Facebook, живите и мъртвите

„Вие сериозно ли?!“ Това беше гневният коментар на един студент към известна българска музикална журналистка, публикувала на профила на свой познат пожелание за рождения му ден. По-малко от седмица преди това обаче човекът беше открит мъртъв. Погребахме го два дни преди рождения му ден. След новината за смъртта му българският Twitter вреше и кипеше, Facebook профилът на покойника преливаше от съболезнования, а някои медии удариха дъното, разпространявайки експлицитни подробности за смъртта му. Безметежно пропуснала всичко това, музикалната журналистка честитеше рождения ден, понеже е получила учтиво напомняне от Facebook. И вероятно решила, че е изпълнила дълга си на добра позната, така и не реагира на гневния коментар и не даде признаци да е разбрала какво се е случило.

Този случай от началото на 2011 г. беше първият, в който се сблъсках челно с феномена „да честитиш рожден ден на покойник във Facebook“. Така се случи, че в рамките на същата година починаха още няколко мои приятели и познати, а в следващите години – още. С течение на времето се натъквах на феномена отново и отново. И ядът ми към журналистката позатихна, когато видях, че някои честитят и на хора, починали преди 7–8 години. За толкова време те нито веднъж не са се опитали да се свържат с човека, та да разберат, че вече не е между живите. Не са го попитали как е. Дори не са хвърлили едно око на профила му в социалната мрежа. Но честитят… защото алгоритмите на Facebook любезно им напомнят.

Затова, колкото и да ни е мило, когато получаваме поздравления за рождения си ден във Facebook, добре е да не забравяме, че те не са доказателство, че поздравяващите действително се интересуват какво става с нас. Не че не искат да ни зарадват – в противен случай не биха ни поздравили. Това обаче не означава, че можем да разчитаме на тях.

Напомнянията на Facebook да поздравим за рождения ден някого, за когото знаем, че е починал, е особено изтънчена форма на изтезание – в степента, в която покойникът е означавал нещо за нас. Facebook обаче няма вина за това. Социалната мрежа разполага с инструмент, с помощта на който мъртвите може да бъдат признати за такива. Той не е лесен за прилагане, защото в противен случай това може да се превърне в екстравагантна форма на отмъщение. Ако някой не ни харесва, бихме могли да се опитаме не само да го изгоним от Facebook, а и виртуално да го убием, като го изкараме умрял. Дали защото процедурата е трудна, дали защото малко хора се опитват да я приложат, от всичките мъртви контакти само един е с възпоменателен профил.

Ако успеете достатъчно убедително да покажете на администраторите обаче, че ваш близък човек вече не е между живите, има две възможности. Едната е акаунтът му да бъде премахнат, а другата – да стане възпоменателен. При възпоменателните профили над името на човека пише Remembering. Те се виждат само от онези, които вече са били контакти на човека. Може да пишете на стената му, но няма да получавате напомняния за рождени дни, а покойникът няма да може да приема нови контакти. Ако вашият Facebook обаче е настроен на български език, няма да виждате Remembering или нещо аналогично на български.

Facebook предоставя и възможността приживе да определим свой наследник, който да взема определени решения за профилите ни. Наследниците могат да приемат контакти от името на починалия човек, да публикуват възпоменателни съобщения, да сменят профилната снимка или корицата на профила. Но не могат да влязат в акаунта на покойника и да получат достъп до личната му кореспонденция например.

Как се отнасяме към мъртвите във Facebook обаче, е следствие на това как се отнасяме към живите. Ако не сме проверявали как е някой, има немалка възможност така и да не разберем, че е починал. Социалната мрежа в известен смисъл ни улеснява в това отношение, като ни показва повече контактите, на които така и така сме склонни да обръщаме внимание. Така постепенно започваме да забравяме онези, за които в последно време не сме се сещали особено.

Разбира се, съществува възможността да сложите определени хора в списъка на близки приятели и така да получавате съобщения за всичко, което публикуват на профила си. Но това може да бъде изнервящо, ако имате твърде много близки приятели или ако някои от тях са много активни и публикуват пост след пост.

Неотдавна приятелка заяви, че се отказва от Facebook, защото вече няма сили да се състезава с алгоритмите на Facebook за обичта на приятелите си. Затова предложи други начини, по които онези, които се интересуват от нея, да се осведомяват как е. Този случай е особено показателен за това, че когато в основата на социалната мрежа се постави конкурентен принцип, и обичта може да се превърне в предмет на състезание. Да започнем да я свеждаме до брой кликания. И да забравим, че всъщност никой на никого не дължи обич, защото обичта е дар, а не дълг. Но и че е наша задача да се сещаме за хората, които обичаме, а не да чакаме алгоритмите на Facebook сами да ни напомнят за тях.

Не Facebook създава отчуждението между хората и липсата на грижа какво се случва с познатите ни. Социалната мрежа произвежда единствено илюзията, че с нейна помощ то може да бъде преодоляно. Тя ни предоставя и възможност да хвърляме по едно око на хората, на които държим. Но не ни дава гаранция, че ще го правим, а няма да се оставим на течението да следим все едни и същи хора.

През 2003 г., тоест преди създаването на Facebook, в дома си умира 38-годишната британка Джойс Каръл Винсънт. Тялото ѝ е открито близо три години по-късно, едва през 2006 г. Това означава, че през всичките години никой не се е загрижил за тази жена – дотолкова, че да влезе у тях и да намери трупа ѝ. На този ужасяващ пример за отчуждение са посветени документалният филм Dreams of Life и албумът на английския прогресив рок музикант Стивън Уилсън Hand. Cannot. Erase.

Социалните мрежи могат да бъдат „очовечени“ в степента, в която си даваме сметка, че и ние можем да ги моделираме, а не само те нас. В степента, в която не забравяме, че грижата към другия е наша задача. В степента, в която проявяваме тази грижа. Общуването е нещо, което зависи от нас. Още повече че колкото по-самотни и по-отчуждени са някои от близките или познатите ни, толкова по-малка е вероятността да забележим това, ако сами не се сетим за тях. За предпочитане – докато и те, и ние сме още живи.

Заглавна снимка: © Glen Carrie

Всичко от рубриката „Аз, киборгът“