Диктатура на безпринципността

В изминалата седмица през България премина политическа буря, която показа недвусмислено, че близо три десетилетия след рухването на комунистическия режим в страната се е установила нова диктатура – върховенство на безпринципността, лицемерието и усещането за недосегаемост.

На 13 февруари стана ясно, че от конституирането на 44-тото Народно събрание на 19 април 2017 г. до края на януари тази година депутатът и бизнесмен Делян Пеевски е заработил около 30 000 лв., без да се е вясвал в парламента.

Според данни, предоставени на Mediapool по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ), за тези 10 месеца Пеевски е отсъствал от пленарни заседания 101 пъти. Картината придобива още по-тъмни краски, като се вземе предвид как всички отсъствия на Пеевски (с изключение на тези от заседанията на Икономическата и Земеделската комисия, в които членува от квотата на ДПС) са били извинени, което му позволява да получава пълното си възнаграждение. Тоест Пеевски официално е първият български народен представител, който работи дистанционно и счита за ненужно присъствието си дори при внасянето на законопроекти от негово име.

Наглостта на един депутат беше последвана от овчедушието на останалите му 239 колеги, които си замълчаха или вдигнаха рамене, че нищо не могат да направят.

Хайде, наздраве, стожери мои! Два пъти се преродихме! Замогнахме се! Тръгваме по свой бизнес! Нека се сещаме един за друг! И ако пък от нас съвсем нищо не излезе – пак ще се захванем с политика. Тя се оказа доходна работа! Наздраве!

Ваньо Вълчев, „НОФОФ“

На същия този 13 февруари в обръщение до министър-председателя Бойко Борисов по повод предстоящия „Луков марш“ Изпълнителното бюро на Националния съвет на БСП описа Народния съд като „едно необходимо и неизбежно военновременно правосъдие“. Няколко часа по-късно БСП обяви, че текстът на обръщението не е бил съгласуван с ръководството на партията и че то не подкрепя това твърдение.

Въпреки че се разграничи от текста, БСП застана зад неговия автор Валери Жаблянов и категорично се противопостави на исканата от ГЕРБ оставка на зам.-председателя на Народното събрание, като отбеляза, че за такава нямало основание и в Правилника на парламента. От „Позитано“ 20 припомниха и позицията си от 1991 г., според която партията поема отговорност за терора над гражданите, включително и над партийни членове, упражняван от нейната предшественичка. Самият Жаблянов каза, че не вижда причина да подава оставка.

Освен че насочи вниманието към безпринципността в българската политика, този епизод припомни взривоопасната сила на думите, които не са невинно съчетание от букви, а еликсир или отрова – в зависимост от дозата и начина им на употреба.

Ако по-малко забравяхме, че животът ни е съставен от думи, сигурно далеч по-лесно щяхме и да живеем.

Людмила Миндова

През седмицата, в която милиони хора по света отбелязаха Деня на влюбените, двамата най-висшестоящи български политици си размениха обвинения в пряка или непряка близост със споменатия по-рано Делян Пеевски. Тази словесна разправа през медиите осветли дупка в отношенията между премиера Бойко Борисов и президента Румен Радев. Тя обаче остави и горчивото усещане, че политическите лидери на страната имат причини да се обиждат от поставянето на имената им редом до това на Пеевски. В същото време самопровъзгласилият се преди време за „успял мъж на 33 години“ върти бизнес (включително медиен) за милиони и кове закони от вкъщи, докато останалата част от населението се чуди чисти ли са делата му, или не са, а правораздавателните органи запазват злокобно мълчание.

Една седмица, три скандала, две заключения. От една страна, с поведението, действията или бездействието си много от българските политици отново показаха защо „политика“ тук често се приема за мръсна дума и област, в която има толкова морал, колкото сняг има в Австралия. От друга страна, родните законотворци и управляващи вече дори не се опитват да прикриват безсрамието си, защото годините наред безнаказаност им дават (пълното) основание да се смятат за представители на отделна класа, която създава законите в държавата, без да има задължение да ги изпълнява.

Всяка криза има видима и невидима страна. Едната можем да измерим, другата – не. Как се измерва тъга? Въпросът е да имаме сетива и за двете. И да не се опитваме да лекуваме едното с лекарството за другото. Защото няма как да излекуваш тъга с антибиотик.

Георги Господинов, „Невидимите кризи“

Ширещата се бедност в някои рeгиони на България заема централно място в обществените дискусии в страната от присъединяването ѝ към ЕС през 2007 г. досега. Днес едва ли има българин, който да не знае, че България продължава да бъде на последно място в ЕС по доходи. Рядко се говори обаче за основната причина за продължаващата бедност и големия брой емигранти, а именно комбинацията от липсата на морал и консенсус относно базови понятия. В такава среда безскрупулните и надменните крещят, мачкат и трупат милиони, докато възпитаните и скромните мълчат, преглъщат болката и унижението и се чудят кое да платят първо – тока, водата или отоплението.

Ако, разбира се, вече не са преминали отвъд Калотина…

Заглавна снимка: parliament.bg