми и досега. И именно гражданските обединения бяха първите, които ги подкрепиха.

От 2006 г. започнаха опитите в 10-те най-големи общини на България за делегиране на социални услуги към неправителствени организации като външни доставчици. Накратко да обясним предимствата: те са по-близо до хората, привличат допълнителни ресурси, борят се за по-високо качество на услугите, ползват се с повече доверие сред гражданите и т.н. Така че организациите имат безспорно своето място, те предлагат много адекватни решения на проблемите и този тип публично-частно партньорство е успешен модел, който и самите общини припознават.

На всички, които имат съмнения или застават активно срещу закона, ще кажа, че например Община Русе е възложила всичките си социални услуги на външни доставчици. Това е добър пример за взаимодействие между държавата, местните власти и гражданите. Нека да се чуе и мнението на общините, а не само да слушаме псевдопатриотични движения и религиозни фундаменталистки общности.

Заглавна снимка: Диана Димова на дебата относно Националната стратегия за детето 2019–2030, проведен в Стара Загора през май т.г. Стопкадър от видеорепортаж на „Загора Нюз“