Не сме центърът на вселената. Разговор с д-р Светлозар Василев

Предложих на д-р Светлозар Василев да осъществим това интервю, воден от убеждението, че обясненията за актуалната ситуация, давани ни от политолози, социолози, икономисти, публицисти и пр., направо буксуват. Трябва обаче да намерим подстъпи към осмисляне на нарцисизма и омразата, които ескалират в обществото – и каква по-стабилна основа за това от един сборник с психоаналитични статии. При това статии, вдъхновени от работата на легендарната Мелани Клайн.

През 2002 г. под съставителството и редакцията на проф. Орлин Тодоров издателство ЛИК публикува „Любов, завист, благодарност“, избрани статии от Мелани Клайн. Какво се случи от този момент до днес, близо 20 години по-късно, когато издателство „Колибри“ отпечата с Вашето съставителство, редакция и предговор представителния том „Съвременна клайнианска психоанализа“? Как се променяха българският и световният клайниански психоаналитичен пейзаж, как общуваха те помежду си?

Сборникът на проф. Тодоров е резултат от процеси, започнали много преди 2002 г. Падането на желязната завеса ни позволи да участваме в конференции и да общуваме с колеги от Западна Европа и Северна Америка. Преломният момент бе в средата на 90-те години, когато установихме контакт с Международната психоаналитична асоциация, в която членуват 20 000 психоаналитици от цял свят.

По същото време проф. Робърт Йънг се съгласи да стане съдиректор на Българския институт за отношения между хората и започнахме работа по създаването на програма за обучение по психоанализа към Нов български университет. Ръководството на университета стоеше плътно зад идеята и инвестира в закупуването на няколко хиляди тома аналитична литература. Започнахме съвместни проекти и с психоаналитици като Нанси Кук фон Бретцел от Сан Франциско, проф. Ана и Рой Фрийд от Бостън и Жерар Люка от Франция.

Най-важният резултат от тези обмени бе, че д-р Николай Колев се премести от Стокхолм в София за период от няколко години с цел да анализира първата група български професионалисти. Именно неговият принос ни позволи да започнем обучение по психоанализа според стандартите и изискванията на Международната психоаналитична асоциация.

Близо половината от участниците в тази група се интересувахме от клайнианска психоанализа и след дипломирането си като аналитици започнахме специализация в Лондон, която продължава вече 13 години. В основата ѝ е участие в група от психоаналитици от различни европейски страни, в рамките на която дискутираме важни статии, но най-вече пациенти и случаи, които супервизираме. Паралелно с това друга част от членовете на Българското психоаналитично общество се анализират от британски специалисти или обсъждат работата си с тях.

Клайнианската техника е особено ценна с приносите си към работата с деца и хора с нарцистични и гранични проблеми, затова за мен е много важно, че все повече млади колеги започват да се интересуват от възможността да работят с патология, различна от невротичните състояния.

През 2000 г. интервюирах проф. Елизабет Рудинеско, автор (заедно с Мишел Плон) на прочут „Речник на психоанализата“. Тогава – и през творчеството на Мелани Клайн – коментирахме дали трябва да говорим за психоанализа, или за психоанализи. И за мегаломанията на абсолютното знание. Какво е мястото на Клайн днес? За какво спорят с нея нейните опоненти/съперници? За какво спорят с нея нейните последователи?

И двете са верни: и психоанализа, и психоанализи. Днешните психоаналитици изучават всички школи, но в същото време са обучавани да мислят и работят парадигмално. Нека кажа няколко думи как се е стигнало до това.

Психоаналитичната общност по времето на Клайн е била доминирана от идеите на Фройд, които са били идеализирани, а опонентите им са ставали обект на яростна критика. Като създател на оригинална и иновативна парадигма ѝ се е налагало да се бори за идеите си, иначе те никога не биха били чути. От биографиите и свидетелствата на нейните съвременници знаем, че в определени моменти тя също е ставала догматична, но съвременните клайнианци, които познавам, са изключително умерени и сдържани хора.

Питате ме за споровете, които водим с Клайн от позицията на днешния ден. Една от големите ревизии на нейните теории е свързана с контрапреноса. През последното десетилетие от живота на Клайн психоаналитичната общност прави завой по отношение вярването на Фройд, че чувствата, мислите, фантазиите и сънищата на психоаналитика възпрепятстват способността му да анализира. Една от ученичките на Клайн, Пола Хайман, лансира идеята, че контрапреносът е събуден от преноса на пациента и може да бъде използван като лакмус за несъзнаваните процеси в кабинета. Клайн е скептична и поддържа становището, че подобна идея крие риска да обясняваме трудностите в терапията единствено с проблемите на пациента и да не мислим за слепите петна на самия аналитик.

Съвременните терапевти са много внимателни към личната анализа, в клайнианската парадигма тя обикновено е много по-продължителна от обичайното, защото се работи с дълбоките пластове на несъзнаваното, формирани в най-ранните фази на емоционалното развитие. Учениците на Клайн – като Хана Сигъл, Бети Джоузеф и нашите съвременници и учители Джон Стейнър, Майкъл Фелдман и Роналд Бритън – доразвиват възгледите на Хайман и интегрират контрапреноса в ежедневната си работа с пациенти.

„Лакан няма литературните умения на Фройд“, каза ми тогава проф. Рудинеско… Как обаче пише Мелани Клайн? И какво е мястото на литературата и културата в нейната психотерапевтична парадигма?

Клайн е родена и израства във Виена, тоест майчиният ѝ език е немският. Тя е знаела и френски, но без съмнение пише и се изразява прекрасно на английски език. Най-голямото ѝ постижение обаче, с което остава в съкровищницата на най-брилянтните умове на ХХ век, е, че разбира и говори езика на несъзнаваното. Тя е имала невероятната дарба да намира думи за несъзнаваните преживявания на своите пациенти, включително и за тези от предвербалните стадии на тяхното развитие, когато представите са образни и все още не са обвързани с понятия.

Клайн е била начетена и добре образована, затова и анализите ѝ на литературни и театрални произведения са проникновени и задълбочени. Тя следи културните събития на своето време, а представителите на интелектуалния елит се интересуват от теориите ѝ. Ето например впечатлението на Вирджиния Улф след посещението в дома ѝ в Лондон на улица „Клифтън Хил“ №42: „Госпожа Клайн е пряма сивокоса жена с големи ясни очи, изпълнени с въображение.“ Трябва да отбележим, че макар Клайн да публикува основно психоаналитични статии, тя пише рецензии за книги и е автор на забележително есе върху „Орестия“ на Есхил. Един от най-интересните ѝ текстове, написани в края на живота, е посветен на самотата.

Не е случайно, че години след смъртта ѝ личността и творчеството ѝ продължават да вълнуват. Ще дам само два примера. През 1988 г. един от най-уважаваните британски драматурзи, Никълъс Райт, поставя пиесата „Госпожа Клайн“ – представление, в центъра на което са отношенията между Клайн, дъщеря ѝ и една от най-добрите ѝ ученички, същата тази Пола Хайман, за която споменах по-горе. Пиесата се играе и до днес, включително на Бродуей, а благодарение на Стилиян Петров – от 2015 г. насам и в „Театър 199“. Нека припомня, че Илка Зафирова спечели „Аскеер“ за водеща женска роля точно за тази роля. Юлия Кръстева, която е едновременно световноизвестен психоаналитик и уважаван автор, посвети един от томовете в трилогията си „Женският гений“ именно на Мелани Клайн, като я нарежда до Хана Аренд и Колет.

На какви принципи почива съставителството на „Съвременна клайнианска психоанализа“ – и защо разделихте тома на „Съвременни клайнианци в Лондон“ и „Съвременни клайнианци в Европа“, в т.ч. София?

Сборникът съдържа няколко текста, които са специално написани за българското издание, както и ревизирани и допълнени текстове на лекции, изнасяни в България през последните 20 години. Разделянето на две части е продиктувано от факта, че най-изтъкнатите автори живеят и работят в Лондон, който е сърцето на тази империя на мисълта и емпатията.

В същото време много аналитици от други страни и континенти са специализирали клайнианска анализа, като са прекарали определен брой години в Англия, за да се анализират и почерпят опит от извора. Най-силни традиции в това отношение има в Западна Европа, но и в Южна и Северна Америка. Страните от Източна Европа, в това число и България, сме изостанали с близо 100 години от този процес. Наваксването е с цената на огромни лични усилия, но както казах, към днешна дата вече има български аналитици, които са се анализирали и са специализирали в Лондон. По-голямата част от тях са авторите и преводачите, взели участие в сборника.

Ако използвате като инструмент понятийното наследство на Клайн, какво бихте идентифицирали в състоянието на съвременното българско общество? Например връзката между политика и нарцисизъм?

Моделът за ума на Клайн е много по-динамичен от този на Фройд. Тя описва склонността на индивидите не само да еволюират, но и постоянно да се завръщат към параноидните режими на ума на кърмачето. Нейните последователи, най-важните измежду които е Уилфред Бион, откриват, че това е свойство и на човешките общности и институции.

Примерите за това как опростяваме сложната картина на реалността и възприемаме другия като източник на заплаха за физическото ни оцеляване и моралния интегритет, са много – от конспиративните теории за човешката намеса в пандемията, през демонизацията на политическите опоненти, до преживяването на най-близките ни хора и колеги като врагове. В случаите, когато това е не временно, а продължително състояние, говорим не просто за нарцисизъм, а за патологичен нарцисизъм, доминиран от омраза, завист и алчност.

Може ли творчеството на Клайн да бъде отправна точка в размисъла ни как да се справим с агресията в обществото, предизвикана и от политическата криза, и от пандемията? Какво ни казват авторите в сборника за любовта и благодарността? Как да се свързваме един с друг, подкрепени от Клайн?

Клайн и постклайнианските идеи определено могат да бъдат отправна точка в подобен дебат, но не и решение на проблема. Ние, психоаналитиците, не смятаме агресията за нещо лошо, защото тя има и конструктивни варианти – проявява се под форма на амбиция, състезателен дух и градивно съперничество, които са движещите сили на цивилизацията. Разрушителната агресия е истински опасната – неин двигател са несъзнаваната омраза, която подкопава цивилизованите човешки отношения. В тези случаи завистта доминира над любовта и човек не само че не изпитва благодарност, а е воден от желание да разруши доброто.

Какви трябва – през призмата на Клайн – да бъдат човешките институции и организации, за да противостоят на агресивните импулси?

Някои мои колеги вярват, че е достатъчно институциите да гарантират свободата на изразяване – и всичко ще си дойде на мястото. Моят управленски опит ме е научил, че трябва да има динамично равновесие между свобода и съблюдаване на норми, правила и граници. Както пее Васил Гюров в една своя песен – „място за всеки и всеки на мястото си“. Голяма част от българите съвсем правилно мислят, че ключовите проблеми в България са корупцията и злоупотребата с власт. Много малко обаче осъзнават, че другата причина за неуспешния Преход е склонността им да не участват в решенията на ежедневните проблеми, но с готовност да обвиняват ръководството на организациите и държавата в демагогия или авторитаризъм.

Основният принос на Фройд е, че ни кара да осъзнаем причините за омразата към бащата, а Клайн ни изправя очи в очи с омразата към извора на живота – майчината гърда, която храни. Страховете, породени от глобализацията, финансовите и здравните кризи, поставят експертите, авторитетите и лидерството пред едни от най-яростните атаки, познати на човечеството до днес.

Вие сте автор на книга за психоанализата на филмовото преживяване. Надзърта ли Мелани Клайн от този Ваш труд – и ако да, как?

Моята първа книга е резултат от десетгодишния ми опит като участник в публични дискусии на филми през призмата на психоанализата. Психоаналитичната кинокритика изисква да анализираме както филма, така и нашите преживявания, чувства и мисли, тоест контрапреноса ни като зрители. И доколкото Клайн е обект в моя вътрешен свят, тя не само надзърта, а активно адмирира, но и активно дебатира и се конфронтира с определени сюжети, актьорски и режисьорски решения. Имайте предвид, че е била доста рязка в оценките си – тя например заявява, че „няма нищо интересно в двамата несретници, очакващи Годо“. Съжителството с Клайн е провокиращо, тя настоява за искреност и търсене на истината.

Един последен, но „поетичен“ въпрос, стимулиран от статията на Едит Харгрейвс в сборника: съвместими ли са съзнанието за преходността и радостта от живота?

Едит Харгрейвс цитира Фройд, който е впечатлен от неспособността на Райнер Мария Рилке да се зарадва на красотата на природата по време на съвместен излет в планината. Мърморенията на Рилке стават повод Фройд да се замисли защо един успешен млад поет се чувства блокиран във връзката си със света, и постепенно стига до идеята, че за да можем да се насладим на живота, е необходимо да приемем факта, че сме преходни.

Изследванията на Клайн потвърждават тази идея и показват, че учим този урок още в кърмаческа възраст. Тя открива, че психичното развитие се задвижва от преживяването за загуба и че успешното тъгуване по загубения рай на единението с родителите ни е двигател на човешката съзидателност. Поезията, прозата, музиката, киното, дори работата с пациенти са резултат от „приемането на провала“ – тоест на факта, че не сме център на вселената, не сме вечни и времето ни на земята е ограничено. Затова и е важно да се насладим на мига и да дадем най-доброто от себе си.

Д-р Светлозар Василев е психоаналитик и преподавател в Нов български университет. Първоначалното му образование е медицина, след което работи като психиатър към Медицинския университет в София и специализира психоанализа в Нидерландия и Великобритания. Автор е на монографията „Огледало на въображението. Психоанализа на филмовото преживяване“ и на публикации в областта на епидемиологията, общественото здраве, психоанализата и изкуството. Василев е съосновател и настоящ председател на Българското психоаналитично общество, както и ръководител на Комитета за нови групи в Източна Европа към Международната психоаналитична асоциация.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоинтервю с д-р Светлозар Василев за Store.bg по повод публикуването на първата му книга „Огледало на въображението“