DOs & DONTs #3

 | DOs & DON'Ts

DOs

 

„Соларис“, Текла Алексиева

„Космодрум“ с куратор Ралица Константинова

One Monev Gallery, 23 май – 15 юни

„Космодрум“ е впечатляващо антропологично изследване на Ралица Константинова за Космоса в неговите най-различни измерения – съвсем реална цел на науката, мотор на стремежа към технологичен напредък или обект на неясни въжделения и страхове. С труда си Константинова проследява историята на човешките занимания с Космоса и как България се превръща във водеща астронавтска сила и едва шестата нация, изпратила двама свои представители в открития Космос. Изложбата представя своя наратив през чудесен и неприсъщо професионален за нашите ширини изложбен дизайн, в който са вплетени текстове, снимки и музейни обекти, предоставени от Института за космически изследвания към БАН и онлайн музея СОЦМУЗ.

Ако за момент се абстрахираме от визуалното, съвсем спокойно можем да си представим наратива на изложбата и под формата на текст – изследване, в чието въведение са изведени конкретни тези, аргументи, примери, легенда и т.н. И после идва изкуството – или онази част от изложбата, която се отдалечава от детайлното проучване на Константинова и представя художествените интерпретации на космическа тема на български автори – от класическите вече интерпретации на Красимир Терзиев, Мисирков и Богданов и Иван Костолов, до попарта на Кокимото, Ясен Згуровски или Станислав Беловски. И въпреки присъствието на някои наистина интересни и стойностни автори и произведения, „художествената“ част на изложбата се усеща по-скоро като ненужен придатък. Изследването на Константинова би било достатъчно по мащаб, за да запълни галерията, да се разпростре и да остави малко пространство и въздух, което сега иначе липсва. Мисля си, че изкуството можеше да се отдели и да се покаже например отделно или направо някой друг път в обозримото бъдеще като продължение на проекта.

При все това изложбата е изключително увлекателна и едно от най-интересните неща, които могат да се видят в София в момента.

 

Галерия Аether

„On Track“ на Мари Чивиков

Aether, 19 май – 1 юни

Добре познаваме историята на родения или израснал в чужбина артист, който се връща в екзотичната си родина, за да опознае корените си. Повечето пъти при подобни начинания излизат най-причудливи и странни истории, които често обаче не стигат сами по себе си. Става дума за това авторът да намери правилния художествен език, за да ги овладее и използва еднакво добре, за да разказва за миналото, за историята, но и за себе си и настоящето си. И холандската художничка от български произход със сигурност е на прав път със своята самостоятелна изложба в пространството Aether.

Името On Track, което на български е непреводимо, без да се изгуби многозначността, идва както от „проследяването“ и работата в прогрес, така и от простия факт, че дядото Панайот Чивиков е записвал мемоарите си на аудиокасети, които се превръщат и в отключващата точка на настоящата изложба. Мари Чивиков тръгва по следите на семейната си история, които я отвеждат три поколения назад, до прадядо анархист, поет и участник в Гражданската война в Испания. Върху семейните истории за непознати хора, други времена и исторически турбуленции Чивиков наслагва своите изживявания, размисли и осезаемо настояще.

В основното пространство на галерията художничката представя живописни работи върху килимчета и пътеки, чиято материалност незабавно ни пренася в спомените ни за стари къщи на баби и дядовци. Инсталациите и ярките цветове на живописта създават почти болезнена жизненост на спомените, които неусетно се смесват с образите от настоящето – ще видим главните протагонисти от семейството на Чивиков да се разтварят сред обекти, символи и лица на герои от сегашно време, които са изиграли ключова роля за началото на това изследване. Втората част, отделена в подземното помещение на галерията, пък представя колажирани семейни снимки, обекти и разбира се, малък касетофон, от който звучи гласът на самия Панайот Чивиков.

Изложбата показва изключително умело боравене с необхватния архив и емоционален материал, който дава едно подобно изследване. Това, което обаче я отличава от повечето подобни изложби, е способността на авторката да включи и настоящето в историческия наратив (макар и да не съм сигурна до каква степен това би станало ясно на посетителя, който може и да няма моя късмет случайно да срещне авторката и да получи обиколка на изложбата).

 

DOs или DONTs

 

Иван Мудов, „Камъни“

„Камъни“ – инсталация на Иван Мудов

Градинката зад Народната библиотека, 23 май

Работите на Иван Мудов обикновено притесняват, причиняват дискомфорт, учудват, забавляват… и после пак притесняват. Именно този дискомфорт, ирония и почти садистичен хумор са това, което прави Мудов забележителен и което те кара да тръпнеш в очакване за още от него.

Малка площ от 30 кв.м в градинката зад Народната библиотека, която изглежда като всяка друга чакълеста алея наоколо, където обикновено се събират хора да играят петанг. Стъпил веднъж на тази част от алеята (въпреки предупредителните знаци), краката ти хлътват надолу в меката материя на инсталацията.

Работата, разбира се, залага на изненадата от неочакваната мекота, от провокацията към сетивата и вестибуларния ни апарат. В този смисъл – много „мудовска“ работа. На теория всичко е налице: остроумната идея, изненадата за тялото и сетивата, приятното усещане, забавлението, притеснението.

Това е Иван Мудов. От него очакваш нещо грандиозно и лудо и може би ако тръгнеш точно с тези очаквания, ще останеш леко разочарован. Не защото работата не е добра и интересна, а просто защото не достига там, където други негови работи са те отвеждали. Може би липсват острота и крайна провокация. „Камъни“ е безброй пъти по-мека и по-приятна от предишни негови проекти, като „Врата“ (2010) или „Нова надежда“ (2006), които се базират на паниката – била тя от повдигащия се под на асансьора или от вратата, която се отваря само отвън.

И все пак да не забравяме, че „Камъни“ е реализирана в контекста на Българското европредседателство, а сред гостите на откриването беше и самата Йорданка Фандъкова. На фона на розите и глинените тухли с пожелания от програмата на Председателството, работата на Мудов се превръща в истинска утеха. А може пък да се окаже, че привидната ѝ мекота има съвсем други значения, кой знае…

DONTs

 

Борис Сергинов

„Светът като супермаркет. Живописта като полуфабрикат“ на Борис Сергинов

Галерия „Юзина“, 14 май – 28 май

Оказва се, съвсем неочаквано за мен, че галерия „Юзина“ все още съществува. И там в момента текат последните дни на изложбата „Светът като супермаркет. Живописта като полуфабрикат“ на Борис Сергинов.

Пространството на галерията е заето от най-разнообразни попарт картини във всякакъв размер, пресъздаващи какви ли не образи и сюжети с безброй техники и подходи. В това пищно и разточително художествено случване става дума (по думите на автора) за консумацията, капитализма и незадоволените въжделения на соцчовека, който не е могъл да пътува или да си купува дънки. И именно в тази пищност и пренасищане (количествено и качествено) идваме в днешно време, където наваксваме липсите и глада за стоки и капиталистически мечти от преди.

Трудно е да се коментират произведенията в изложбата, защото те са толкова разнообразни, че човек на пръв поглед не би могъл да предположи, че това е самостоятелно представяне на един-единствен автор. Идеята за липсите от едно време и лакомото пресищане с образи от масовата култура днес се усеща някак овехтяла и малко старомодна.

Със сигурност имам още много за преосмисляне и осъзнаване и 29 години далеч не са достатъчно време. Все пак постоянното обръщане назад с повод и без повод невинаги допринася с нещо ново за този процес и може само да причини излишни болки във врата. Докато гледаме към миналото, не остава много време за настоящето и накрая може да се окаже, че и за него ще трябва да наваксваме след 30 години.

Заглавна снимка (вляво): Светослав Тодоров
Произведение от заглавна снимка (вдясно): Текла Алексиева

Прочетете още

Напишете нещо и натиснете Enter за търсене