Домашният Танатос

Здравей, Нева!

Слизам си на спирката и си вървя към нас. В далечината ясен и отчетлив мъжки глас споделя на някого по телефона (предполагам) колко време бил стоял в тоалетната и как имал, цитирам, „уникален запек“. И така пак се сетих за проблема с храносмилането на част от модерното човечество. И как, въпреки че нашата храносмилателна система обработва огромно разнообразие от храни, ние все пак успяваме да я повредим.

Малко преди да се кача на автобуса, открих рубриката ти и се ентусиазирах да ти пиша. А какво по-добро начало на моето писмо от темата със запека. Само че аз ще направя следното уточнение. За физическия запек не ми е интересно да говорим, интересен ми е психическият – как се справяме с преяждането с информация. На мен лично малко ми дойде нагорно. Пак ще ти пиша да ти споделя и други неща. Засега това от мен.

Поздрави и зрели плодове!
К.З.

„Есхатология“ е една от думите, които никога не съм сигурна дали ще употребя правилно, затова винаги първо я поглеждам в речника, след което не я употребявам. С нея, да го кажем така, се нарича начинът, по който определена култура си представя края. Например: като умрем, ще влезем обратно в кръговрата на природата с всеки свой атом; или като умрем, според заслугите ще попаднем в рая или в ада; или като умрем, ако не сме били почти съвършени, ще се родим отново (не задължително като хора) за пореден опит да си оправим кармата.

Когато за първи път чух как на испански наричат вулгарните шеги или изрази, в които има газове и изпражнения – escatológicos, – дори не успях да се учудя: пак нещо не съм разбрала, казах си, и отидох да погледна в речника. Испанската фонетика не търпи нечисто „с“ в началото на думите и прави от схема – ескема, от спринт – еспринт и от Стоичков – Естойкоф, затова, оказа се, скатологията (наука, разбиране за изпражненията) на испански е зазвучала като есхатологията: и двете са escatología. А аз и досега не мога да се отърва от усещането, че скатологичното говорене на хората съдържа нещо есхатологично, а есхатологичните перспективи на човечеството – нещо скатологично. Покрай твоето писмо, К.З., ми хрумва, че бидейки край на цикъл, всяко ходене по голяма нужда е всъщност малко напомняне за Края. Мрак, разложение, финално гравитационно устремяване към земята. Домашен Танатос.

„Мама бе потресена от предложението на Лари да кръстим палетата Пикльо и Посерко, но всички започнаха да ги наричат така и те си останаха с тези имена…“

Из „Моето семейство и други животни“, Джералд Даръл
(прев. Огняна Иванова)

Разбирам, че телесният аспект не те интересува, но ми се ще да се спра на говоренето за него, което е малко по-различно. Чувала съм да казват, че за филолога нямало мръсни, криви думи – всички били равни пред окото му: където едното съществително, там и другото, същото и с прилагателните. Знаеш ли на какво ми прилича това? На типичния довод в полза на свободния достъп до оръжия: „Няма лоши оръжия, има лоши хора.“ Ама разбира се, че има лоши оръжия и мръсни думи, кого заблуждаваме? Съществуването, възжелаването или притежаването на нещо, чието единствено предназначение е за секунди да отнема живота и целостта на десетки хора, няма как да е изцяло невинно. И няма достатъчно кротък и мил контекст, който да уталожи изцяло беса, заложен в псувнята на майка, прилагателното „лайнян“ и специфичната употреба на глагола в „да ти пикая на…“

Думите притежават фантастичното качество не просто да регистрират наличието на нещо, но и да го овладяват (точно назованата емоция, да речем), да го променят (лъжата, художественото въображение), да го призовават. Всеки средночувствителен човек – ей така, както си седи в автобуса – може да настръхне от споменаването на момент от детството, на тежка болест, на любим сладкиш. Думите бележат парчета от реалността, буквално ги заместват. Едно от основните им предназначения е да направят възможно оперирането с фактите в тяхно отсъствие, така че който борави с думите, борави с реалността. Разбира се, че да наречеш някого „свиня“ или да му се заканиш с „Ще те смачкам!“ не променя физическата му форма. Но променя отношенията и отваря врати към техни по-долни етажи.

За мен непознатият, който тръби по телефона за своя запек, е толкова „естествен и приемлив“, колкото един ексхибиционист в парка. Не по-различен от онзи, който зарязва публичната тоалетна в безобразен вид или с разкрачен седеж заема по половин седалка от съседните в транспорта. Някой, който насила вкарва своята телесност в мястото ми за дишане. Сещаш ли се за онзи бисер на глобалния фолклор, който гласи: „Мненията са като задниците – всеки си има“? Смешен е, защото събира горето с долуто и отнема от сериозността на ситуацията. Жалко, че не е и верен. Не всеки има мнение. Само задникът е гарантиран тук и нито в него, нито в приключенията му има нещо „уникално“, тъкмо обратното. Затова именно е толкова впечатляващо, когато срещнем човек, който има и мнение, и всичко необходимо, за да си го създаде.

„Да си спомним, че етимологично „псувам“ на осетински означава „отходно място“, т.е. псуването е символична дефекация. […] Разцветът на псувнята във времето на Прехода отговаря на периода на първоначално натрупване на капитал, на чалга обществото с неговите мутри и мутреси, на липсата на авторитети или на отречените авторитети. Табутата падат, обществото се профанизира и псуването се възприема едновременно като форма на протест, на отрицание, на превъзходство и на свобода. Псувнята процъфтява в общества с обърната скàла на ценностите, каквото, за съжаление, е нашето.“

Из „Еротични нецензурни фолклорни изрази в съвременно обращение“,
Татяна Цанкова („Еротичното в историята“)

Знам, че искаш да говорим за пренасищането с информация, но ето нà, не мога да се отдалеча от началото на писмото ти. Мисля, че то ме уцели в някаква стара интровертска мъка по минимума лична територия, в която друг да не призовава неканен чужди гледки, звуци или аромати. Има ред неизбежни ситуации, когато мирисът на уморена подмишница или на прясно повръщано са разбираемо следствие от всевалидни причини. Какво обаче е неизбежно, всевалидно и разбираемо в умирисването на повечето разговори? Елегантността не вони. Цивилизацията – също: пътят ѝ, при все естествените си криволичения, върви доста право в посока, обратна на вонята. Никое овладяно и замислено за общо ползване пространство не търпи смрад. Защо това да не важи за пространството на думите?

Първото, което прави онзи, който иска да те унижи, пороби или унищожи (като се започне с училищните насилници и непочтените опоненти и се свърши с лагерите на смъртта), е да те сведе до сàмо тяло. Или даже част от тялото: ти си утроба, ти си работна ръка, ти си мутра, ти си нищо. Забравѝ „Мисля, следователно съществувам“, забравѝ „горници“ и „надстройки“, история, фантазия, дискусия, личност, финес, култура. Тялото е най-видимо уязвимата част от нас, мястото на непосредствен, материален, моментално нарушим контакт със света и с другите. За какъв дявол някой ще иска свеждането до това да му се случва и в мирно време, без принуда? Дори животните и растенията не се равняват само на физическия си носител, камо ли хората. Говоря за нарочното стесняване на хоризонта, за доброволната бедност на езика, за грозноговора (пак), за неуважението, което е, в крайна сметка, да се натрапваш на останалите.

Против телата нямам нищо против: те са наша базова даденост, толкова възхитително съвършена при цялата си крехкост; толкова достойна за обич и разбиране във всичките си форми. Против съм те да се ползват като тарани за насилствено проникване в мира на другите. Твоето тяло е моя грижа само по наша договорка. А и за всяко нещо си има място и време. Японската книжка „Всички акат“ е световен хит сред родителите с малки деца и аз живо приветствам тези има-няма 30 страници с фъшкии, гремки и курешки. Галерия „Тейт“ с право се гордее, че притежава една Merda d’artista (кутия с „лайната на артиста“) – прочутата закачка на Пиеро Мандзони с превземките в изкуството.  Намирам за много полезна неаполитанската пернакия – пърдящ звук с уста, възможно най-кратката форма да се разкритикува нещо възмутително (може да я чуете минута и 43 секунди след началото на тази славна филмова сцена, в която комикът Тотò изразява с нея отношението си към двама кресливи фашисти).

Както зверски ми е омръзнало в погледа ми да се навират – от драсканици по стени и рекламни пана до „смели“ сцени във филми – първични и вторични полови белези и ни в клин, ни в ръкав да слушам позовавания на техните функции, така съм във възторг от делото на английската фотографка Лора Додсуърт например. В нейните фотографии на мъжки и женски гениталии, придружени със съответните истории, има просветителство и човещина – защото в тези неща „стандарт не съществува“… и защото е идиотско да научаваме прости истини за себе си и останалите от недомлъвки вкъщи, хихикане на улицата, абстрактни анатомични чертежи или отровени извори като порното. Мисля, че е наложително през подходящи канали да трошим вехти табута, като менструацията или раждането, остаряването или болестите; да обменяме опит, да (се) информираме, да дресираме слоновете в стъкларските магазини. Струва ми се хубаво и нужно всичко, свързано с тялото или съзнанието за тялото ни, да подлежи на почтително обсъждане, артистично отражение или комично преувеличение. Това обаче винаги е свързано със свободен избор.

Рано пиле рано пее. Късното си дупце дèре.

Из великолепния речник на Найден Геров

В сферата на народното или на семейното говорене малко закачлива грубоватост може да е добре дошла – „блажни гатанки“, силни сравнения, пиперливи добавки. Какво по-изразително от „дупе и гащи“, „да си изпърдиш късмета“, „пече ми се яйце на задника“ (както виждаш, К.З., придържам се към асоциативната пътека, започната от твоя човек с телефона). В балканското село на баща ми наричат плода на шипката „сърбогъзка“, което успява едновременно да ме умили и разсмее; от майка ми съм научила „патешки дрисък“ – превъзходно описание на жълто-зеленикавия цвят. Помита ме простичката ефикасност на сръбското „Не сèри“ вместо „Стига глупости“. Но силните подправки не бива да се сипват с черпак.

Преди двайсет години в Болоня гледах една от най-тачените тогава трупи за експериментален театър – „Сочиетас Рафаело Санцио“. Представлението се казваше „Генезис“ и беше впечатляващо, но след толкова време от него ми е останало само онова, което искрено възненавидях: писъците. По някое време в звуковата му картина бяха включени човешки вопли, които буквално побъркаха тялото ми – има такива честоти и продължителности, които отключват примитивната ти нужда да тичаш да (се) спасяваш. Знаех, че съм на театър, знаех, че е условност, знаех, че никой не страда, и все пак цялото ми същество се гърчеше. За мен говоренето, което не си мери думите, е къде по-тихо, къде по-силно крещене. Грубите думи неслучайно се знаят като такива: те служат за груби ситуации. Нещо повече, те създават груби ситуации, а неутралните замърсяват с излишен шум. Лъжат като овчарчето, дето вика за помощ, когато няма нужда. Говоря и за ругаенето, и за обиждането, и за откровениченето, от което тръгнахме…

К.З., обещаваш, че ще пишеш пак, а аз ти благодаря и обещавам, че ако ми разкажеш повече за твоите виждания за информационното преяждане и психологическия блокаж от него, ще се постарая да отговоря на това, вместо почти неволно да го илюстрирам. Дотогава: здраве и радостни срещи!

Заглавна снимка: Адриа̀ Гарсия. Класическият каганè (caganer – „серач“) е дребна фигурка на каталунски селянин с бяла риза и смъкнати панталони, който се облекчава – обичаят е да се слага по краищата на рождественската възстановка на поклонението на влъхвите. Идеята е да посмали всеобщата тържественост и да вкара елемент на човещина – така де, в храстите на всяка ситуация на този свят някой тихо клечи с гол задник… В днешно време, подобно на матрьошките и други традиционни кукли, caganers вече се намират във всякакъв облик: на политически и религиозни дейци, на актьори, спортисти, певци, на герои от филми (от смърф до Чубака), на Мона Лиза или Салвадор Дали…

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.