Друго, другаде или другояче

Скъпа Нева,

Била ли си в позиция на „но какво от това“? Тоест да полагаш за нещо всички усилия, на които си способна, но какво от това? В един от отговорите си до читател пишеш: „когато се почувствам обидно бедна например, дарявам пари“. А какво правиш, когато и това вече не можеш да си позволиш, въпреки ежедневните усилия, години наред, да не е така?

Професионалната ми област е такава, в която заплащането не е обидно малко, а почти не съществува. А междувременно доста учих, за да съм добра в работата си. Ето в последните три седмици работя по 8–9 часа върху поредния ангажимент, за който заплащането за целия период е 200 лева.

Казах си: ще продължа да уча, за да съм още по-добра. Ами вече качих академичната стълбичка четири пъти. Но какво от това? Междувременно откакто проработих преди 14 години, съм на минимум две места в моята си сфера, но резултатът е все този. От близките си – освен присвити устни за това, че съм глупава да работя за подобни суми и само си губя времето – чувам съвета да сменя сферата. Но тогава няма ли всички да сме ИТ специалисти, фитнес инструктори и консултанти?

Преди три години смених държавата. Мислех си: в тая страна работят осем милиона, не може да не намеря нормална работа тук. Да, ама не. Тук или съм „not trained to do that“, или „overqualified“. Та как се справяш ти с порочния кръг на 200-те лева?

Х. Х.

Здравей, мила Х.,

Месеци наред разнасям твоето писмо в ума си и чувствам, че от една страна, е много важно да ти отговоря, а от друга, не съм в състояние да ти кажа нищо адекватно. Съчувствам с цялото си същество, познавам добре негодуванието в думите ти и съм твърдо убедена, че е задължително и възможно да няма нито една област, в която заплащането на труда да е (както казват лекарите за определени травми) „несъвместимо с живота“. Мога само да гадая с какво се занимаваш (нещо културно, педагогическо, социално или екологично?) и по косвени признаци да допускам защо си му толкова вярна. Твой имейл за обратна връзка нямам; опитах се да те намеря през профила на „Тоест“ във Facebook, но най-вероятно е да не си видяла молбата ми да се свържем.

Ясно ми е, че споделянето на по-конкретни детайли извън зачекнатите от теб е твърде разголващо за публичното пространство по простата причина, че колкото пъти сядам да ти пиша как аз се боричкам с вечния проблем „Но какво от това?“, тутакси нагазвам в най-личното, което не ми се иска да вадя на показ. Не ми се иска например хората да цъкат, като спомена, че в най-стабилните си моменти достигам стандарта на западна студентка от средната класа; не ми се иска да коментирам защо на 46 живея с родителите си; не ми се иска родителите ми да прочетат, че докато съм била на фестивал в чужбина, съм преживявала на бисквити, за да напиша репортаж, хонорарът от който ще ми плати половината път. Не ми се иска незапознати и неканени да ме окайват, нито „експертно“ да ми решават проблемите („Знаеш ли какво трябва да направиш!“).

Докато си говоря с теб наум, ти изреждам сто непропорционални на моята отдаденост работни случки, от чиято нередност ми се изправи косата, но те са толкова специфични или свързани с трети хора, че публичното им изреждане или няма особен смисъл, или не е приемливо. В този момент от живота си, когато се изтощя от вечния си студентски статус, аз наистина дарявам за каузи пари и време, които всъщност ми трябват за друго – споменах го, защото дори един човек да прочете и да прецени, че също може да си го позволи, все ще съм допринесла с нещо. Не съм споменала, че от безпаричие ми се е налагало да ходя пеша от „Младост“ до центъра, да речем, защото каква полза от това за човечеството?

Неловко ми е да говоря за някои от начините си за (не)справяне с моята непринадлежност към богато семейство, нормално устроена държава или бранш със справедливо възнаграждение, понеже в България на всяко споделено премеждие някой винаги с право може да приведе още по-голямо: „Ти ядеш бисквити на фестивал, а ето този човек трябва да разчита на непознати, за да яде въобще…“ Или: „Ти четири пъти качваш академичната стълбичка, а онзи младеж и гимназията не го оставят да изкара на спокойствие…“ Естественото сравнение твърде лесно добива тон на обвинение и ако не си във възможно най-тежкото положение, излизаш едва ли не глезльо… Да не говорим че всяка лична „поредица от злополучия“ от петото нататък зазвучава като тирада на някой от четиримата йоркширци (в един стар скеч на „Монти Пайтън“ четирима улегнали господа се надпреварват, все по-сюрреалистично, кой ще разкаже по-разтърсващ спомен за трудния си старт: „като бях малък, 150 души живеехме в кутия, захвърлена насред улицата…“, „работехме по 20 часа, а като се върнехме вкъщи, татко ни биеше със счупена бутилка“).

Като маргинал на свободна практика в областта на нематериалното аз, разбира се, живея ако не постоянно или често в обстоятелствата, които описваш, то в неизбежен контакт с тях. Минимум десет години от живота ми от университета нататък се губят в мътилката на „Добре де, уж всичко правя както трябва, а защо така зле се получава?“. Сто пъти съм започвала сътрудничества, които са потъвали пред очите ми поради сложността на независимите културни инициативи да оживеят в България. Бъдеще, което мога да предвидя, нямам. Случвало ми се е да плача от безсилие, когато от пет места едновременно забравят да ми пратят хонорар, а така ми се иска най-сетне поне отработеното да ми се полага. И съм пределно наясно, че ако тук имаше форум, под този текст веднага щеше да се появи коментар: „Ходи се хвани с нещо сериозно, какво мрънкаш“. Всичко важно, което мога да ти кажа за себе си в този план, е твърде лично и непредставително, а всичко по-конкретно, което ми се ще да обсъдим, разбираемо е останало извън твоето писмо. Боя се, че така ми остават само общи фрази от типа на „Горе главата!“ или „Не спирай да опитваш по пътя на пробата и грешката!“, а те могат да звучат ако не цинично, то най-малкото безразлично.

Чакай да ти разкажа една шантава история (и пътем да илюстрирам спонтанната и често спасителна тенденция на моя ум да скача в нещо съвършено различно, когато неизвестните в уравнението станат много – прилича на разсейване, а всъщност е вид съсредоточаване). Знаеш ли какво е общото между Пастернак и Че Гевара? Един италианец със страст към „трудните ръкописи“, който могъщо допринася за световната слава на тези двамата и така съкращава живота на първия и удължава този на втория.

Джанджакомо Фелтринели е син на заможен род – неспокоен дух, убеден, че историята може и трябва да се прави от индивида. И че той е този индивид. В края на Втората световна война става партизанин, за да се бори с местните фашисти и нацистките окупатори в Северна Италия, а след войната започва да събира и да публикува документи и произведения, свързани с работническото движение. Лека-полека необходимостта му да осведомява и да просвещава го довежда до основаването на издателство: през 1954 г., с публикуването на автобиографията на индийския социалист Джавахарлал Неру, започва дейност „Фелтринели“ – едно от най-важните издателства в Италия и Европа и до ден днешен, покрай което изниква и голяма мрежа от книжарници.

През 1956 г. в СССР талантливият поет и преводач Борис Пастернак завършва романа си „Доктор Живаго“ и го предлага за публикуване на няколко места. Получава остър отказ (според властите отношението му към Октомврийската революция не е достатъчно „правоверно“), затова през 1957 г. дава ръкописа си на познат италиански журналист, който го занася на Фелтринели. И ето как един от най-известните руски романи излиза за първи път в Милано, в превод на италиански. „Живаго“ предизвиква вълна от симпатия на Запад и през 1958 г. шведската академия удостоява автора му с „Нобел“ за литература. В отговор СССР не просто не позволява на Пастернак да вземе наградата, но и с типичните за тоталитарната машина методи за тормоз до пролетта на 1960-та му взема и живота.

По същото време аржентинецът Ернесто Гевара, медик по образование, връстник на Фелтринели и също от богато семейство, пътува хипарската из Латинска Америка и се ужасява все повече от хроничните несправедливост, насилие и дезинформация, в които тънат хората. Политическите му убеждения го отвеждат до Фидел Кастро и Кубинската революция, а оттам – до Боливия, където (с малко помощ от ЦРУ) е убит през 1967-ма. Фелтринели успява да се добере до боливийския дневник на Че (прякорът идва от частичката che – нещо като нашето „бе“ или „ей“, – много употребявана в аржентинския испански) и когато тръгва да го публикува, се отбива в Хавана да потърси подходяща фотография. Харесва една отпреди 7–8 години и не само я слага на корицата на изданието, но и я отпечатва на хиляди плакати – това изображение на Че Гевара се прочува до такава степен, че вече няма човек на планетата, който да не го разпознае.

Тук идва шантавата част. Сутринта на 15 март 1972 г. един човек, разхождайки кучето си в Сеграте, малко градче недалеч от Милано, открива тялото на мъж в подножието на електрически стълб. В рамките на 24 часа полицията установява две неща: първо, че мъжът е загинал, докато е подготвял взривяването на стълба, и второ, че документите, открити в дрехите му, са фалшиви. Това е всъщност известният издател Джанджакомо Фелтринели, който, както се оказва, е основател и на тайна крайнолява групировка, готвеща саботаж на системата (или бог знае какво: догадките оттогава насам са всякакви).

Разказвам ти това по няколко причини. Първо, животът е разнообразен и рядко е като химична лаборатория, в която можеш да разчиташ познатите предпоставки да те изведат до очакваните резултати. Второ, нещо в твоето писмо ме хвърля в мисли за класова борба, за необходимост от синдикално действие, за богати и бедни, направени такива и противопоставени от остарели системи, които си просят взривяването. Трето, не исках да си тръгнеш от моето писмо с празната торба на очакването за нещо ако не съществено, то поне любопитно.

Друго, другаде и другояче – само тези „жокери“ ми хрумват в твоя-мой случай на работа (тоест втора житейска кожа), в която вярваме безрезервно, но която, поради специфичните и неподвластни нам tempora и mores, ни държи на ръба. Не се съмнявам, че си ги обмисляла многократно и имаш най-точните наблюдения за себе си. В моето битие аз ги прилагам така. Ако не мога да се пренасоча към друго, то поне се мъча да съчетавам с друго, така че да не умра от глад или тъга, докато на избраното си поприще трупам удовлетворение, опит и име, които да ме крепят (щом сборът от две работи в твоята сфера води до още от същото, може би една в твоята и една извън нея ще има по-търпим ефект?). Ако не мога да правя моето нещо тук, минавам другаде (макар че често „друг ад е“ – браво на твоята решимост да потърсиш вариант в чужбина: не мисля, че е лесно от раз да си намериш или направиш ниша, но съм убедена, че с времето е много вероятно да постигнеш нормалност). Ако не става по един начин, пробвам другояче в едно вечно и неудобно движение на донагласянето без почивка, което изпива енергията ми, но много пъти я и създава (ето това особено исках да те питам: какво в твоята работа храни нуждата ти от смисъл?).

За завършек ми се ще да добавя няколко разпокъсани наблюдения (общи, но от първа ръка) и понеже ми е едно такова марксистко, ще почна от следното: количествените натрупвания наистина водят до качествени промени. Няма начин за толкова години практика, учене и саморефлексия да не стигнеш до позиция, от която по-ясно да се вижда как можеш, вместо да понасяш всички негативи на професията си, поне някои от тях да разчистиш за себе си и за твоите колеги. Обсъждането на проблемите с хора, които не държат да упражняват върху теб снизхождението си, а сериозно са готови да си поблъскате главата заедно, реално ражда решения…

Много страхотни неща на този свят стават в отрязък от време – аз го наричам „благодатната скоба“: период на усилия и ентусиазъм, вложени в начинание, което по природата си или природата на всичко наоколо няма как да се закрепи задълго (вестник за култура, занималня за деца с аутизъм, пътуващ театър и какво ли още не, което днес в България стои екзотично и луксозно, а не би трябвало). След няколко месеца или години на всеотдайност и може би разцвет ти изгаряш, то изгаря, чувството е за крах, а истината е, че тази скоба в делника е оставила достатъчно материал за нечий баланс или развой и мисията е посвоему изпълнена.

Предпоследно: губиш си времето само ако имаш ясното усещане, че си губиш времето, а не ако някои (всички) така ти казват… И последно: фитнес инструкторите също плачат.

Не се давай! Пиши ми пак, ако прочетеш това, ще се радвам да поговорим по-конкретно.

„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.