На второ четене: „Диктатура и демокрация“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Диктатура и демокрация“ на П. Ф. Дюпон-Бьорие и Брижит Лабе

илюстрации Жак Азам, превод от френски Валентина Бояджиева, изд. „Точица“, 2013

В ситуациите на криза се отварят рани от различен характер и произход. Те може да са от здравни и политически до социални, икономически и климатични. Кризата е повод за преосмисляне на състоянието на нещата. За преговор. В момента лъсва като след светкавица една голяма несправедливост, превърната в норма, с която сякаш сме свикнали – дефицитът на прозрачност и свобода.

Въпросът винаги е дали раната ще бъде превързана и излекувана, или реакцията ще бъде „то така си беше открай време“, „нищо не може да се направи“ и „няма как да е иначе“. Понякога не става въпрос само за здравето на човека или за здравето на икономиката, на държавния или на личния бюджет. Настоящата ситуация е тест и за демокрацията.

Да си част от живота значи и да си част от отговорността.

Тази книга ясно показва как може да се обясни на деца, че това е важно и за тях. В момента родителите са по-близо до децата си. Може би е подходящ момент за подобен разговор. „Диктатура и демокрация“ помага за него с лекота, особено в седмицата на Андерсен и детската книга.

В рамките на 64 страници чрез примери, казуси и диалози от всекидневието на игрите се проследява преход в света на идеите и промяна в света на хората. Всичко започва с пробив в разбирането за „висшите човешки същества“ и за „нисшите човешки същества“. Някога е имало господари с власт и важност по рождение, но е имало и поданици по рождение. Всички си мислели, че така е редно и така ще бъде завинаги. Днес твърдим, че няма естествено превъзходство и човешките същества се раждат с равни права. Това разбиране постепенно поверява властта в ръцете на народа (поне на теория). А диктатор е този, който решава какво и как ще играят всички деца (а понякога и възрастни), без да попита другите за мнението им.

Когато трябва да се вземат решения от хора, които живеят заедно или играят, ядат и боледуват заедно, не е възможно всеки да прави каквото му щукне, защото има опасност всичко да се развали и да завърши зле, със сълзи, обиди и наранявания. Тогава трябва да се намери начин за избягване на конфликтите и лошите последици.

Демократичните решения и действия целят да има мир и свобода.

Случва се обаче да е необходимо да загубим малко, най-малките възможни парченца свобода, за да спечелим много. „Нащрек“ е любимият ми тематичен раздел в книгата и в него се казва, че трябва да сме именно нащрек, когато се подготвя правило или закон, който отнема малко свобода, без да дава по-голяма.

Ако се случи хората да нямат избор и никаква възможност да решават сами, значи някой или нещо ограбва техния живот и го превръща в ад. Става въпрос най-вече за личния живот – до него достъп имат само хората, които допускаме и сме избрали, никой друг няма право да се разпорежда там. Полицаи, софтуер или други хора или инструменти нямат право да питат дали някой е омъжен или женен, кой му е най-добрият приятел, в какво вярва, колко пари има, дали има деца, хронични болести или е вегетарианец. При демокрацията държавният закон няма право да навлиза в личния живот на хората, той трябва да го закриля, както се пази тайна, споделена между приятели.

Още едно „нащрек“ – ако има закон, който забранява яденето на месо на 1 април или налага нахута в менюто за 3 март, или те кара да декларираш в кметството болестите си, то демокрацията е в опасност.

Идеята за народните представители идва логично. Ако децата са повече от дузина, те могат да изберат свой „капитан“ и така да говорят по-лесно с другия отбор и с неговия „капитан“, за да изберат кога и на какво да играят. „Капитаните“ говорят от името на останалите, които са ги подкрепили. Те са длъжни да работят за народа, за децата и всички останали. За общия интерес на хората, които са ги избрали, а не на някой друг.

Ако някой представител смята, че има повече права от другите – „нащрек“! – демокрацията е в опасност.

Но именно затова, вместо да се режат глави или ръце, се нарязва властта, та никой да не я е взел цялата за себе си.

Когато властта за правила и закони, за решения и правосъдие, за всекидневие, игра и свободно време е добре разпределена, има равновесие. Рискът нечия власт да придобие прекалено голямо значение е по-малък, останалите са там, за да я контролират, а не да си затварят очите или да прощават, защото са приятели помежду си – както, уви, често се случва. Управляващите не трябва да се опитват да вземат цялата власт, защото тя не е тяхна, а на всички.

Народът от своя страна не трябва да спира да упражнява правото си на глас или на несъгласие, защото, ако днес няма сладолед за десерт, това не значи, че утре няма да има, в случай че достатъчно голям брой хора кажат, че го искат.

Тази внимателна и умна детска книга обяснява ясно как демокрацията се нуждае от бдителни хора,

които не само ругаят властта, докато похапват или гледат телевизия. А задават въпроси, проверяват факти и предлагат решения. Те разпитват дали всички играят по правилата, и изследват нови възможности за по-приятни игри. Те отсяват вярното от невярното, честното от нечестното, за да може демокрацията да е жива всеки ден. За да е нещо повече от „Не се сърди, човече“ и случайност на зара.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Точица“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.