Здравейте,
Отдавна ми е любопитен фактът, че в българския и английския език за някои идентични феномени съществуват противоположни гледища – фиксирани в словосъчетанията, чрез които се изразяват. Например ние казваме „съблекалня“, а в английския е обратното – „облекалня“ (dressing room); човекът на плажа при нас е „спасител“ (от беда), а в английския – „опазител“ (на живота, lifeguard). Ясно е, че всяка нация чува собствено „кукуригу“, но все пак какво мислите за подобна диаметралност? (Тук щях да добавя „следотърсач“ и pathfinder, но то не е съвсем същото.)
В епилог на въпроса ми, спомням си за интервю с първия българин в NBA Георги Глушков, който посочваше най-ярката разлика между тукашния и тамошния баскетбол: когато в последната секунда на мача при равен резултат състезател трябва да изпълнява наказателен удар, българският треньор го вика при себе си и му казва: „Стегни се и вкарай!“, а тамошният треньор го вика при себе си и му казва: „Отпусни се и вкарай!“ Какво мислите вие? Или какво не мислите?
Борис
Привет, Борисе!
Потапянето в езика е чудесно занимание, а по всичко личи – и здравословно. Когато учехме езикознание в университета, асистентката ни бомбардираше с имена на изтъкнати лингвисти и се смееше, че никой от тях не си е отишъл от този свят, преди да е навършил 90 години. Има нещо много дзен и много жизнеутвърждаващо в това човек да седне и да се замисли кое как се казва и защо и къде пасва. И съм искрено изненадана, че психолозите по света още не са започнали да препоръчват като базова терапия за всякакви разстройства нещо толкова настройващо, колкото ученето на език. По-структуриращо занимание от това – здраве му кажи.
„Концептуални“ разминавания в назоваването на нещата се срещат не само между българския и английския, а между които и да е два и повече езика. To fall in love и to fall out of love превръщат любовта в едва ли не капан и превозно средство – влюбването и разлюбването са нещо като „пропадане в любов“ и „изпадане от любовта“. Един колега преводач се шегуваше, че основната разлика между испанци и каталунци личи още от начина им да казват обичам те: испанското te quiero значи буквално „искам те“ (алчно, плътско заявление), а каталунското t’estimo е „ценя те“ (за каталунската спестовност, даже свидливост, се разправят куп басни). Аз лично благоговея пред частта от испанския речник, която изброява думите, започващи с отрицаващата представка des– (ако hacer е „правя“, deshacer е „разрушавам“, ако dicha е „щастие“, desdicha е „нещастие“) – там понякога се намират истински поетични перли като desangelado – представката е добавена към ángel, „ангел“, а значението на полученото прилагателно побира „кух“, „нескопосен“, „невзрачен“, „неприветлив“ и още няколко нюанса.
От години из социалните мрежи и по развлекателните страници на скучаещи през лятото медии обикалят едни и същи списъци с думи, които уж били непреводими: португалското saudade (копнеж, тъга по нещо недостижимо), немското Wanderlust (любов към скитането) и прочее. Казвам „уж“, защото това, че думи от един език нямат „еквивалент“ на друг, не значи, че го нямат на трети, и съвсем не значи, че нямат превод. Всичко има превод, просто понякога се налага да е по-многословен. От друга страна, нищо няма съвършено точен превод. Това е част от чара на различните езици и на различните начини на изразяване на всеки човек в тях – постоянната опасност от разминаване.
На български казваме „бащичко… одрал е кожата на татко си“. Бащичко най-вероятно не може да се предаде с една дума на куп други езици, а дрането на кожата е безспорно доста кървав образ. Но тези два „факта“ не са „гледища“. Те не означават нищо специално – нито че българският е по-особен от който и да е друг език, нито че българите са изключително свирепи хора. Като прочетох писмото Ви, първото, което направих, беше да погледна етимологията на спасявам. Идва от паса (изкарвам на паша добитък) и допускам, че логиката му е била „връщам изгубените овце в стадото“ или нещо от сорта. Това е интересно. Но нищо особено не значи – дори стадният живот неведнъж да е бил волно или неволно водещ в България. Думите се зачисляват произволно към нещата. Връзката между думата маса/table и предмета с четирите крака, на който стои ваза с цветя и на който преди малко сме обядвали, не е обусловена от нищо в самата вещ. Положението с изразите е по-различно – те нерядко отразяват определен начин на живот, – но само донякъде. Говорещите английски в САЩ, Великобритания или Африка със сигурност обичат по различни начини заради различните си обществени и лични разбирания и надали общото за всички тях „пропадане в любовта“ може да ги направи по-сходни едни с други. А испанците и каталунците отдавна вече не чуват „искането“ и „цененето“ в своите любовни признания.
На български имаме чудесния глагол осмислям. С нещата наоколо правим точно това: наблюдаваме ги (отчитаме съществуването им, независещо от нас), назоваваме ги (слагаме ги във владяна от нас система) и им зачисляваме смисъл (лична или обществена стойност). Колко и какъв ще е той, в огромната част от случаите не е причинно-следствено свързано с изходното нещо. Като осмисляме езика, правим същото и често сме склонни да мислим, че даденостите значат повече, отколкото всъщност значат. Обличането и събличането са две неща, които се правят в съблекалнята, и това, че различни езици са „прихванали“ единия или другия аспект и са започнали да ползват него, е случайност и никак не значи, че един народ повече обича да се облича, а друг – да се съблича, или че един е песимистично взрян в липсата, а другият оптимистично гледа наличието. Това, че на български казваме кола за същото, което на полски е самоход, е забавно наблюдение, но нищо конкретно не значи. И така нататък, и така нататък.
Езикът е инструмент. Изключително богат и жив инструмент с много ясни, но и гъвкави правила и безкрайно любопитна история (винаги в безчет взаимодействия с други езици и обстоятелства), със и във който се озоваваме от самото си раждане. Много неща в него са куриозни и си заслужава да ги познаваме и разбираме, за да можем да се изразяваме възможно най-уместно (и по този начин да сме пò господари на присъствието си в света). Само че не бива да ги тълкуваме излишно. Особено примамлива за свръхинтерпретации е зоната на етимологията – там, като се каже, че култура идва през векове превъплъщения от оран например, а министър – от думата за служа, желанието на човек да търси и влага допълнителен смисъл просто избива тавана… Но между думите и техните прародители няма магична връзка, която да работи извън системата на езика и да влияе на живота. Министърът трябва да служи на избралите го не защото името му в някои езици идва от служител, а защото това му е работата, за която му се плаща.
Според мен всъщност мястото, където има какво да се търси, са репликите на треньорите, които цитирате – в тях личат два житейски подхода… На английски има куп начини да се каже нещо подобно на стегни се, но по някаква причина изборът е паднал на обратното. Групата хора (често много по-голяма от нация), която говори определен език, получава инструмента в готов вид – в неговите рамки всеки избира как да се изрази. И ето тук намирането на причините е възможно и понякога остро нужно. Мисля си например, че напоследък в България е популярен някакъв грозноговор, който е плод на смущаващи за мен избори: обидните думи се използват без предварителната градация, която би довела до тях; дори най-мирни обстоятелства биват описвани със средства, по-подходящи да изразяват раздразнение, презрение или омраза. Като небце, което е претръпнало от люто и кисело и принуждава ръката да вдига дозите, докато манджата вече не може да се яде; констатациите са изместили въпросите и всяко несъгласие се тълкува не като повод за разговор, а като покушение. Вие как го виждате?
Заглавна снимка: Green Chameleon
