Езици и гледища

Здравейте,

Отдавна ми е любопитен фактът, че в българския и английския език за някои идентични феномени съществуват противоположни гледища – фиксирани в словосъчетанията, чрез които се изразяват. Например ние казваме „съблекалня“, а в английския е обратното – „облекалня“ (dressing room); човекът на плажа при нас е „спасител“ (от беда), а в английския – „опазител“ (на живота, lifeguard). Ясно е, че всяка нация чува собствено „кукуригу“, но все пак какво мислите за подобна диаметралност? (Тук щях да добавя „следотърсач“ и pathfinder, но то не е съвсем същото.)

В епилог на въпроса ми, спомням си за интервю с първия българин в NBA Георги Глушков, който посочваше най-ярката разлика между тукашния и тамошния баскетбол: когато в последната секунда на мача при равен резултат състезател трябва да изпълнява наказателен удар, българският треньор го вика при себе си и му казва: „Стегни се и вкарай!“, а тамошният треньор го вика при себе си и му казва: „Отпусни се и вкарай!“ Какво мислите вие? Или какво не мислите?

Борис

Привет, Борисе!

Потапянето в езика е чудесно занимание, а по всичко личи – и здравословно. Когато учехме езикознание в университета, асистентката ни бомбардираше с имена на изтъкнати лингвисти и се смееше, че никой от тях не си е отишъл от този свят, преди да е навършил 90 години. Има нещо много дзен и много жизнеутвърждаващо в това човек да седне и да се замисли кое как се казва и защо и къде пасва. И съм искрено изненадана, че психолозите по света още не са започнали да препоръчват като базова терапия за всякакви разстройства нещо толкова настройващо, колкото ученето на език. По-структуриращо занимание от това – здраве му кажи.

„Концептуални“ разминавания в назоваването на нещата се срещат не само между българския и английския, а между които и да е два и повече езика. To fall in love и to fall out of love превръщат любовта в едва ли не капан и превозно средство – влюбването и разлюбването са нещо като „пропадане в любов“ и „изпадане от любовта“. Един колега преводач се шегуваше, че основната разлика между испанци и каталунци личи още от начина им да казват обичам те: испанското te quiero значи буквално „искам те“ (алчно, плътско заявление), а каталунското t’estimo е „ценя те“ (за каталунската спестовност, даже свидливост, се разправят куп басни). Аз лично благоговея пред частта от испанския речник, която изброява думите, започващи с отрицаващата представка des– (ако hacer е „правя“, deshacer е „разрушавам“, ако dicha е „щастие“, desdicha е „нещастие“) – там понякога се намират истински поетични перли като desangelado – представката е добавена към ángel, „ангел“, а значението на полученото прилагателно побира „кух“, „нескопосен“, „невзрачен“, „неприветлив“ и още няколко нюанса.

От години из социалните мрежи и по развлекателните страници на скучаещи през лятото медии обикалят едни и същи списъци с думи, които уж били непреводими: португалското saudade (копнеж, тъга по нещо недостижимо), немското Wanderlust (любов към скитането) и прочее. Казвам „уж“, защото това, че думи от един език нямат „еквивалент“ на друг, не значи, че го нямат на трети, и съвсем не значи, че нямат превод. Всичко има превод, просто понякога се налага да е по-многословен. От друга страна, нищо няма съвършено точен превод. Това е част от чара на различните езици и на различните начини на изразяване на всеки човек в тях – постоянната опасност от разминаване.

На български казваме „бащичко… одрал е кожата на татко си“. Бащичко най-вероятно не може да се предаде с една дума на куп други езици, а дрането на кожата е безспорно доста кървав образ. Но тези два „факта“ не са „гледища“. Те не означават нищо специално – нито че българският е по-особен от който и да е друг език, нито че българите са изключително свирепи хора. Като прочетох писмото Ви, първото, което направих, беше да погледна етимологията на спасявам. Идва от паса (изкарвам на паша добитък) и допускам, че логиката му е била „връщам изгубените овце в стадото“ или нещо от сорта. Това е интересно. Но нищо особено не значи – дори стадният живот неведнъж да е бил волно или неволно водещ в България. Думите се зачисляват произволно към нещата. Връзката между думата маса/table и предмета с четирите крака, на който стои ваза с цветя и на който преди малко сме обядвали, не е обусловена от нищо в самата вещ. Положението с изразите е по-различно – те нерядко отразяват определен начин на живот, – но само донякъде. Говорещите английски в САЩ, Великобритания или Африка със сигурност обичат по различни начини заради различните си обществени и лични разбирания и надали общото за всички тях „пропадане в любовта“ може да ги направи по-сходни едни с други. А испанците и каталунците отдавна вече не чуват „искането“ и „цененето“ в своите любовни признания.

На български имаме чудесния глагол осмислям. С нещата наоколо правим точно това: наблюдаваме ги (отчитаме съществуването им, независещо от нас), назоваваме ги (слагаме ги във владяна от нас система) и им зачисляваме смисъл (лична или обществена стойност). Колко и какъв ще е той, в огромната част от случаите не е причинно-следствено свързано с изходното нещо. Като осмисляме езика, правим същото и често сме склонни да мислим, че даденостите значат повече, отколкото всъщност значат. Обличането и събличането са две неща, които се правят в съблекалнята, и това, че различни езици са „прихванали“ единия или другия аспект и са започнали да ползват него, е случайност и никак не значи, че един народ повече обича да се облича, а друг – да се съблича, или че един е песимистично взрян в липсата, а другият оптимистично гледа наличието. Това, че на български казваме кола за същото, което на полски е самоход, е забавно наблюдение, но нищо конкретно не значи. И така нататък, и така нататък.

Езикът е инструмент. Изключително богат и жив инструмент с много ясни, но и гъвкави правила и безкрайно любопитна история (винаги в безчет взаимодействия с други езици и обстоятелства), със и във който се озоваваме от самото си раждане. Много неща в него са куриозни и си заслужава да ги познаваме и разбираме, за да можем да се изразяваме възможно най-уместно (и по този начин да сме пò господари на присъствието си в света). Само че не бива да ги тълкуваме излишно. Особено примамлива за свръхинтерпретации е зоната на етимологията – там, като се каже, че култура идва през векове превъплъщения от оран например, а министър – от думата за служа, желанието на човек да търси и влага допълнителен смисъл просто избива тавана… Но между думите и техните прародители няма магична връзка, която да работи извън системата на езика и да влияе на живота. Министърът трябва да служи на избралите го не защото името му в някои езици идва от служител, а защото това му е работата, за която му се плаща.

Според мен всъщност мястото, където има какво да се търси, са репликите на треньорите, които цитирате – в тях личат два житейски подхода… На английски има куп начини да се каже нещо подобно на стегни се, но по някаква причина изборът е паднал на обратното. Групата хора (често много по-голяма от нация), която говори определен език, получава инструмента в готов вид – в неговите рамки всеки избира как да се изрази. И ето тук намирането на причините е възможно и понякога остро нужно. Мисля си например, че напоследък в България е популярен някакъв грозноговор, който е плод на смущаващи за мен избори: обидните думи се използват без предварителната градация, която би довела до тях; дори най-мирни обстоятелства биват описвани със средства, по-подходящи да изразяват раздразнение, презрение или омраза. Като небце, което е претръпнало от люто и кисело и принуждава ръката да вдига дозите, докато манджата вече не може да се яде; констатациите са изместили въпросите и всяко несъгласие се тълкува не като повод за разговор, а като покушение. Вие как го виждате?

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.