Време е за по-прагматични отношения с Русия и съседите ни. Разговор с Димитър Бечев

Димитър Бечев е политолог с докторска степен по международни отношения от Оксфордския университет. Специализирал е в Института по икономика в Лондон и в Харвардския университет, работил е като директор на софийското бюро на Европейския съвет за външна политика и гост-лектор в токийския университет „Хитоцубаши“. Бечев е старши сътрудник към Атлантическия съвет и преподавател в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил, САЩ.

По време на предизборната кампания темата за външната политика остана извън фокуса на внимание и на кандидат-президентите, и на партиите. В събота тя ще бъде обсъждана от експерти на четирите партии, които преговорят за коалиционен кабинет. Трябва ли да пренаредим приоритетите си във външнополитически аспект предвид динамично променящите се взаимоотношения между световните сили, зоните на военни конфликти и ситуацията в съседните ни държави?

Няма нищо по-нормално от това, че външната политика не е била в дневния ред на дебата. Защото дори и в големите демокрации политиците обсъждат теми, които вълнуват електората, които са по-близки до хората. Външната политика рядко е такава тема. Освен това България не е капак, който тежи по външнополитически въпроси. Добре е, че този разговор ще се води на експертно ниво, но трябва да сме реалисти – тази тема едва ли ще има особен приоритет в преговорния процес. Рядко външната политика може да стане обект на по-широк дебат. Изключвам европейската тема, защото тя не е в същинския смисъл на думата външнополитическа за нас и има пряко отношение към живота на гражданите.

Може би само Македония и отношенията ни със Скопие, които много се политизираха в последната година, могат да предизвикат спорове, дори и разногласия. Но отвъд нея не виждам нещо, което да е толкова належащо. Ето примера с репликата за Крим на президента Радев в телевизионния дебат с Герджиков. Тя беше експлоатирана по-нататък от ГЕРБ с цел да разцепи електората на Радев, но видяхме, че тази тема не вълнува толкова българските граждани и по-скоро мобилизира малцинства сред електората.

Провали ли се България в преговорите със Северна Македония, след като Борисов имаше претенцията да е лидер на процеса за присъединяване на страните от Западните Балкани към Европейския съюз? Да припомним, че България първа призна независимостта на Македония, когато Германия беше против. Но защо сега преговорите стигнаха до задънена улица?

На първо място, не е много ясно какво искаме ние от Северна Македония, докато проблемът за Гърция беше само името. Ако питате някои историци, те искат едва ли не цялостна ревизия на историческия разказ, което няма как да стане. Не е ясно как трябва да работи и двустранната комисия. България не е поставяла нито някакви измерими изисквания, нито ясни критерии кога трябва да вдигне ветото си.

Необходим е някакъв разумен компромис и мисля, че има най-малко две партии с по-прагматично отношение – „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“. Това дава някакъв оптимизъм, че ще се намери изход. На Северна Македония ѝ предстоят преговори и България е одобрила началото им. Това, което не е одобрила, е рамката им, но ние така или иначе сме на прага на тази стъпка. За ЕС е жизненоважен въпросът тези преговори да започнат, защото на карта е поставен и европейският интерес, който България очевидно спъва, без да е ясно какво ще получи обратно. Защото в крайна сметка се нагнетяват и антибългарски настроения.

Може би трябва да оставим миналото на втори план и да смекчим позицията си, но това няма ли да внесе разнобой между партиите в бъдещия коалиционен кабинет, ако такъв изобщо бъде съставен?

За миналото не може да има едно решение в рамките на два месеца, дори и на години. Разговорът ще бъде дълъг, но той не трябва да бъде свързан с процеса на присъединяване. Защото е илюзорна идеята, че българската версия ще бъде приета и там едва ли не ще направят завой на 180 градуса. Това е въпрос на историческа памет. Да не забравяме, че така и нашият разказ се проблематизира. По-рационалното решение е наистина миналото да се остави на втори план или като паралелна писта, а разговорът да продължи.

Не на последно място, не трябва да забравяме, че ако Македония започне преговори за присъединяване към ЕС сега, те ще траят поне десет години. Това дава хоризонт на разговорите в двустранната комисия, тя трябва да се демократизира и в нея да се включат учени от страни (има такива) с принос в изучаването на македонския въпрос и въобще на историята на Балканите. Това ще създаде друга динамика в разговора – доколкото е важно за България и за българските елити нашето правителство да наложи по някакъв начин своята гледна точка. Началото на преговорите не е решаващ момент, защото след това имаш възможност да блокираш при възникване на някакъв исторически спор или политизация на споровете. Това е прагматичното решение.

Как оценявате отношенията ни с Турция след възникналото напрежение по повод гласуването на българските изселници там? Борисов се държеше едва ли не като васал на Ердоган, срещу което не си спомням да е издигал глас през първия си мандат и президентът Радев? Трябва ли да използваме предстоящите избори в Турция, отслабените позиции на президента Ердоган и опита му да върне добрия тон в диалога си с ЕС, за да променим позицията си към хибридния режим в Турция?

Аз не бих казал, че Борисов е бил васал на Ердоган. Просто което и да е правителство на власт в София ще търси добри отношения с Турция. България в някакъв смисъл е обвързана с нея, дори в положителен план, защото страната, освен съсед, е един от големите пазари за нас. В тези дискусии трябва да се играе твърдо срещу режима на Ердоган или да се търсят общи пресечни точки. Може би отношенията в бъдеще няма да са толкова обвързани с личностните отношения между лидерите, защото беше ясно, че Ердоган и Борисов имат по някакъв начин персонална връзка. Но България ще е по-скоро за диалог, не за конфронтация с Турция, в това съм почти 100% сигурен.

Въпреки че отношенията между Турция и ЕС са в най-ниската си точка, трябва да се търси споделеният интерес. Ще дам конкретен пример – Турция в момента преговаря за актуализация на митническия си съюз с ЕС. Ако това се постигне, ще даде доста по-сериозен достъп на нашите инвеститори и фирми до турския пазар и сферата на услугите и съответно до директни ползи за България. Тоест трябва да разширим малко разговора, независимо какви са отношенията между лидерите и какво се случва по време на изборите, но и да видим какъв е по-общият интерес и какви са ползите от едно добросъседство. Между другото, хората с двойно гражданство в Турция имат пълното право да участват в българския политически живот.

Променя ли се политическият тренд в Европа, особено сега, след смяната на властта в Германия, която заедно с Франция диктува външната политика на Европа?

Не бих казал. Трябва да видим какво ще се случи с новото правителство на Германия. Интересното за мен е, че Външното министерство отива в ръцете на Зелената партия, която все повече заявява твърди принципни позиции по отношение на външнополитическите въпроси. В коалиционното споразумение се говори доста непоколебимо по отношение на Китай и на Русия, което е нов елемент. Какво ще означава това на практика – защото едно са думите, риториката, друго са действията, – ще видим тепърва.

А що се отнася до Европа и външната ѝ политика, струва ми се, че сега е периодът на вътрешна консолидация и проспекция. Европейският съюз е все по-малко обърнат към външния свят и това се вижда от политиката на разширяване – може би с изключение на една или две области, където Европа има някакъв потенциал за лидерство. Такава област е „Зелената сделка“. Но като цяло едва ли ще видим ЕС в ролята на по-активен играч в сферата на сигурността – с европейска армия, с активна дипломатическа служба. Това е в рамките на амбициите, но не и на реалностите.

Трябва ли да се прагматизират и отношенията ни с Русия и да излязат от рамката на историческите емоции, които често доминират в тях?

Да, трябва, но да подчертаем, че Русия не е толкова важен икономически партньор на България. Ако се извади вносът на руски газ от общия търговски баланс, тогава виждаме, че отношенията са минималистични. Дори и една Северна Македония е по-важен експортен пазар за нас, да не говорим за Румъния и Турция. Така че България няма какво толкова да спечели. Трябва да се направи това, което много правителства назад говорят – диверсификацията на газовите доставки и либерализацията на пазара да са необходими условия за по-равностойни търговски преговори с „Газпром“. Предстои подновяването на дългосрочните договори за доставка и България трябва да търси козове за по-добри условия в тези търговски отношения. „Газпром“ ще има някакъв дял на българския пазар, но при спазване на европейските правила.

Отделно разговорът в сферата на безопасността минава през НАТО. България трябва да инвестира в своите бойни способности, трябва също да повишава годността си да противодейства на хибридни атаки. Това не значи, че трябва да се конфронтираме пряко с Русия, но когато разговорът тече между Русия и НАТО, хубаво е НАТО да разговаря от позицията на силата, а не на по-слабата страна. Също така, ако България играе едностранно с Русия, винаги ще бъде по-слаба. Когато играе през многостранни институции, тя има много по-силен глас.

Има ли опасност Втората студена война, която започна с Украинската криза, да премине в друга фаза при обезпокоителната милитаризация на черноморския регион и от гледна точка на това, че интересите на САЩ и НАТО и тези на ЕС невинаги съвпадат, а напоследък и все по-често се разминават?

В момента с тази администрация в Белия дом отношенията са долу-горе хармонизирани и не виждам някакъв сериозен разнобой. А и в НАТО все пак са голяма част от страните членки на ЕС, тоест НАТО не е нещо външно на Евросъюза. Проблемът е реален, но той върви не през милитаризацията на Черно море, а през струпването на сухопътни сили по границата на Украйна, което наблюдаваме в момента. Не е изключено идната година да видим ескалация на военните действия, дори руска инвазия.

Дали Путин блъфира с цел да упражни натиск върху Запада и върху правителството в Киев, или пък е сериозен в намерението си да употреби военна сила в Украйна и да разшири фронта – това не знаем и тече дебат на експертно ниво. А милитаризацията на черноморския регион е отново заради анексията на Крим. Разполагането на руски сили там и повишаването на бойните военноморски способности на Русия нарушиха баланса. А запазването му е от жизненоважно значение за силите на НАТО в региона.

Аз обаче не очаквам конфликт в Черно море. Ако има такъв, той ще е по северните и източните граници на Украйна. И най-вероятно там няма да има натовско участие, защото Украйна не е в Алианса. А тя е изправена срещу Русия, което ще постави много сериозни въпроси пред Северноатлантическия пакт, защото няма да има политическа воля за намеса във военния конфликт на страната на Украйна. И тогава ще стои въпросът как ние можем да реагираме на руската агресия. Но това е най-лошият сценарий. Да се надяваме все пак, че става дума за политически театър, за маневриране и показване на мускули от страна на Путин. Проблем обаче със сигурност има.

Заглавна снимка: © Център за изследване на Европа към Бостънския университет / Flickr