На второ четене: „Есен“

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Севда Семер, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

„Есен“ от Али Смит

превод от английски Паулина Мичева, изд. „Лист“, 2018

Шотландската писателка Али Смит е издавана тук-таме на български – преведени са няколко от по-ранните ѝ книги, а сега и последният ѝ проект за четири заглавия за сезоните. Няма го обаче най-известния ѝ чудесен роман How to Be Both. В него игрите започват още в книжарницата, въпрос на случайност е на какво копие ще попаднеш. Книгата е в две части: една – за XV век в Италия, друга – за съвремието в Англия. В половината тираж се започва с историята за миналото, после тази за настоящето; в другата половина са обърнати. Което все пак определя, разбира се, как изобщо ще разбереш историята. Този пъзел от две части може да изглежда като симпатична, но в крайна сметка безсмислена хрумка – и щеше да е така, ако не му беше дадена плътност в самия роман, който е пълен с експерименти с времето на читателя, игри с езика и изобретателност в разказването на историята.

Така е и в „Есен“, първата от четирите сезонни книги на Али Смит, от които три вече са излезли и на български (последната – „Лято“ – тепърва ще се появи на английски на 2 юли т.г.). И тук играта започва от самото начало, от първото изречение, парафраза на „Повест за два града“: „Това беше най-лошото време, това беше най-лошото време“ (в бележка под линия е погрешно отбелязано като цитат, което е озадачаващо, предвид че по-късно е цитирано и истинското начало на Дикенс: „Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време“). Почти всички глави започват с изречение за времето, защото и тук Али Смит ще скача между моментите. „Беше краят на зимата“; „Бил един от дните в седмицата в един от сезоните в една от годините…“; „Преди минута бе юни“.

А кое е това най-лошо, най-лошо време, с което започва романът? Това са месеците след вота за Брекзит, когато самата Али Смит пише тази книга в съсредоточен поток. От написването на първото изречение до публикацията на завършения том са минали едва няколко седмици. В този период самият въздух в Англия е наситен с тежестта на вота (по-късно от този исторически момент ще черпи вдъхновение и друг писател – Иън Макюън пише своя роман за Брекзит „Хлебарката“ за шест седмици).

Навсякъде из страната хората чувстваха, че това е неправилно. Навсякъде из страната хората чувстваха, че това е правилно. Навсякъде из страната хората чувстваха, че наистина са загубили. Навсякъде из страната хората чувстваха, че наистина са победили. Навсякъде из страната хората чувстваха, че са постъпили, както е редно, а другите са сгрешили. Навсякъде из страната хората проверяваха в Гугъл: „Какво е ЕС?“ Навсякъде из страната хората проверяваха в Гугъл: „преместване в Шотландия“. Навсякъде из страната хората проверяваха в Гугъл: „вадене на ирландски паспорт“.

Повест за два града, които съществуват паралелно. Внезапно държавата показва до каква степен е разцепена на две. И това разцепление не идва от разума – навсякъде из страната хората неизменно „чувстват“, че са прави.

Книгата става популярна като първия роман за Брекзит и ето че от това започнахме и тук, но също като в живота тази тема е донякъде фон, на който се случват малките и големите събития на героите. Само понякога фонът изплува от мъглата, става много ясен, после пак е само неясна атмосфера. Али Смит е добра в това да връща политическото там, където принадлежи – във всекидневието. Да разказва с хумор за сюрреалистична ситуация, в която не можеш да си извадиш паспорт, защото според бюрократичните правила косата ти е „твърде близо до лицето“ (пък ако искаш, после се оправдавай с „Тя е на главата ми. Там расте. И лицето ми е прикачено към главата ми“). Авторката напомня, че изборите не се случват само в кабинката, а в решенията на всеки от нас за това как да живее и как да се държи със съседите си.

Елизабет има за домашно да напише есе за съседа си Даниел Глюк. Това е станало преди много години, когато с майка ѝ тъкмо са се преместили на ново място. Момичето се вълнува от задачата, която ще ѝ даде възможност да опознае интересния възрастен мъж. Майка ѝ трябва да я придружи и да ѝ помогне в срещата, но на нея съвсем не ѝ се занимава: съседът е твърде възрастен, твърде странен, май е гей и има особено изкуство по стените си. Във всеки случай, картините му са твърде различни от тези, които висят в собствения ѝ дом. Затова подкупва дъщеря си: ти си измисли някакви отговори и го напиши, сякаш сме били, а аз ще ти купя подарък.

Диалогът между момичето и възрастния мъж все пак се осъществява. И не за оценка в класната стая – двамата стават близки. Това приятелство се оказва за Елизабет толкова определящо, колкото е всяка среща с възрастен, който води разговор с детето като с друг голям човек. Даниел никога не се държи, сякаш насреща има половин личност. Техните ужасно смахнати разговори, както тя ги нарича, ще променят живота ѝ. Историята с домашното е като семето, от което поникват голяма част от темите в романа: сложната връзка на героинята с майка ѝ, изкуството – кое е прието, кое е твърде странно, предположенията, които правим за другите, възрастта.

Книгата е слънчев ден към края на есента, не безкраен мрачен порой. В нея двама души се срещат и започват да разговарят – ценна рядкост. Техният диалог тече силно и ясно.

Днес обаче Елизабет и Даниел не говорят, поне не в реалността, защото в дните след Брекзит той основно сънува в старчески дом. Елизабет, вече преподавателка по история на изкуството, го посещава и чете до леглото му – за да може, в случай че се събуди, да не го смути с директния си поглед към него. Такава деликатност е рядко срещана в разцепената на две държава. Хората трудно си говорят, по-скоро си крещят. Или пък когато на една стена се появява ксенофобският графит „Вървете си у дома“, след няколко дни отговорът заявява очевидното: „Вече сме си у дома, благодарим ви.“

Рядкост е и това, на което Даниел учи Елизабет – дори когато си измисля истории, да проявява съчувствие към героите си. Когато тя вкарва жестокост в приказката, той я пита: „Това ли е светът, който искаш да си измислиш и създадеш?“ После ѝ казва вече директно:

И винаги им давай избор – дори на тези герои, които нямат нищо друго, освен костюм на дърво, който да защитава него или нея от мъжа с пушка. С което искам да кажа – такива герои, които са се озовали в отчаяна ситуация, без никакъв избор. Винаги им давай някакво убежище.

Самият роман е пълен с убежища.

И тук, както обичайно за авторката, игрите на думи са постоянни – тя жонглира с няколко хвърлени във въздуха изречения и изглежда, като да го прави със страховита лекота. Част от тези шеги, за жалост, няма как да бъдат хванати в превода, но ми се струва, че на читателя можеше да му бъде малко помогнато на някои места с бележки под линия. Когато Елизабет се разсмива на картина, в която има изобразен огромен женски задник с надпис – според българския превод – „БУМ“, не е обяснено, че в оригинала пише BUM, думата за дупе. Може да е обект на дълъг разговор дали е важно изразът „Пък-овски дяволит“ да бъде снабден с бележка под линия, че става дума за героя в „Сън в лятна нощ“, но аз бих го обяснила – заради това колко много цитати има от Шекспир и нататък в поредицата. А и не само от него впрочем, Али Смит разбърква изречения на куп други автори в този колаж.

Всичко в книгата е разказано в малките моменти във времето, в срещите или в невъзможността за среща. Нищо в сюжета няма да направи „БУМ“, но удоволствието от четенето се наслагва. В страниците има много въздух – и съвсем буквално, с късите параграфи и диалога без тирета. Думите някак почти са долетели на страницата и всичко е наситено с радостта на авторката да ги подържи и предаде нататък. И диалогът с читателя се получава.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на изд. „Лист“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.