Живеем в интересни времена. Политиката в Европа и в САЩ претърпява дълбоки промени. Множество държави оформят бъдещите си цели спрямо проблеми и въпроси, свързани с изкуствения интелект, монопола на технологичните гиганти, трансформацията на икономиката, заплахата от технологичното превъзходство на Китай, справянето с климатичните промени.

В България обаче времето сякаш е спряло. Бойко Борисов обикаля позанемарени български села, където се снима със своите избиратели. Все още се строи магистрала „Струма“, Делян Пеевски обещава евтин хляб, ДПС се бори със „зелени октоподи“, а обществото се страхува от норвежците, докато поредните независими журналисти са подложени на натиск.

Евгений Кънев

България може много повече, ала всяка следваща година е пропиляна възможност за конструктивна промяна и развитие. Това коства много в един все по-бързо развиващ се глобален свят. Държавата ни има все по-малка тежест както в Европа, в чиято периферия остава, така и в света. Защо реалността у нас изглежда по този начин? Кой печели от това? Възможно ли е страната ни да бъде част от глобалните промени, вместо тепърва да наваксва пропуснатото? По тези и други въпроси за настоящето и бъдещето разговаряме с доктора по икономика Евгений Кънев.


Йоанна Елми: Днес човечеството е изправено пред предизвикателства, които нямат прецедент в историята. Вие често говорите за възхода на изкуствения интелект, климатичните промени, нуждата от трансформация на икономиката, живота ни в един все по-глобален свят. В България обаче не си говорим за тези неща, те не са тема и повечето българи са далеч от тези проблеми. Според Вас защо е така?

Евгений Кънев: Допускам, че отговорът се крие в дейността на един човек, в това с какво се ангажира неговото мислене. Когато мнозинството от хората в България са затворени в някакви битови, социални кутийки и се опитват да решават казуса на оцеляване, допускам, че не им е до това да се мъчат да разбират големия свят. Ако вземем пирамидата на Маслоу, хората, които оцеляват ден за ден, дори не се интересуват от съседите си. Това е едно от обясненията.

Нашият Преход създаде едно от най-големите социални разслоения в Европа и според мен това се поддържа умишлено, тъй като е известно, че когато хората са заети със задоволяването на базовите си нужди, това е първо в интерес на онези, които могат лесно да ги управляват, и второ, няма условия за развитие на демократично общество. Науката доказва, че за да има устойчива демокрация, трябва да има устойчива средна класа. В България тя е в зародиш и е нестабилна. Когато има криза, голяма част от тази средна класа също започва борба за оцеляване.

Всичко това го казвам, тъй като е свързано с кръгозора и мисленето на човека. Едва когато има доходи, за да задоволява първичните си нужди, индивидът започва да осмисля процесите, от които е част. Това е моето обяснение защо толкова трудно в България прониква мисленето по отношение на глобалния свят, къде сме ние в него и най-вече защо възприемаме всичко като някаква екзистенциална заплаха от външния свят. Защото не можем да си го обясним. Когато има невежество, невежеството ражда страх, страхът ражда гняв, гневът – омраза.

ЙЕ: Как се излиза от този цикъл, за да посрещнем това, което се задава на световния хоризонт?

ЕК: Изключително трудно. Самата политическа класа е заинтересована да поддържа статуквото, защото е по-лесно управляемо. Дори да идват нови политици, те са принудени по някакъв начин да влязат в това русло, в мисленето, обувките и стилистиката на електората, за да получат гласове. И после трудно се променя този наратив. Аз не очаквам да стане скоро през политиката. По-скоро, както всяка промяна в България, това ще стане под силно влияние отвън.

Тук има няколко хипотези. Едната е по отношение на пръчката и моркова от Европейския съюз, в зависимост от развитието на самия ЕС. Например ако искаме да получаваме финансиране от еврофондовете, трябва да има върховенство на закона. Това е едната линия. Другата е геополитическата, където също има знаци в това отношение. Колкото по-важна става България в геополитически план за САЩ конкретно, толкова по-голям шанс има за промяна. Турция, която винаги е била ключов съюзник на Америка и на НАТО в региона, е доста несигурен партньор в днешни времена и това засилва значението на страни като България и Румъния, които са в съседство.

Всъщност Румъния е доста по-напред по отношение на американското влияние, защото има по-малка агентура на трета държава, която пречи на всичко това. Въпреки че сме от 15 години в НАТО, нямаме закупено нито едно западно оръжие и продължаваме да наливаме милиони в поддръжката на руските оръжия. Това може би ще се промени, ако преговорите за закупуването на американската ескадрила самолети продължат успешно.

Макар и тези процеси да звучат абстрактно, те задават дневния ред в България. Още повече че съществуващата власт в момента все повече се компрометира; тя не е устойчива, не може да продължи във времето. Това е знак на надежда, че може би ще има промяна в България в идващите години. А ако се промени политиката, това ще даде много възможности и за хората тук, и за тези, които са в чужбина, да се върнат. Разбира се, това е в контекста на позитивно развитие в глобален аспект, тъй като ние сме брънка от голямата верига събития, от битката на ценности в света. Нищо не е вечно, както историята показва.

ЙЕ: В своя реч от 1932 г. президентът на САЩ Франклин Делано Рузвелт казва, че икономиката на страната се нуждае от дълбока трансформация, тъй като е уязвима към злоупотреби, и трябва да бъде променена така, че да работи в полза на обществото. В наши дни все по-често чуваме призиви за подобно реформиране на капитализма в западните държави с оглед на нарастващите неравенства и монополите, създали се през последните десетилетия. Има ли шанс България да бъде част от този нов капитализъм?

ЕК: Този цитат е в интересен исторически контекст, по времето на първата вълна на глобализацията – разширяването на вноса от други страни, заради което пък се закриват много работни места и се стига до големи конфликти. Когато има свободен капитализъм, което в определени исторически периоди е изключително важно за бързото развитие на индустрията, това води до много важни социални промени, но също и до концентрация на капитал. Тази първа вълна продължава и след Първата световна война, като в Европа именно тя е причината за войната. Следва разбиването на монополите в САЩ в началото на ХХ в., където благодарение на робуването на тезата за laissez-faire, за ненамеса на държавата, има банкова криза и фалират множество банки, а това води до Голямата депресия.

Мисленето, което присъства в речта, е, че държавата трябва да се намеси, когато капитализмът не работи. И всъщност това е теорията на Кейнс, приложена като икономическа политика. Резултатът е закон, който през 1936 г. забранява на инвестиционните банки да извършват търговски операции, тоест разделя много ясно търговските и инвестиционните банки. Този закон важи до 1999 г., когато при Клинтън се отменя забраната за търговско банкиране от инвестиционните банки и ето че седем години по-късно имаме нова катастрофа. Когато няма държавна регулация в определени насоки, казано е дори от Адам Смит, това води до саморазрушение на капитализма поради концентрация на капитал.

В момента ние сме свидетели на четвъртата вълна, която е донякъде и реакция на третата. Опит за връщане на работните места обратно в развитите страни от Азия, но тази вълна няма да успее заради технологиите. Вече има последваща вълна, различна от идеята на едно място да се произвежда, а на друго да се потребява, както беше досега. Вече е по-важно да си близо до клиента, който е не само в развитите страни, а навсякъде.

Това е най-голямото предизвикателство: новите технологии, които продължават да концентрират богатство в малко ръце и оставят много хора с ограничено или никакво препитание. Този процес унищожава средната класа в развитите страни, подкопава демокрацията и дава храна (точно както преди стотина години) на популистите и националистите. В това няма нищо ново.

По-трудно е да се каже какво може да се направи. Защото, от друга страна, технологиите са възможност за по-слабо развитите страни да догонят по-силните, както Китай вече демонстрира. Друг е въпросът дали страна като България може да го направи. Има такива тенденции. Например у нас често се подчертава изтичането на квалифицирани кадри към развитите страни, но пък ако не беше точно четвъртата вълна, където имаме глобализация на услугите, нямаше да задържим толкова хора в нашите аутсорсинг центрове, където привличаме и квалифицирани чужденци.

Все по-трудно ще бъде да даваме оценка на ставащото през държавно-националната рамка. Защото ако направим един по-задълбочен анализ, ще видим, че голяма част от брутния продукт на България се прави от чужди компании. Голяма част от технологиите са внос, те работят за развитите пазари и ако ги нямаше тях, нямаше да развиваме нищо. Трудно е да се каже, че ние само даваме, а нищо не получаваме.

Моето виждане е, че както исторически се е създала националната държава в резултат на еволюция – първо племена, след това етноси, след това по-големи регионални общности, – този процес по никакъв начин не спира, ЕС е чудесен пример за това. Друг е въпросът, че хората си мечтаят как нещата ще се връщат в националните граници. Благодарение на развитието на технологиите, икономиката, взаимовръзките и социума националната държава отмира. Все по-малко значение ще има, ако не друго. Технологиите създават възможности за нов тип общности. Те може да са виртуални, но често стават и реални. Това е шанс за България, която трябва да даде възможност на хората да се развиват, и тогава много емигранти ще се върнат в страната и тя ще бъде приятно място за живеене.

ЙЕ: Вотът в Европа също се раздели по новите линии на глобализацията – на спечелилите и загубилите от нейните процеси. Тези разделения не са в рамките на националната държава, а по-скоро в една нова икономическа реалност; именно затова имаме чувството, че едно и също се случва по цял свят. България продължава да бъде най-бедната държава в Европа. Това подхранва точно този тип дискурс, който Вие споменахте – завръщане към славното минало, соцносталгия, популизъм, някакъв нов т.нар. консерватизъм, имащ много малко общо с идеите на традиционния консерватизъм. Как преодоляваме този проблем у нас? Как може загубилите от глобализацията да бъдат по-малко от спечелилите?

ЕК: Ако говорим за близкото бъдеще, тук вече има изградена нагласа, която е положена още при комунизма, и това не може да се промени. Невежеството, за което говорихме, се подхранва и експлоатира безмилостно. Податливо е на всякакви митове и легенди и се управлява чрез тях. Така се управляват и изборите, когато и медиите също са контролирани. Защото ти не можеш да пробиеш и да кажеш, че нещо не е истина, никой не ти дава такава възможност. Управляващите са като ветропоказател – гледат къде хората се възмущават. Никой дори не си прави труда да прояви държавническо мислене, да сложи рамки, в които нещо може или не може да се случва. Предпочитаме да скрием проблемите, да ги заметем под килима в името на някакви краткосрочни политически резултати. Алтернативните медии се опитват да коригират частично този проблем – сред по-образованите хора, тъй като тази информация липсва в казионните медии. Така че в краткосрочен план промяната е трудна.

В дългосрочен план – образованието. Няма как да се реши този проблем, ако хората нямат критично мислене. Ако не можеш да свързваш фактите и да правиш изводи от тях. Третият вариант е да има такива геополитически промени, че България да се напълни с мислещи хора, които имат други интереси и друго отношение към политическия процес. Затова е толкова важно да има по-силна Европа, по-силна Еврокомисия, по-силен Европарламент. Това е смисълът на демокрацията – има правила и ред, защото не може мнозинството да прави каквото си иска просто защото е мнозинство. Когато има правила, това е благословия за икономиката, защото дава хоризонт, възможност за планове, за развитие. Не може без перспектива да правиш икономика, когато се лашкаш между крайности и имаш нестабилно управление, което е ветропоказател и може да променя закони нонстоп.

ЙЕ: Като споменахме „крайности“ – има тенденция в България лявото и дясното да се превръщат в инструменти за изграждане на идентичност, в определящ фактор за това каква е личността. Същевременно както лявото ни, така и дясното имат различна политическа традиция от тази в западните държави. Не остаряват ли тези разделения в един глобален свят, в който проблемите ни вече са други?

ЕК: Абсолютно остарели са, но както при други примери, представящи връщане към миналото, същото е при дясното и лявото. Ако някой от самото начало на Прехода се е идентифицирал като десен и 30 години е живял с тази идея, той не може да проумее, че това са координати в една система, която в момента е застрашена и почти не съществува. И че е много по-важно да се възстановят принципите на системата и тогава да търсиш координати и съюзи. Спорил съм често с хора, които държат на номинални признаци, че нещо е „дясно“, а реално дясното у нас се разбира като съюз с олигархията, за да може да не е държавно, да е частно. И частното в действителност се подхранва от държавата, чрез кражба.

Дясното и лявото имат смисъл в политически системи, в които има върховенство на закона, има свободи, хората са информирани за това какво се случва с техния живот, могат да направят рационален избор… Тези неща се обезсмислят, когато ти си притиснат до стената, оцеляваш, пък някой ти говори за дясно и ляво. И отново опираме до проблема с мисленето – липсата на критично мислене, надграждането на причинно-следствени връзки, когато ги няма; всичко е емоция. Затова големият проблем на истинската десница в България е, че понеже тя произлиза от интелигентни хора, се опитва да обяснява рационално процесите и се чуди защо няма успех.

ЙЕ: Как виждате България след 50 години?

ЕК: Надявам се, че след 50 години това, което ще свързва българите помежду им, ще е общата им представа за бъдещето, не за миналото.

Заглавна снимка: Matthew T Rader

Йоанна Елми

Йоанна Елми

Следва международни отношения, история и литература в Новата Сорбона, Париж. Авторка и водеща на подкаста ни „Паралели и меридиани“. Пътува, чете и пише в опит да разбере света. Вярва в думите на Булгаковия дявол: фактът е най-упоритото нещо на този свят, а малодушието е най-страшният човешки порок.