Kaк да съсипеш собствената си героиня. Дубравка Угрешич към българските читатели

До неотдавна световноизвестната писателка Дубравка Угрешич, чиято майка е българка от Варна, трудно скриваше своето раздразнение, че у нас е позната преди всичко с ранните си произведения. А заради своята прямота, безпардонна ерудиция и отказ от социална блазираност Угрешич се радва на истинско уважение в света на образованите автори и читатели – тя например още от 2016 г. е носителка на наградата „Нойщат“, над която е само „Нобел“…

Е, „Щефица Цвек в челюстите на живота“, издадена тези дни от „Колибри“, не е нова книга, но има силата на бомба. Защо?

Когато през 1981 г. Угрешич публикува този свой първи роман, тя е на 32 години. Вече е издала две книги за деца и том новели под заглавието „Поза за проза“. По това време Угрешич работи в загребския Институт за литературна теория, като специализира върху проблемите на руската проза на ХХ век (авторката е известна и с преводите си на Хармс и Пилняк).

И тогава се появява „Щефица Цвек“ – изключително четивно постмодерно издевателство, което притежава сложни междутекстови връзки не само с творби на Гюстав Флобер и Бохумил Храбал, но и подлага на крайна ирония сантиментализма, както и популярната култура на тогавашна Югославия.
Копнеещата за любов машинописка Щефица е Бриджит Джоунс преди появата на Бриджит Джоунс и възхода на чиклита и изобщо на кичозната литература, която днес се самопредставя за висока. Общото с Бриджит Джоунс е успешното филмиране на романа на Угрешич от режисьора Райко Гърлич през 1984 г.

Дотук добре. Къде обаче е бомбата, ще попитате вие.

Българското издание на „Щефица Цвек в челюстите на живота“ е събитие не само заради ярката работа на преводачката от хърватски Русанка Ляпова, но и заради послеслова на Дубравка Угрешич, написан сега специално за българските читатели – послеслов, който потегля от злополучната Щефица, за да се занимае през нея с някои от най-важните въпроси на нашето време, епохата на кожата.

Този послеслов цъка.

Марин Бодаков

Kaк да съсипеш собствената си героиня

1.

Kраткият роман „Щефица Цвек в челюстите на живота“ бе публикуван за първи път през 1981 г. в Загреб. По това време Югославия беше все още непокътната, а нейното разпадане, съпътствано със срамна война, щеше да се случи десет години по-късно. Догодина романът ще стане на цели 40 години. Главната му героиня Щефица Цвек е двайсет и пет годишна. Когато излезе книгата, авторката беше само няколко години по-възрастна от нея.

В настоящето, обсебено от страха от старостта, от усилията да се отложи стареенето, както и от налудничавите опити за подмладяване, малцина се интересуват от възрастта на литературните герои и героини. Може би защото малцина се занимават с литература, пък и когато го правят, обект на техния интерес е не възрастта на героите, а на все още живите автори: колкото по-млади са писателите – толкова са по-симпатични! Що се отнася до литературните персонажи, те по правило са безсмъртни. И ако се случи да умрат по пътя към своето безсмъртие, то това си е техен проблем, нали?

Спомням си една доста отдавнашна литературна вечер (някъде в Полша) заради въпроса, който долетя от публиката като случайно изстрелян куршум. Млада жена ме попита дали „Щефица Цвек в челюстите на живота“ не е пародия на „Дневникът на Бриджит Джоунс“. Тъй като знам, че непоколебимостта на чуждите убеждения често е по-силна от фактите, пропуснах да ѝ отговоря. Но след като вече подхванах тази тема, моят кратък роман бе публикуван в английския си превод през 1992 г. Книгата на английската писателка Хелън Филдинг се появи през 1996-а, а популярният филм по нея бе заснет през 2001-ва. „Дневникът на Бриджит Джоунс“ бе продаден в 15 милиона екземпляра. През 2017 г. британският всекидневник „Гардиън“ проведе сред читателите си анкета с въпроса кои са десетте книги, които най-точно определят ХХ век (the 10 books which the public felt best defined the 20th century). Сред десетте избрани класици се озоваха Хелън Филдинг с „дневника“ си, както и Ане Франк със своя. Какво говори този факт? Всичко и нищо. Подобни анкети дават случайна, неочаквана, но все пак доста достоверна информация за преобладаващите читатели, колективните съавтори на литературните произведения, литературния електорат.

Добронамерената читателка от публиката бе предложила на Щефица „чадър“, културен контекст, за да предпази от дъжда моята невидима, самотна и беззащитна героиня в необятната литературна вселена. Впрочем този прибързано поднесен „чадър“ изобщо не ме вълнува. Притеснява ме фактът, че все повече сме потопени в „суперактуалното настояще“ и за мнозинството от хората случилото се преди две години е с отколешна давност. Днешните общи културни препратки, с които всички би трябвало да разполагаме, са болезнено млади. Все по-често ми се случва околните да не са в състояние да разпознаят културните референции, които използвам и които означават нещо за мен, сякаш аз и моите събеседници живеем в паралелни светове. Ако разлистим библиографиите на съвременните литературнокритически студии, ще открием, че се позовават предимно на книги, публикувани най-рано преди две години (като преобладаващи са англо-американските). Струва ми се, че се появява все по-малко литературна критика, както и сериозни критически интерпретации на литературните текстове. В повечето случаи този, който решава дали дадена книга ще бъде обичана, или мразена, е Читателят, т.е. всесилният пазар.

– Аз не мога да се идентифицирам с вашата Щефица – ми заяви преди време една загребчанка.
– И защо? – попитах.
– Защото нямам проблем с килограмите! – сряза ме тя.
– Пък аз не мога да се идентифицирам с Расколников – отвърнах.
– Защо? – запита тя.
– Защото не мога да си представя да обикалям наоколо и да убивам бабички – отговорих.

Втората част от разговора, която се отнася до Расколников, е измислена. За съжаление, първата е истинска.

2.

Но да се върнем четирийсет години назад. Моята „Щефица Цвек“ е рожба на специфичен културен контекст (вярно е, че всеки е специфичен!). Беше време на репресии, но не на онези, „комунистическите“ (за които след разпадането на Югославия разказваха редица литератори и хора на изкуството като извинение за собствения си неуспех), а на репресивния мъжки литературен канон. Признавам, че тогава не го съзнавах или не ми пукаше за него, но някъде в някое кътче на съзнанието ми присветваше, макар и слабо, предупредителен сигнал. От него тръгна оправданата непримиримост към положението на жените в обществото – колко са невидими и маргинални.

Вярно е, че като писателка можех да се опра на хърватската женска литературна троица: Ивана Бърлич-Мажуранич (забила се в нишата на детската литература и останала там чак докато не сложи край на живота си), Мария Юрич-Загорка (в нишата на тривиалната литература и родолюбивата хърватска журналистика) и Весна Парун (прекарала целия си живот на поетеса в мизерия, на тавана на непригодните „луди“), но аз я отхвърлях заради мрачната им съдба.

Югославската канонична проза, която бе създавана от изтъкнатите по онова време творци (и която по-късно щеше да се окаже идеологически развъдник на национализма и съпътстващата го мизогиния), беше „тежка“, „помпозна“ и самодоволно-снизходителна. Осемдесетте години на миналия век донесоха на споменатата литературна сцена важни промени: младежката, „бунтарска“, „хъшлашка“ проза, писана от млад разказвач (мъж!) от типа на Холдън Колфийлд, привнесените от чужбина литературни влияния, първите преводи на феминистки текстове, откриването на „женското писане“, повишеното внимание към женските студии, бурния разцвет на преводната литература, засиления интерес към новите тенденции в литературната теория и критика и внезапно пробудения апетит към попкултурата.

3.

Признавам, че „Щефица Цвек“ до голяма степен дължи своето съществуване и на моя спорадичен литературнотеоретичен интерес към феномените на кича и популярната култура. Беше време, когато т.нар. висока литература все още седеше непоклатимо на трона си. Може би защото не се чувстваше застрашена, тя проявяваше любопитство и се отваряше към сублитературните жанрове. Все пак границата помежду им се запазваше: „високата“ литература разчиташе на своето място в литературния канон, докато „ниската“ – на читателите.

По това време, освен от многобройните опити за дефиниране на „женското писане“, вниманието на феминистки ориентираните литературни теории бе привлечено и от популярните „розови четива“ (любовни романи, т.нар. булевардна литература), както и от изобилната продукция на вестници, списания и журнали, предназначени предимно за женска аудитория. Тази „женска преса“ съществува и до днес и се занимава със същите теми: „кухнята“, готвене, рецепти, съвети за домакинята, модни препоръки, утвърждаване на модели за женска красота, интелект, успех, бизнес реализация и т.н.

В „сериозната“ женска литература се появиха нови тенденции, като „женското писане“ и свързания с него свеж полъх в литературата, опитите за преосмисляне и създаване на женски наратив. Култова фигура в това отношение бе Силвия Плат с романа си „Стъкленият похлупак“ (в сферата на визуалните изкуства същата роля изигра откриването и популяризирането на Фрида Кало). И докато „сълзливата“ висока литература продължаваше да възпроизвежда наследения модел на жената жертва и да фокусира вниманието на литературната теория върху женското тяло (тялото като жертва на мъжко насилие, болести, съзряване, зрелост, стареене, раждане, сексуалност и т.н.), попкултурата (комикси, филми, сериали, сайънс фикшън) се съсредоточи върху изграждането на забавни и еманципиращи женски персонажи.

„Щефица Цвек“ е плод не само на интереса ми към механизмите на популярната култура, тя се оглежда и в моята малка система от литературни и филмови препратки. Открай време изпитвам силна литературна (и човешка) симпатия към т.нар. малък човек, антигероите, отхвърлените, към Акакий Акакиевичите, „бедните хора“, жертвите, Чарли Чаплиновците, героите на Гогол, Чехов и Бабел, които се страхуват от сблъсъка с бруталността на всекидневието, мечтателите, образи като Уолтър Мити¹, губещите. Бях и си останах поклонница на краля на литературната емпатия Бохумил Храбал, както и на неговите герои. Тайно си мечтаех Щефица Цвек да си намери приятел под литературния небосклон и той да е Милош Хърма – (анти)героят на чешкия писател от „Строго охранявани влакове“.

Към това топло, емоционално наситено поле от културни референции прибавям и своите литературнотеоретични устои – руския формализъм. В този смисъл „Щефица Цвек“ е в по-тясна връзка с руските формалисти (Виктор Шкловски, Борис Айхенбаум), с концептуализма, с новаторската за онова време теория на рецепцията, отколкото с феминизма и попкултурата. Шиенето не бе избрано само и единствено защото търсех техника, приложима за женския наратив, а и защото пачуъркът съдържа в себе си идеята за рециклиране² и колективно творчество³.

„Щефица Цвек“ дължи едно-друго и на филмите, по чиято атмосфера се прехласвах – творбите на италианския неореализъм, особено „Нощите на Кабирия“ на Фелини (Le notti di Cabiria, 1957) с невероятната Джулиета Мазина. И все пак може би на първо място трябва да поставя филма „Никога в неделя“⁴ (Ποτέ την Κυριακή, 1960) на режисьора Жул Дасен с незабравимата героиня, пирейската проститутка Иля, изиграна от божествената Мелина Меркури.

4.

За периода от близо четирийсет години в живота ни (моя и на Щефица) се случи какво ли не. Бурните житейски промени бяха свързани с „нашия“ (отначало югославски, а след разпадането на държавата – хърватски) литературен контекст. Животът ни извън локалните литературни граници бе несравнимо по-мирен и спокоен. Щефица заживя в преводите на различни езици, а аз, след като напуснах Хърватия, отначало сменях държавите и градовете като обувки, за да се установя най-сетне в Амстердам.

В „нашия роден“ литературен контекст понякога ни разделяха насила, друг път ни славеха, често ни обиждаха, изхвърляха ни заедно от хърватската литература, после ни връщаха неохотно, за да ни изхвърлят отново… Щефица Цвек се появи на филмовия екран (1984) и се прослави за кратко. Всъщност по-популярни станаха гротескните ѝ ухажори, които много обещаваха, но малко изпълняваха, а това безкрайно развеселяваше и мъжката, и женската зрителска аудитория.

Двете с Щефица споделяхме обща съдба и след разпадането на Югославия, когато единствената гледна точка, дори в областта на литературата, бе свързана с етническата принадлежност на писателя или с неговата „кръвна група“. Тогава моите вече хърватски критици трябваше да решават дали да включат Щефица в корпуса на хърватската литература, или да я оставят на сръбската, а защо не и на босненската (понеже леля ѝ беше от Босанска Крупа), или може би на македонската (защото Ленчето от Струмица говореше македонски без превод), и често използваха моята героиня като идеологическо оръжие.

Така някои от колегите ми щяха да заявят, че с утвърждаването на тривиални теми съм прикривала „ужасите на югославския комунизъм“, докато те, с риск за живота си, ги бяха разкривали. Други щяха да (зло)употребят с Щефица с цел дискриминация и омаловажаване на стойността на бъдещите ми книги – тези, които се появиха след „Щефица Цвек в челюстите на живота“. Те щяха да твърдят, че щяло да е по-добре да си бях останала в сферата на литературното „шиене и плетене“, защото, бидейки глуповата като собствената си героиня, не съм в състояние да осъзная темите, жизненоважни за Хърватия, с които така лекомислено съм се заела. В някакъв момент (веднага щом Хърватия получи независимост) се оказа, че нито аз, нито Щефица сме достатъчно хърватки, и ни изхвърлиха от библиотеките. Случваше се да изгарят книги (известния хърватски „книгоцид“ в началото на деветдесетте години на миналия век) и сред тях се озова и „Щефица Цвек“. Така и двете по едно и също време се намерихме на боклука.

Oсвен колегите, със заличаването ми от литературата (delete!) се заеха и разни невидими цензори: Католическата църква, училището, съставители на учебни програми по литература, pro-life организации, които се бореха срещу абортите, преподаватели в средните училища и в катедрите по хуманитаристика, чиновници от Министерството на културата и други важни институции, библиотекари, книжари и кой ли още не. Така Щефица Цвек, а с нея и аз останахме забутани някъде зад кулисите на местната литературна сцена, полузабравени, на границата между жанровете, на границата между бившите югославски национални литератури, между различните времена – онова бившето, в което бяхме родени, и другото, в което се озовахме като някакви нещастни литературни мигранти, които никой не приемаше на своя територия. Защото покрай всичко останало ние бяхме и югославски литературен продукт (Made in Yugoslavia).

Все пак не би могло да се каже, че бяхме напълно забравени на местната литературна сцена. Понякога за Щефица Цвек се сещаха млади безработни хърватски театрални режисьори и без да питат за авторските права, представяха Щефица скришом на импровизирани провинциални сцени за дребни пари и за смеха на публиката, пораждан от гротескните мъжки персонажи, които много обещават и малко изпълняват.

5.

И ето ни, скоро двете с Щефица ще отпразнуваме четирийсет години общо съществуване. Кой знае, може би съсипах живота ѝ, като я загърнах със своето постмодерно оперение. Впрочем тя демонстрира учудваща виталност: именно тя ме спасяваше от угрозата да ми лепнат етикета на постмодернизма, а не аз – нея; тя будеше симпатии, а не аз; читателите обичаха нея, но не и мен.

Разни приятели ми напомняха доброжелателно, че дължа на Щефица история, в която да я освободя от стереотипите, които ѝ бях наложила. Агитираха ме да напиша еманципиращо и реабилитиращо я продължение, едно, две и дори три, ако трябва. Не съм се и опитвала. Защото междувременно се бе променил прозаичният език, читателките бяха станали други, различно бе и полето на културните препратки, бяхме навлезли в дигиталната ера. Вече няма граници между висока и ниска литература. Чиклитът е в апогея си, младите героини и техните млади създателки жънат успехи на пазара и печелят сериозни литературни награди. И още нещо, в общата мания за подмладяване писателките на средна възраст не могат да се въздържат от значителни литературно-козметични интервенции. Ако не друго, то поне е факт, че в литературата, създавана от днешните писателки, има в пъти (и то много!) повече секс, отколкото е имало някога, и доста повече, отколкото Щефица и нейните „подбудителки“ – Анушка, Марияна и Ела – биха могли да си представят.

6.

Редом с изброеното дотук, „Щефица Цвек“ е плод и на преклонението на нейната авторка пред магията на приказките – доизмисляни, обогатявани и предавани от уста на уста от анонимните народни разказвачи. В самото начало не е било важно авторството, а текстът. Устното разказване е било безкористно умение. Заедно с митовете, легендите и преданията, приказките са положени в основата на всяка цивилизация. Структурата на приказката е цивилизационният мем, тя е чипът, вграден в колективното ни съзнание. Не познавам нито една приказка, която да не завършва щастливо, както не съм чувала за нито един „розов роман“, който да не следва структурата на вълшебната приказка.

И все пак онова, което превръща литературните образи в герои, не е само жанровата структура, нито задължителният хепиенд, който покачва нивото на допамина в мозъка. Това, което ги прави герои, е тяхната наивна и невинна вяра в хепиенда. Мозъкът ни е забравил да различава вкуса и мириса и реагира почти механично на жанровата структура. Затова на една и съща лавица се намират и автентични, и неавтентични продукти, които той не е в състояние да различи. Пирейската проститутка Иля е героиня не защото притежава дарбата да преразказва древногръцки трагедии, нито защото прекроява всеки трагичен завършек в хепиенд, тъй че накрая всички се озовават на някой слънчев гръцки плаж (They all go to the seaside!). Иля е героиня заради невинната си вяра в щастливия край, в това, че всеки от нас заслужава своята порция щастие.

Дали Щефица Цвек е героиня? Не знам. Мога само да копнея тайно за това. И да се надявам, че ме е поразила с твърдата си вяра в хепиенда, както Иля своя Хоумър от Мидълтаун, Кънектикът. Ако не се е случило, то вината е само моя, не оправдах доверието, провалих се в работата си, съсипах коприна, чиста коприна…

Aмстердам, май 2020 г.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.