Тодор Толев е известен български психиатър, доктор на медицинските науки. Ръководил е психиатричната болница в Раднево от 1987 г. до пенсионирането си през 2015 г. Създател е на първото „защитено жилище“ за хора с психични разстройства през 1988 г. Понастоящем е главен редактор на „Българско списание за психиатрия“ – издание на Българската асоциация по психиатрия.

За разпада на психиатричните грижи и за някои неразгадани от науката мистерии с психиатъра разговаря Венелина Попова.


Венелина Попова: В отношението на едно общество към социално изключените групи, сред които са и психичноболните, проличават неговата култура и степен на развитие. Предполагам, че и в най-мрачните си прогнози не сте очаквал това, на което сме свидетели днес – една напълно лишена от държавна политика и подкрепа психиатрична помощ.

Тодор Толев: Очаквах, очаквах, и то отдавна. Всъщност сега се събират плодовете на онова, което беше посято преди години. Причината е грубият разпад на здравеопазването като цяло и на психиатрията в частност. Разпад тежък и необратим. Защото става въпрос за системни грешки, а те не могат да се отстранят, без да се демонтира цялата система. По отношение на обществото – има лоши хора, хора с ледени сърца, но човечеството и homo sapiens като вид е така устроен, че значително преобладават добрите и алтруистичните хора. Сътрудничеството, алтруизмът и усетът за морал са генетично заложени, това го казват много сериозни специалисти.

ВП: В края на миналата година в парламента беше представен доклад на Европейската психиатрична асоциация за състоянието на сектора в България. Той бе убийствен в заключенията си, а психиатричните ни болници бяха сравнени с концлагери.

ТТ: Аз бях един от участниците в сбирката. Докладът беше точно толкова убийствен, колкото убийствено беше и онова, което казахме официално и групово на Министерството на здравеопазването през 2009 и 2012 г. и огромен брой пъти поединично. Какво прави Министерството в такива случаи – ледено мълчание, или в най-добрия случай отпуска „некой друг лев за дограма“, както казва една колежка. Ама дограма болни не лекува. И си измиват ръцете.

ВП: След този доклад премиерът, който е чувствителен към всяка критика, особено от Европа, побесня, че някой е вдигнал завесата, която прикрива страшната истина, и нареди на здравния министър да действа. Кирил Ананиев представи анализ на сектора пред кабинета и обяви пред медиите, че за ремонти в психиатричните болници и центрове ще се отпуснат над 10 млн. лв. Скептичен ли сте към такъв тип обещания?

ТТ: Добре, ще ги даде. И тези пари, разбира се, ще се усвоят. Но няма да са милиони – това съм го чувал 29 години и вече съм станал изключително циничен към всякакви обещания. Ананиев е един от най-малко виновните, защото се занимава с тази работа отскоро. Интересното е, че независимо от боята на тези, които са отгоре (а тя, боята, е винаги по повърхността, а не в сърцата им), единодушно постъпват по един и същи начин. Винаги.

Първо, конструираха здравеопазването да бъде пазарно. То и още няколко други професии (т.нар. помагащи – като медицината, журналистиката, правото, образованието) могат, но не бива да са на пазарни начала. Има произвеждащи професии – за тях важат пазарните принципи, все едно дали ще произвеждат картофи, буркани, часовници, или нещо друго. Но за помагащите – не, защото се извращават резултатите. Това е едната системна грешка.

Втората грешка е, че на здравеопазването се плаща в зависимост от резултата, демек плаща се за болест, не за здраве. Това автоматично води до преразходи по пътеки и до такива шашми като телковете, и не само там. Та като се плаща за болест, какво очакваме? Очакваме инциденти, очакваме да умират хора, очакваме в психиатрията да се случват такива неща, тоест колкото повече болест, толкова по̀ ми е изгодно на мен, повече пари ще събера. Ето го резултата.

И сега какво – ще отпусне министърът милиони, ще се боядисат стените и фасадите и нещата ще се оправят? Това може да го каже само един паникьосан човек с ниско ниво на интелигентност. Кирил Ананиев не е и медик. А защо не намират медици за министри, знаете ли? Защото един свестен лекар – компетентен, загрижен, знаещ – ще направи ли щуротията да се загроби и да отиде в Министерството? Никога.

ВП: Не можем да изброим всички проблеми, породени от липса на адекватна политика към психичноболните в България. Но кой е водещият според Вас?

ТТ: Водещият проблем е драматичната, катастрофалната липса на кадри. Толкова са малко, че не може да се свърши и минимално необходимото. Това го казахме още през 2009 г., после и през 2012-та. Оттук нататък в най-добрия случай трябва да се чака най-малко още 8–9 години, докато се създаде първата вълна от новите кадри. За толкова години се получава един качествен психиатър.

Другият проблем е, че като се изпишат пациенти, няма кой да ги поеме навън в стационарите. Това е и организационен проблем, не само кадрови – никой не е упълномощен да поеме ангажимент. За един автомобил, като минеш на технически преглед, сума ти хора трябва да се подпишат, че той е изправен. По отношение на човек след изписването му от болница такава процедура няма.

ВП: Тоест искате да кажете, че вече няма диспансери?

ТТ: Няма. Било нарушавало правата на пациентите. Боже Господи, един човек с психиатрични проблеми е общоградски известен, всички го знаят. И получава лекарства за стотици левове, а пък иска да му се запази анонимността.

ВП: Целият ви опит като психиатър и като директор на болницата в Раднево сигурно са Ви превърнали в стоик, д-р Толев. Но все пак има неща, които един интелигентен човек не може да приеме. С какво Вие не успяхте да се примирите през всичките тези години, с какво не успяхте да свикнете?

ТТ: Не успях да свикна да гледам страданието на хората. Успях да свикна с безобразията на тези отгоре, просто не ги забелязвам, това е вид самозащита. Но човешкото страдание на пациентите, особено на техните близки, винаги ме е разлюлявало. Не можах да привикна с това, много боли. При нас има едни трайно пребиваващи пациенти – между 7 и 10% от болните в един стационар. За тях са или т.нар. защитени жилища, или домовете за социални грижи. Но като няма къде да ги пратим, ние ги държим в отделенията.

ВП: Нали за такива пациенти направихте някога защитените жилища?

ТТ: Първото защитено жилище в България е открито в Радневската болница през 1988 г. от моя милост, колкото и да звучи нескромно. Казвам го, защото ушите пробих на Министерството за съществуването му. Е, как веднъж не проявиха интерес да дойдат да го видят?

Жилището го нагласихме така, че не харчи държавни пари – пациентите работят и се самоиздържат. Те са горди с това, че са се включили в обществото като личности, не като предмети. И живеят добре. Сега мисля, че са четири жилищата и се развиват добре. Предлагах на колеги нашия опит, но тази процедура на другите места аз не мога да разпоредя. И отново стигаме до Министерството – към кого да се обърна, към Ловно-рибарския съюз ли? Канихме ги, писахме – никакво внимание. А това жилище дава приют и поминък на повече от 60 души и те не се чувстват изолирани.

ВП: Стигаме до психиатричната стигма и до въпроса може ли тя да бъде преодоляна. Знаем, че още тоталитарният режим изолираше хората с психични проблеми, с ментални или физически увреждания в болници и домове извън големите градове. Днес, 30 години по-късно, нещата не са кой знае колко променени, да не кажа никак.

ТТ: Стигмата е социален инструмент. И като всеки инструмент, зависи от начина, по който се използва. Тя е създадена от медиците, за да обозначи, че даден човек е особен. За да се държат особено с него останалите. Толкът Парсънс е създал понятието „роля на болния“ – тя носи в себе си стигмата. Обаче когато стигмата излезе като духа от бутилката и попадне в злонамерени ръце, тогава става вредна и опасна. Трябва да се знае, че стигмата не може да бъде изкоренена изцяло, никога. Затова след болничната психиатрична помощ трябва да се създават гнезда, които да вместват хора със специфични потребности. За да може стигмата да намалява. Хубаво е да изчезне, ама няма. Трябва да сме реалисти.

ВП: Душата е най-непознатата за науката територия. В същото време е явна връзката между креативността и лудостта. Не са един и два примерите за това как известни хора на науката, изкуството или политиката са били с психични проблеми. Сещам се веднага за Ницше, Гогол, Бетовен, Мунк, Нютон. Но може ли да твърдим, че психиатрията е успяла да разгадае поне част от тази мистерия?

ТТ: Да тръгнем от креативността. Има много сериозни изследвания, които доказват, че хора с психиатрични проблеми са по-креативни. А сред техните родственици по-често се срещат високонадарени хора. Например Айнщайн е имал син, който цял живот е прекарал в болницата и там е умрял с шизофрения. Психичните заболявания имат относително постоянна плътност на проява. Например шизофренията, каквото и да се случва, се среща при 1,1% от населението. Това е една от мистериите на болестта, много загадъчна болест. Та ако по някаква причина шизофренните измрат, тогава има учестена поява на заболели, докато отново се постигне този процент. Хитлер нали изби 238 000 души през войната. След нея бройката се възстанови, без да надхвърли 1,1%.

ВП: Има ли науката обяснение за този феномен?

ТТ: Има т.нар. еволюционна психиатрия. Колегите, които се занимават с нея, разсъждават така: за да бъдат тези болести постоянно представени, при положение че носителите им имат в пъти намален шанс да се възпроизведат, значи трябва да има някакво генетично предимство. Всъщност шизофренията е нежеланата добавка към вероятността или боледуващият, или негови родственици да са свръхнадарени. И това важи не само за шизофренията. Достоевски е бил с епилепсия.

ВП: Чела съм, че и Линкълн е бил с тежка депресия.

ТТ: Депресиите са отделно. Линкълн е бил със синдрома на Марфан. Това не е психично заболяване. Става дума за хора, които са умствено много запазени, някой път даже са свръхинтелигентни. Но имат по генетични механизми промени в костната система. Те са високи на ръст, с големи крайници и челюсти, с необикновена физическа сила – вижте му физиономията на Линкълн.

Да погледнем хилядолетия назад: фараонът Ехнатон също се е родил със синдрома на Марфан. Той е измислил новата религия на Египет, но не е могъл да я закрепи в периода Амарна – 12 века преди новата ера. Баща му Аменхотеп III е най-великият фараон на Египет, прословутата Нефертити е негова жена, а Тутанкамон – син.

ВП: Оказва се, че дори чрез едни артефакти може да се открият генетични заболявания на хора, живели десетки хиляди години назад.

ТТ: Да, така е. А това за душата е попска тема. Едно време бях решил да ставам съдебен лекар, защото нямам психологически съпротиви срещу предмета на дейност. И много добре познавах анатомията и патоанатомията. Покрай тях се нагледах на достатъчно много неща, за да не възприемам тезата за душата. Душа няма. Щеше да е хубаво да има, ама няма.

ВП: Тогава сигурно ще ви се стори странен и последният ми въпрос – успява ли психиатрията да намери границата между отклонението от нормата и проявите на т.нар. деца индиго, за които се твърди, че са представители на новата шеста раса? Защото често поведенческите им симптоми се объркват с тези на децата аутисти и започва едно лечение, което може да ги убие.

ТТ: Няма такава шеста раса. Трябва да минат поне 150 поколения, за да трепне еволюционно човекът. Днешният е застинал в каменната епоха. И е устроен по правилата на палеолита – телесно, психически и всякак. Сега живее в друга среда, но той не е еволюирал значимо оттогава. Това показват изследванията. За един век се сменят пет поколения. Трябва да минат поне сто поколения, за да има някаква минимална еволюционна промяна.

Заглавна снимка: © maxpixel

Венелина Попова

Венелина Попова

Дългогодишна журналистка в програма „Хоризонт“ на БНР, кореспондентка от Стара Загора. Носителка на наградата „Паница“ за гражданска доблест. За свои разследвания е минала през два съдебни процеса, и двата с оправдателни за нея присъди. Вярва в силата на независимата и честна журналистика.