Някои проблеми можем само да ги управляваме. Разговор с Димитър Бечев

Димитър Бечев е политолог с докторска степен по международни отношения, старши сътрудник към Атлантическия съвет и преподавател в „Оксфорд“ и Университета на Северна Каролина. Анализатор е на влиянието на Русия на Балканите, а през 2017 г. издателството на Йейлския университет публикува изследванията му по темата в книга, която година по-късно излезе и на български език („Русия се завръща на Балканите“, прев. Юлия Гешакова, изд. „Изток-Запад“).

Поканихме политолога да коментира последния развой в отношенията между Украйна и Русия и напрежението по границата им, както и другата важна външнополитическа тема – Северна Македония и неотдавнашното посещение на наша правителствена делегация в Скопие. С Димитър Бечев разговаря Йовко Ламбрев.

През ноември м.г. в друго интервю за „Тоест“ споделихте, че се надявате напрежението около Украйна да остане в рамките на политическия театър, но през последните седмици ситуацията сякаш ескалира. Има ли още основание за надежда, че това е само част от пиесата, или онази метафора за пушката на сцената в последното действие става все по-реална?

Основание има, разбира се. Всичко зависи от един човек обаче – Владимир Путин. Ако той реши, че може да извлече достатъчно сериозни политически дивиденти единствено чрез заплаха, то тогава ще се въздържи от директна употреба на военна сила. Но според мен още не е взел решение. Войната е възможна и под „война“ нямам предвид мащабно нахлуване в Украйна, а може би офанзива в Донбас за разширяване на териториалния периметър на двете сепаратистки републики и заедно с това удари по въздух, с артилерия, с балистични ракети по украинската армия с цел да се отслаби нейната боеспособност. Вероятно след това ще последват пак преговори.

Бившият премиер и външен министър на Швеция Карл Билд в своя статия за международното издание Project Syndicate развива тезата, че с текущата ескалация Путин компенсира провалите на политиката си спрямо Украйна (неуспеха да предотврати споразумението ѝ за свободна търговия с ЕС и военните инвазии на Русия, които превърнаха един добронамерен съсед във враг) с цел да не остане в историята като „този, който загуби Украйна“. В такъв контекст сблъсъкът не изглежда ли все по-неизбежен, особено ако си позволим да се съмняваме в рационалността на политиката на Кремъл?

Да, Украйна се преориентира към Запада. Но военната сила, употребена в някакви граници, е мощен политически инструмент. Поне така разсъждават Путин и хората около него. Не че ще промени геополитическата ориентация на Киев, но ще създаде допълнителни възможности за Русия да оказва натиск и да извива ръце. Заедно с това ще има и по-силни козове в двустранните преговори със САЩ. Но употребата на груба сила винаги крие рискове и води до нежелани резултати, дори и в ситуация, когато едната страна (Русия) има значителен превес над другата (Украйна).

Западът и ЕС не изглеждаме единодушни по отношение на позициите и гледните си точки. Забелязва се по-активен алианс около Великобритания, Полша, балтийските страни и някои други държави, като Канада – поне към този момент. На този фон обичайните лидери САЩ, Франция и Германия изглеждат уморени, колебливи и дори наивни. Ако допуснем, че е по-вероятна другата популярна теза – че Москва просто тества границите на търпение на противниците си, тази мекушавост всъщност не окуражава ли Путин повече от необходимото?

Вероятно е така. Германското правителство проявява много колеблива позиция например. Но да не забравяме, че и през 2014–2015 г. Путин смяташе, че в Запада ще има сериозен разнобой, а се оказа, че и Германия, и Франция подкрепиха санкциите. За разлика от отговора на Европа след войната в Грузия през 2008 г. Тоест, ако Кремъл предприеме по-радикални действия в Украйна, ЕС ще е принуден да отговори сравнително твърдо (с по-мощни санкции) и единно, а също така да координира усилията си със САЩ.

Във Вашата книга, посветена на влиянието на Русия в Югоизточна Европа, също намеквате, че колебливостта на Запада захранва амбициите на Москва и по отношение на Балканите. И че развитието на конфликта в Украйна и евентуалните геополитически сътресения биха имали сериозно въздействие върху политиката и събитията в нашия регион. Има ли промяна в перспективата Ви към днешна дата (спрямо 2017 г., когато излезе книгата) и в каква посока?

Не мисля, че има кой знае каква промяна в динамиката на отношенията. Единственото е може би, че Западните Балкани вече не са във фокуса на внимание на Русия. Присъединяването на Черна гора и Северна Македония към НАТО ограничи възможностите на Москва да се намесва във вътрешната политика на тези страни и да експлоатира обществените разломи и сблъсъци, както беше в периода 2015–2018 г.

Във връзка с това как бихте коментирали посещението на нашата правителствена делегация в Скопие? Сякаш това, което започва да се случва, съвпада с Вашето виждане, че историческите спорове трябва да се разсрочат във времето на предприсъединителните преговори с ЕС, които така или иначе ще отнемат години… Но доколкото съм проследил позициите Ви, Вие самият сте скептик, че може да се надяваме Северна Македония да промени съществено собствения си исторически разказ за себе си, което означава, че тази тема ще се връща като бумеранг непрекъснато. Докога?

Докогато политиците престанат да я експлоатират. Ако погледнете социологически данни от 2018 г., когато Борисов се представяше за радетел на разширяването на ЕС към Западните Балкани, там преобладава изключително положително отношение към Северна Македония. Сега е точно обратното. Какво се промени? Посланията „отгоре“, канализирани през главните медии, в т.ч. националните телевизии. Едва ли ще можем да се „разберем“ със Скопие за историята, но поне се надявам, че няма да подклаждаме напрежението. Темата за миналото ще се връща периодично като бумеранг, но от нас зависи доколко тя ще бъде във фокуса на вниманието. В политиката, както и в живота въобще, за някои проблеми решение няма. Единственото, което можем да направим, е да ги „управляваме“.

Премиерът Петков понесе критики, че подхожда наивно към преговорите със Скопие или заобикаля същинските проблеми, използвайки странични теми като формално сближаващи – бизнес, инфраструктура, транспорт. Мислите ли, че това ще свърши работа? И ако все пак допуснем, че е стратегия, доколко успешна може да бъде тя?

Може и да свърши работа, но съм съгласен, че за отмяната на българското вето на Петков ще му се наложи да извоюва някакви отстъпки и в полето на историческите спорове. Те може да са чисто символични и безсъдържателни, но ако са „продаваеми“ вътре в България, може да свършат работа на премиера. За съжаление, смятам, че по-вероятният сценарий е неговите усилия да не се увенчаят с успех. Не на последно място, понеже вече го саботират в София.

В същия момент по света продължават да не разбират добре какво точно иска да постигне България, преди да вдигне ветото си. Последният кабинет на Борисов остави впечатлението, че историческите разминавания са същината на проблема, а след смяната на властта се акцентира повече върху правата на македонските българи. Това за страничен наблюдател изглежда и като тупкане на топката, и като липса на зряла и установена позиция. Как да формулираме опасенията си така, че да бъдем разбрани?

Задавате ми въпрос, на който, за съжаление, нямам отговор. Дори бих казал, че не е много ясно какви конкретно са тези опасения, нито пък какво точно искаме от македонската страна, освен да признаят, че са българи и досега са живели в грешка.

България сякаш няма приятели в Европа и на Балканите, които я разбират и споделят позицията ѝ по тази тема. Как допуснахме това?

Позицията беше формулирана набързо в края на 2019 г. И предизвика завой на почти 180 градуса от дотогавашната политика. Това е трудно обяснимо за външните наблюдатели. Няма как да си спечелим приятели в бивша Югославия, където по принцип се солидаризират със Северна Македония. Албания пък стана жертва на спора, понеже е блокирана. Остава единствено Гърция, където може и да печелим някакви овации сред националистите, но правителството на Мицотакис (който беше против Преспанския договор навремето) поддържа тезата, че Северна Македония трябва да започне преговори час по-скоро.

Не е ли разумно България да се старае повече в дипломатическите си взаимоотношения на Балканите и да търси разбиране и приятелства в региона? Албания, казвате, е косвена жертва на разногласията ни със Скопие. Не дължим ли на Тирана по-лично обяснение и протегната ръка?

Сигурно дължим. Не знам обаче как ще помогне. Всъщност България се застъпва Северна Македония и Албания да бъдат разделени и Тирана да започне преговори веднага. Но останалите страни членки на ЕС са против такова решение, което ще ощети Скопие. С други думи, няма как да подадем ръка на Албания и да ѝ помогнем в тази ситуация.

Заглавна снимка: © Център за изследване на Европа към Бостънския университет / Flickr