Добре дошли в реалността

Доналд Тръмп е 47-мият президент на САЩ. Въпреки неписаното правило много журналисти и анализатори си позволиха да прекарат последните седмици в прогнози кой ще победи – и предсказанието обикновено завършваше с победа за кандидата на демократите Камала Харис. Можем да си кажем само: добре дошли в реалността. И да се опитаме да отговорим на въпроса, който всички вероятно си задават след нощта на 5 ноември: 

Как е възможно? 

Победата на Тръмп не е просто победа – той става първият републикански кандидат-президент, спечелил популярния вот от 20 години насам. Освен това се очертава т.нар. червена вълна – Камарата на представителите, както и Сенатът ще бъдат под контрола на Републиканската партия. Тръмп отбелязва преднина почти навсякъде в САЩ – както в традиционно демократични анклави, така и в провинцията. Тръмп получава по-голяма подкрепа и от кандидатите на републиканците по населени места, т.е. повече хора са подкрепили него като кандидат-президент на републиканците, отколкото кандидатите на същата партия за сенатори и представители. 

Тръмп отбелязва преднина сред всички демографски групи, с изключение на хората над 65 години и белите образовани жени. Екзитполовете показват много вероятни причини за това извън традиционната – че при влошена икономическа ситуация в страната избирателите обикновено наказват партията, която е на власт; че във времена на кризи, войни и несигурност хората винаги предпочитат авторитарни лидери. 

Една от причините е силното недоволство относно „посоката, в която върви САЩ“. 43% от запитаните в екзитпол на CNN казват, че не са доволни, а 29% са гневни. Едва 19% са доволни, а смешните 7% са „ентусиазирани“. В този контекст изборът на Тръмп не е просто подкрепа за републиканска идеология или икономическа доктрина (както казахме, Тръмп се представя по-добре от партийните представители по места). Изборът на Тръмп е нещо повече: определен неприличен жест, който американският избирател показва на цялата система. 

Руската рулетка на съвременната демокрация 

Писали сме по темата достатъчно, за да няма нужда да го повтаряме: американската демокрация е в криза и причината не е Доналд Тръмп. Става въпрос за криза на доверието в институциите, на вярата в американския идеал и на възможността „американската мечта“ да бъде реализирана, както и на конфронтация с нейните исторически противоречия. Тази криза се разиграва в контекста на световна криза и възход на авторитаризма поради потребност от силни, харизматични лидери – приказка, стара като историята. Понякога кризите имат късмета да попаднат на лидери като Рузвелт. Друг път… Друг път – не.

Kраят на XX и началото на XXI в. може да се разглежда като бавен разпад на идентичността, с която САЩ съществува в света след Втората световна война. Униженията, грешките и лицемерието на войните във Виетнам, Афганистан, Ирак, Сирия; финансовата криза и спасяването на спекулантите за сметка на обществото – модел, който след това се повтаря и с опиоидната криза, за която има отговорни, но няма последствия; разпадът на СССР и изчезването на идеологическия враг, спрямо когото Америка разглежда себе си като „лидер на свободния свят“ и добър герой; разрастването на медийни таблоидни империи като тази на Роджър Ейлс и Рупърт Мърдок (които не просто промениха информационния поток на новото време, а го съчетаха с изпипани пропагандни техники от миналото) в комбинация с възхода на технологиите и комуникационната революция – всичко това гние и ерозира почвата на (неолибералната) демокрация много преди Доналд Тръмп да се появи на сцената. 

В подобни моменти, в които става ясно, че цялостната система буксува, е въпрос на време коя от „традиционните“ партии ще изчезне първа. Подобни политически турбуленции има и в късния XIX век в Европа, преди появата на т.нар. масови партии, от които се зараждат съвременните леви и десни движения. Индустриализацията, както и революцията в комуникациите и транспорта водят до зараждането на нови идеологии и до потребността от нови политически сили, които да представляват работниците и интересите на бизнеса – съответно леви (като лейбъристите във Великобритания, чието име буквално идва от глагола за работа и труд) и десни. 

В епохата на технологична революция сме свидетели на подобни процеси: във Франция първо се сринаха левите партии, след това през 2017 г. центристкото движение на Макрон издърпа електорат и отляво, и отдясно, а на последните избори дясното срина границата между център и крайнодясно. Какво ще запълни вакуума, предстои да разберем. Първите знаци за този процес в САЩ са към 2010 г. в консервативната партия, в която се появяват наченки на реакционерски движения. През 2024 г. партията е много по-различна идеологически и много по-близо до тази политика на реакцията, отколкото преди десетина години – именно поради посочените процеси. 

Сега е ред на демократите. В почти всеки от ключовите райони Харис не успява да подобри постигнатото от Байдън и дори губи гласоподаватели, обратно на Тръмп. Подобни мащабни тенденции не могат да бъдат редуцирани до проблеми с кандидатите или кампанията, защото кампанията на Харис беше на много високо ниво и усърдно се избягваха по-противоречиви похвати, като например да се залага на политиката на идентичностите.

Проблемът е другаде – вероятно в посланията и в призивите на демократите за връщане на уважението и умереността спрямо статукво, което вече не работи в полза на средната класа и на средностатистическия гласуващ: той не вижда успешната икономика, справедливите институции и прекрасните плодове на демокрацията, независимо колко го убеждават в тях политиците, експертите и медиите. Това се дължи отчасти на факта, че в САЩ политиците, експертите и журналистите все повече съществуват в изолирани балони или са част от икономически и културни елити, което налива масло в огъня на отровния популизъм. 

Победата на Тръмп също е пирова, защото е слабо вероятно той да е спасителят, на когото избирателите се надяват. Идеолозите на Тръмп се опитват да го превърнат в нещо повече от протестен вот или идол на определена демография, но политическите му реформи не станаха реалност по време на първия мандат и е слабо вероятно да доведат до мир и просперитет по време на втория. Специалисти по икономика сочат, че дефицитът и бюджетът ще се раздуят по различни начини от демократите и републиканците, но със сигурност нито ще се свият, нито е възможно завръщане към икономиката на миналото в света на настоящето. 

Външнополитически Тръмп се очертава като бедствие във време на зараждащи се световни конфликти. Въпросът е коя партия ще бъде реформирана из основи първа и как – дали демократите ще бъдат достатъчно смели действително да се изправят срещу дефицитите в системата, преди републиканците да я доизкривят в своя полза, и колко ще продължи агонията на идеологиите на миналото и на опита да се прилагат в бъдещето. Не е ясно и как е възможно да се постигне относително изравняване в общество с все по-големи неравенства без тежки кризи и катаклизми. 

Какво е Америка? 

Американският вътрешен срив има своите външни еквиваленти най-вече за световния ред, който след 1945 г. разчита на САЩ като хегемон и водач на свободния свят. САЩ триумфират във Втората световна война и помагат за възстановяването на Европа. Така пишат героичната история, която днес все още се разказва с патос и се е превърнала в основен символ за западните ни общества, носейки със себе си определен набор от ценности и клишета. 

Този патос обаче пречи както на САЩ, така и на Европа да поставят под въпрос идеята за абсолютен героизъм и доброта у държава, която например изпраща свои несвободни чернокожи (формално) граждани на фронтовете без десегрегация, след което им отказва помощите и привилегиите на ветераните, прибрали се у дома като герои. Забравена е и историята, че преди японците да атакуват Пърл Харбър, американците са изключително разделени относно участието на САЩ в световния конфликт. Традиционният за страната изолационизъм се проявява в анкетите от онова време: към януари 1940 г. 88% от американците считат, че Америка изобщо не трябва да се намесва в европейския конфликт и да застава срещу Хитлер. През юни 1940 г. само 35% смятат, че американците трябва да рискуват живота си, за да помогнат на британците. Нацизмът има множество последователи в САЩ по онова време (и така до днес). 

В навечерието на Втората световна война в САЩ действа законът за имиграционните квоти, който е наложен преди Голямата депресия и допълнен след нея. През 1939 г. квотата за имигранти от Германия е 27 370 души. Над 300 000 германски граждани, повечето от еврейски произход, подават документи за емиграция година по-рано. Одобрени са малко над 20 000. Освен това САЩ отказват визи на емигранти, които могат да бъдат в тежест на социалната система. Това се оказва проблемно за евреите, чието имущество е отнето от нацистите, тоест често остават без всякакъв финансов ресурс. Когато Франсис Пъркинс, секретар на труда в кабинета на Рузвелт, предлага президентът да издаде указ, за да се улесни влизането на бежанци, които са преследвани поради расови или религиозни причини, кабинетът се противопоставя, за да не създаде напрежение в отношенията между САЩ и Германия, както и да не предизвика гнева на безработните американци.

Можем да разкажем всичко това и още много не с цел да представим нещата в черно-бяла светлина, а именно за да избягаме от черно-белите митове на Студената война, които умират грозно пред очите ни. Защото Америка е била герой. Но е била и злодей – същият злодей, в когото сега не можем да повярваме. 

САЩ са изградени от противоречия, които никога не са си отивали. От една страна, имаме красотата на демокрацията, възможностите, свободата, равенството. От друга – жестокостта, която прави тази красота възможна: колониализмът, геноцидът, робството, окупацията и войната. Докато това противоречие не се осмисли и разреши, то ще се връща, а държавата – както и светът – ще бъдат гонени от призрака на първородния грях, който е създал тази държава и все още е част от нея,

написа в профила си във Facebook американо-виетнамският писател Виет Тан Нгуен. И за САЩ, както и за света, е крайно време да се раздели с мита за американската изключителност. В истинския свят митовете, съвършените герои и линейното движение на сюжетa към неминуем прогрес и щастлив край не съществуват. В истинския свят битката за човещина винаги е актуална, поколение след поколение, и никой не е имунизиран нито срещу чуждата жестокост, нито срещу своята собствена. 

И сега? 

Демократката Сара Макбрайд беше избрана и е първата трансджендър представителка в долната камара. Анди Ким пък е първият американец от корейски произход в долната камара. В референдум (в САЩ по време на изборите може да се гласува по отделни въпроси, предложени на щатско ниво) червеният щат Мисури отхвърли тоталната забрана на абортите и ще узакони правото на прекратяване на бременността. Другото предложение в Мисури, което също бе прието, е увеличаване на минималната работна заплата на 15 долара на час – и двете са мерки и политики на демократите и това, че се приемат в традиционно червени щати, със сигурност е добър знак. 

Аризона, Невада, Колорадо и Монтана също ще защитят правото на аборт след подобни инициативи, както Ню Йорк и Мериленд, където такива мерки са по-скоро очаквани. Във Флорида т.нар. Четвърта поправка имаше същата цел и получи по-голяма подкрепа – 57% в полза на узаконяването, но не беше преминат прагът от 60%, необходим за приемането на закон. Правото на аборт се очертава като втория най-наболял проблем за повечето американци след икономиката и това се отрази и на посланията. Голяма част от усилията на кампанията на Тръмп бяха насочени към убеждаване на жените, че той не им е враг – въпреки отвратителната реторика спрямо жените, която бъдещият президент и негови подчинени си позволяват. Самият Тръмп отхвърли федерална забрана на абортите – нещо, което евангелското и религиозното крило на Републиканската партия трудно ще преглътне. 

Защо думите вече нямат значение? Вероятно защото повечето хора не смятат, че са подкрепени с действия. Пред политиците, които обещават и не правят нищо (например демократите имаха десетилетия, за да защитят правото на аборт, тъй като беше ясно, че „Роу срещу Уейд“ не е достатъчно като решение), избирателите предпочетоха онези, които престъпват всякакви норми и не уважават традицията, но поне „казват нещата така, както са“ (аргумент на гласуващите за Тръмп). Изборът на Тръмп не е знак, че американците са неморални и отвратителни хора (както Хилари Клинтън нарече избирателите на Тръмп deplorables). Той е сигнал за бунт, революция и промяна, както знае всеки, който може да издържи да слуша революционния и патриотичен патос на алтернативните консервативни медии. 

За журналистите и медиите, които все още не смятат всеки републикански гласоподавател за deplorable, е ясно, че в живия живот повечето републиканци не са расисти, сексисти или ксенофоби, нито считат, че техните кандидати подкрепят това – точно обратното. Ако човек се задълбочи в аргументацията (независимо колко пробита е тя на моменти и колко си противоречи с реални действия и думи), ще чуе, че всъщност републиканците твърдят, че правят същото като демократите: грижат се за малкия човек, независимо от неговия пол, религия и вероизповедание, пазят свободата на словото и спасяват нацията си от демократите, които са фашисти и комунисти. 

Няма време за сълзи 

Добрата новина е и лошата новина – този когнитивен дисонанс и племенно мислене означават, че светът на миналото си отива. Историческото изключение на добрия победител във Втората световна война, на социалната държава на 60-те и на просперитета на Америка в сравнение с разрушената Европа и света приключва. Америка може би ще бъде велика отново, но никога вече така – най-малкото защото това е невъзможно и светът е друг. 

Важният въпрос е как ще си отиде миналото, какво и колко ще помете по пътя си. Ще предизвика ли Тръмп трета световна война, въпреки че е избран с празните обещания, че ще я прекрати? Надяваме се, че не. Ще се сбъднат ли най-страшните пророчества и ще се превърне ли САЩ в неофашистка автокрация? Надали. Но няма и нужда – капиталът и без това решава политиката в страната, в която Върховният съд отдавна взе решение парите да се третират като свобода на словото и съответно политиката да минава през неизбрани свръхбогаташи и корпорации, на които законите гледат като на лица с права или най-добре като на донори на луксозни ваканции и каравани (както е в случая с един от върховните съдии). И преди сме писали, че по линия на всички тези проблеми републиканците и демократите мислят еднакво. В най-добрия случай скоро ще го разберат. 

Едно от неофициалните обещания на Доналд Тръмп е да даде на Илън Мъск контрол над държавния апарат, който най-богатият човек в света (но иначе представящ се за антиелит и аутсайдер) да може да употреби за собствени цели. В идеите за по-малко или повече държава вече вярват само хора, които изпитват облекчение да водят спорове за миналото, защото реалността е непоносима. Държава ще има, и то много – въпросът е на кого и как ще служи, както и кой ще бъде подчинен и до каква степен. Това е колкото дистопично, толкова и вероятно, и точно толкова въпрос на формалност – със или без Тръмп, това е реалността, в която бавно се сваряваме, защото институциите буксуват както в САЩ, така и в ЕС и отвъд (само преди дни стартира нова журналистическа инициатива, която цели да изложи на показ корупцията и липсата на прозрачност в ЕС, където финансовите интереси също все по-често диктуват политиката). 

Независимо от резултата на 5 ноември, половината от една държава – а и от един свят – щеше да се събуди с усещането, че светът свършва. И това не е плод на един политик, една идеология и едни избори, а на средата и времената ни, на процеси, много по-големи от нас. В крайна сметка всеки диктатор е левиатан, направен от всички, които го подкрепят. Но светът все още е тук. Засега. И какво друго остава на всеки от нас, освен да се бори – достойно и по възможност човешки – за онова, в което вярва? Не слушайте мен, чуйте Джон Стюарт. И дишайте. Няма време за сълзи.